Свържи се с нас

Новини

Томислав Дончев: Има толкова изречени лъжи, че ако опровергавам всяка, не би останало време да се свършат смислени неща

Published

on

Г-н Дончев, през годините сте отговарял на множество въпроси, вероятно хиляди, удобни и неудобни. Приемате ли днес да отговорите само на неудобни въпроси, по теми, за които получавате критики?

Естествено, само удобните въпроси правят разговора скучен и без особен смисъл. Нещо като протоколна любезност, кой има полза от това…?

А иначе критики съм получавал много. Заслужени и незаслужени. Част от работата ми e.

Защо тунелът под Шипка не стана досега?

Ех, този тунел, ако планината се копаеше с думи, досега да сме излезли над Казанлък. И днес, мнозина, които даже не знаят къде трябва да започва и свършва, напоително говорят по темата, особено преди избори.

Сега фактите:

Темата за тунела е рестартирана със скромното ми участие, като кмет през 2008-2009 година, мнозина габровци вероятно помнят.

Първата реална крачка беше направена със старта на строителството на обходния (и довеждащ до тунела) път на Габрово в края на първия мандат на кабинета Борисов. Този проект мина през редица трудности – беше спиран по времето на кабинета „Орешарски” заради промени в правилата за отчуждаване, появиха се и археологически забележителности, което също забави строителството.  И така, началото на миналата година, обходният път е завършен. Хубавото е, че Европейската комисия, въпреки забавянето, изцяло призна европейската част от финансирането на обекта, защото е завършен и функционира.

Втората важна крачка е решението за финансирането на проекта за самия тунел от новата оперативна програма „Транспорт”. Именно и заради това, на 22 октомври 2020 година е обявена обществена поръчка за изграждането му, на стойност 267 225 010 лв. без ДДС.  И до ден днешен определен изпълнител няма.

Вярно, че е че има обжалвания, то проект без обжалване не е имало до сега, но чухме и много твърдения, че цялото забавяне е заради стремеж да се избере „правителен” изпълнител.  А това вече прилича на опит да развалиш готова работа, както казват хората.

Това са фактите. Всичко останало са празни приказки.

За да стигнем до тук, бяха положени много усилия, преодоляни бяха всякакви препятствия. Ще е глупаво заради глупост или алчност да се провалят нещата преди края.

А ще стане ли?

Този проект исторически имаше много „душмани” в различни институции. Въпреки това, според мен, проектът е необратим. Дори и някой да реши да го сложи „на трупчета” ще има силен обществен отпор, впрочем не само в габровско.

Защо нямаме електронно правителство?

Накратко казано, защото България започна да го изгражда късно и защото не е отделила достатъчно пари за това.

Каква е истината за прословутите пари за електронно правителство?

Ще стигнем и до парите. Нека първо поговорим за времето.

За първи път темата се появява през 2002 г. когато даже се изработва и стратегия по темата. 14 години (т.е. до 2016 г.) са полагани някакви фрагментарни усилия, внедрявани са системи, но на ниво отделна институция, без сходимост, без цялостен подход. Нещата стартират по правилния начин през 2016 г. с необходимите промени в законодателството, създаването на средата електронен обмен на съобщения, системата за междурегистров обмен и модула за електронно връчване, със създаването на Държавната агенция „Електронно управление”. От тогава има качествен ръст.

Нека пак поговорим с факти.

Например, системата за сигурно електронно връчване- през 2017 година са изпратени 6695 съобщения до гражданите и бизнеса, докато през 2020 година те са 527 575.

В системата за междурегистров обмен – основен компонент от електронното управление, през 2017 са направените справки малко на 1 млн., а през 2020 г. – 16,2 млн.

Мога да дам и много други примери.

Вече имаме цели сфери, където услугите са основно дигитални – услугите на НАП, подаване и отчитане на проекти, електронни обществени поръчки. Администрациите вече обменят съобщения изцяло по електронен път и много други.

Разбира се, има още какво да се направи. На първо място, за да „имаме електронно правителство” е необходима електронната идентификация, която трябва да стартира с новите документи за самоличност.  Надявам се, това да стане скоро.

Толкова за случилото и неслучилото се в годините назад. Само факти.

А парите?

Имате предвид, че „Томислав Дончев е похарчил 1, 2, 3 млрд. за електронно управление ли?”

Да, например. Колко милиарда са?

Аз за електронното упраление съм отговарял между 2017 и 2019 г., но не това е важното. Както казах по-горе, един от проблемите е, че в годините назад България не само е инвестирала недалновидно, но и недостатъчно пари.  През последните 10 години, държавата е отделила 270 млн лв, основно средства от Европейския съюз, чрез които са изградени системите, които описах по-горе.

А милиардите?

Няма милиарди. Тези, които спекулират по темата, вероятно имат предвид разходите на държавните институции и общините за компютри, принтери и т.н. през последното десетилетие.

А защо не се защитавате и оставяте хората да бъдат лъгани и манипулирани по тази тема?

Първо, такива твърдения са симптом на примитивния начин, по който се прави политика. Не да покажеш какво искаш и можеш да сториш, а само да хулиш другия. С причина или без.

Второ, има толкова изречени лъжи, че ако трябва да се опровергават, едва ли ще остане време да се свърши нещо смислено. Много от лъжите ги опровергава времето. Да ви припомня ли, че през 2007 година се твърдеше, че се боря да стана кмет на Габрово за да приемаме боклука на София, помните ли, че ви убеждаваха, че Автомагистрала Тракия се строи от парите за пенсии, а че Сорос ще вземе на хората панелките, след като се санират….и много други.

Други лъжи остават, за съжаление. И проблемът не е в това, че някой е охулен незаслужено. Проблемът е, че в тази среда скоро няма да остане свестен човек, който е готов да се занимава с политика.

Как си обяснявате факта, че лъжата, спекулацията и манипулацията бързо достига до хората, разпространява се в големи мащаби и те я приемат за истината, а истина остава безинтересна и нечута?

Има натрупано недоверие към политици, институции, документи, експерти, което е разбираемо, защото за 30 години преход и политици, и експерти често твориха безобразия.  Но това е огромен проблем, защото държавата не се крепи на силата, а на доверието.  

Вярвате ли наистина, че в този момент само ГЕРБ може да направи най-доброто за страната?

Подозрително би било да има такава претенция, а и това го преценяват хората. Стореното от нас може да се види – добро или не толкова добро. Който не работи, той не греши.

От другата страна имаме само големи приказки. Аз не подценявам ролята на думите в политиката, но само с приказки не може.

Мода ли е омразата към ГЕРБ или има обективни причини за това?

Когато управляваш дълго, в един момент ставаш виновен за всичко, което се случва и не се случва.  Отделно улисани в работата, не успяхме да сме достатъчно готини, не намерихме път към младите хора…това си е изцяло наша вина. Не говоря за партийни клишета и агитация, а за разговор.

И сигурно е мода. И както всяка мода тя отминава, и както не винаги дреха от модния подиум стои добре на всеки, така се получава и тук. Много често ми се е случвало да срещна момичета и момчета в планината, да си поговорим, първо за планини и преходи, после за икономика, накрая за политика и да превърна недоверието в доверие. Политиката, освен всичко друго е и комуникация, разговор. Но в тази комуникация, сме в тежка конкуренция с всички политически спекулации и фалшиви новини.

Кой и защо според вас има полза от насаждането на тази омраза?

Партии, хора, които освен това да се против някого и нещо, няма какво друго да предложат.  В миналия парламент, имахме и опит за коалиция на омразата, опит да се състави правителство от всички, които ни мразят. Очевидно е, че само омразата не стига.

За какво гласува Томислав Дончев обичайно?

Винаги гласувам „За” кауза, да си против, не е кауза, а липса на такава.

А за какво ще гласува този път?

България да намери пътя към по-добро бъдеще, ако може без да се губи по криви пътеки.

*Публикуваният материал е предоставен от пресцентъра на „ГЕРБ – СДС“, във връзка с изборите за 47 Народно събрание, съгласно сключен договор за рекламно – информационно обслужване. „ГЕРБ – СДС“ е под номер 32 в интегралната бюлетина. Купуването и продаването на гласове е престъпление.*

Икономика

Анатомия на европейския разлом – реминисценции и уроци. България: А сега накъде?

Published

on

Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова,
Стопански факултет на Технически университет – Габрово

В навечерието на 20-годишнината от влизането на България в Европейския съюз и изтичащата една година от въвеждането на единната европейска валута евро в страната доцент д-р Цветелина Ганкова – Иванова и нейните студенти обменят мисли за европейския интеграционен процес и дискутират някои от проблемите, възникващи извън обсега на учебното съдържание и академичния дебат.

Може би тези проблеми вълнуват и вас?

Защото динамиката на времето в което живеем, а и ограниченията, в които сме поставени, правят почти невъзможно тяхното обхващане и осмисляне, камо ли обстойното анализиране и намиране на съвременните им проекции. Настоящата публикация представлява обзор и въведение, насочваща към някои от дискусионните въпроси, които ще бъдат анализирани под формата на диалог със студентската аудитория и представени не като истина от последна инстанция, а като възможна гледна точка в поредица следващи издания.

Когато в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз – в края на 2006 година – време на очакване, еуфория и надежда – подготвях за издаване учебника си „Европейска интеграция“, написах в предговора: „Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност пред човечеството.“ Днес, двадесет години по-късно, възниква парливият въпрос: осъзна ли човечеството своята отговорност, а умовете прозряха ли действително какво стои в основата на „европейската идея“? Питаме се: към този Европейски съюз ли, който виждаме днес, се присъедини България през 2007 година?

Европейската интеграция никога не е била романтичен проект, движен от сантименталност и хармония между нациите. Като се започне от плана „Шуман“ през 1950 г. и се стигне до днес, архитектурата на Стария континент винаги е била отбранителна коалиция, формирана под натиска на външни геополитически сили. През ХХ век Съветският съюз провокираше екзистенциалния страх при изграждането на общия европейски дом и играеше ролята на стрес фактор, а Съединените американски щати поеха функцията на финансов и военен „мотиватор“, а защо не и донор, чрез плана „Маршал“ и щита на НАТО. Този модел обаче, замислен в лабораторията на Студената война и поддържан десетилетия наред от богат спектър илюзии, рухна.

Съвременната реалност в края на 2026 г. ни прави свидетели на брутално геополитическо отрезвяване. Конфликтът с Русия оголи пълното политическо късогледство, липсата на далновидност и късата историческа памет на западноевропейския „елит“. Доктрината за „промяна чрез търговия“ се срина, а с нея пропадна и икономическият гръбнак на европейската хегемония – германският индустриален модел, захранван с евтин руски газ.

Днес германската икономика буксува в структурна стагнация и рецесия, френско- германският тандем е парализиран, а САЩ стават все по-непредвидими и фокусирани върху себе си. Този вакуум в лидерството спука балона на изкуствения брюкселски федерализъм. Вместо реализиране на т.нар. супердържава, Европа се фрагментира и по неволя се завръща към изконната идея на генерал Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата“ – съюз от суверенни нации, в който единствената легитимна власт е тази на националната държава.

Къде се намира България в тази анатомия на европейския разлом?
На 1 януари 2026 г. страната официално въведе единната европейска валута евро – акт, издигнат в култ от родния „политически елит“, но реализиран в период на дълбока институционална криза на самата еврозона (Европейски икономически и валутен съюз) и при абсолютно несъответствие с реалните конвергентни критерии. България беше политически насилствено вкарана в Икономическия и валутен съюз не защото беше икономически готова, а заради спешната нужда на Запада геополитически да „закотви“ Балканите извън руската сфера на влияние. Резултатът от този „федерализъм по неволя“ вече е налице: внос на стагнация и инфлация, реален ценови шок и заплаха от загуба на фискален суверенитет, гарнирани с перманентни остри вътрешнополитически противоречия и административна парализа. Възниква въпросът: А сега накъде?

За да следва своя трезв рационалистичен национален интерес България незабавно трябва да спре да се държи като пасивен получател на разпоредби отвън и да премине към водене на взаимноизгодна външна политика. Бидейки член на еврозоната България трябва да използва правото си на вето срещу всеки опит за споделяне на чужди дългове и данъчни реформи в ущърб на националната икономика, да потърси стратегически съюзи с прагматичния Източен блок – Полша, Румъния, Чехия, Унгария – и безкомпромисно да защити вътрешния си пазар от спекула. Защото във времената на суверенен икономически и външнополитически реализъм оцеляват само онези нации, които поставят хладнокръвно националния интерес над илюзорните брюкселски догми.

Историческата ирония или как Уинстън Чърчил и генерал Шарл Дьо Гол предвидиха съвременните процеси, разграничавайки суверенитет и наднационалност
Анализът на следвоенните визии на Уинстън Чърчил и генерал Шарл дьо Гол показва, че днешната институционална парализа на Европейския съюз е резултат от неизбежния сблъсък между наднационалния федерализъм и националния интерес за суверенитет. Настоящите икономически, политически, миграционни, финансови кризи потвърждават техните предупреждения, че наднационалните структури отстъпват пред легитимността и отговорността на суверенните национални държави.

Сривът на хегемона или как изчезването на руския газ счупи германския модел и преразпредели картите в Европейския съюз
Десетилетия наред геополитическото влияние на Германия в рамките на Европейския съюз се крепеше на една проста, но изключително печеливша формула: евтин руски газ (суровини), съчетан с безпрепятствен достъп до глобалните пазари, особено китайския, и всичко това – под защитния чадър на САЩ. Тази симбиоза позволи на Федералната република да се превърне в безспорния икономически локомотив на Стария континент и да налага с тежка ръка своята визия за финансова дисциплина и бюджетни ограничения на останалите държави членки. Прекратяването на мащабните доставки по руските газопроводи обаче взриви основите на тази конструкция. Изправен пред необходимостта да замени тръбопроводния газ със скъп втечнен природен газ от САЩ и Катар, германският индустриален модел се пропука драматично. Енергоемки сектори като химическата, автомобилната и металургичната промишленост бяха поразени от вълна от фалити. Германската икономика на практика се деиндустриализира. За първи път от десетилетия Федералната република се озова в капана на продължителна структурна криза и стагнация, открито се заговори за „структурен упадък“ и „свободно падане“.

Този икономически колапс пренаписа радикално вътрешния баланс на силите в Европейския съюз и сложи край на ерата на безпрепятствената германска хегемония. Загубата на финансова мощ автоматично отслаби политическия авторитет на Германия пред европейските институции, създавайки безпрецедентен вакуум в лидерството.

Френско-германският тандем, който дълги години функционираше като политически и икономически двигател на европейската интеграция, днес изглежда напълно блокиран от вътрешни кризи и фискална немощ. Германия вече няма нито моралната легитимност, нито икономическата мощ да чете проповед на останалите нации за фискална дисциплина или да финансира амбициозните проекти за наднационална федерализация.

Същевременно Италия, Испания и Франция, възползвайки се от слабостта на хегемона, започнаха открито да оспорват досегашните германски постановки във връзка със споделянето на фискални дългове. Те настояват, че спасението на европейската конкурентоспособност минава през перманентното емитиране на финансови инструменти за финансиране на общ европейски фискален дълг. Така сривът на един икономически модел разруши илюзията за монолитна Европа, оставяйки след себе си фрагментиран континент, в който отделни регионални блокове ожесточено се борят за пренаписване на правилата на играта.

Българският парадокс и необходимост от конкретни прагматични действия занапред
Присъединяването на България към еврозоната през януари 2026 г. представлява геополитически акт за институционално закотвяне в западната архитектура, реализиран не благодарение на, а въпреки икономическите реалности. Почти година по-късно в страната е налице масиран скок на цените, а решенията на Европейската централна банка стимулират имотния балон и водят до реално обедняване на населението.

В тази нова и опасно противоречива и фрагментирана реалност процесите за България са необратими – тя вече споделя съдбата на единната валута. Големият въпрос „А сега накъде?“ изисква радикална промяна в манталитета на българската държавна машина. Българските управляващи трябва незабавно да изоставят ролята си на пасивен и плах изпълнител на брюкселски, англосаксонски и всякакъв друг вид евроатлантически и отвъдокеански директиви и да премине към прилагане към национална доктрина, основана на прагматичния национален интерес и международни дипломатически действия, водени от взаимноизгоден интерес. В качеството си на страна членка България притежава право на глас и вето, които трябва решително да бъдат използвани за защита на собствените си граждани.

Една от най-спешните стъпки е постигането на пълна сухопътна интеграция в Шенгенското пространство. Частичното приемане на България по въздух и вода е половинчато решение, което не отстранява огромния икономически проблем – километричните опашки по границите с Румъния и Гърция, които буквално блокират конкурентоспособността на българския бизнес. Българската дипломация трябва да обвърже подкрепата си за важни европейски инициативи и гласувани с категоричното премахване на сухопътните бариери от страна на Австрия и Нидерландия. Времето на любезните молби безвъзвратно изтече; България трябва да започне да търгува подкрепата си срещу реални икономически ползи.

Друга съществена стратегическа опора е безкомпромисната защита на фискалния суверенитет на България и данъчната система. Евентуалното реформиране на данъчната система трябва да бъде ясно и категорично обвързано с ефектите върху бюджетната политика, данъчните тарифи, приходите в държавния бюджет и събираемостта на данъците. Едновременно с това трябва да бъдат блокирани плановете за превръщането на еврозоната в „трансферен съюз“ чрез постоянен общ дълг – българските данъкоплатци не могат и не трябва да плащат цената за десетилетното дългово разточителство и липса на бюджетна дисциплина в страните от Южна Европа или за скъпоструващото преструктуриране на германския бизнес.

Трета решителна стъпка е пълната ревизия на ангажиментите по т.нар. „Зелена сделка“ на национално ниво. Във времена на геополитически сблъсък и икономическа несигурност енергийната независимост е въпрос на оцеляване на държавата. България трябва да спре насилственото и изкуствено затваряне на въглищните мощности в Маришкия басейн, изисквайки от европейската администрация предоговаряне на плановете за декарбонизация въз основа на новите реалности. Националният ни интерес диктува изграждането на енергиен микс, основан на ниски и предвидими цени за вътрешния пазар чрез максимално използване на собствените ресурси и ускоряване на ядрените проекти в АЕЦ „Козлодуй“.

Това са само част от възможните, но не и единствените стъпки, които управляващите българската държава незабавно са длъжни да предприемат. И нека подчертаем – нашата роля тук не е да влезем във функцията на доброволци, които консултират и спасяват волеизявилите се управленци на държавата България. Ние сме част от тези, които с име, ум и сърце работят за Отечество България.

И още нещо – в ерата на суверенния реализъм Европейският съюз вече не е идеологическо семейство, а пазар, на който всяка страна търгува в защита на националния си интерес и търси взаимната изгода. България ще успее да премине през настоящия европейски разлом само ако нейните политически лидери и държавни ръководители проявят хладнокръвие, здрав разум, твърда аргументирана позиция и съумеят да поставят благосъстоянието на собствения си народ пред аплодисментите на външни фактори. Настъпило е времето за завръщане към изконните национални интереси – единствената разумна гаранция в турбулентно променящия се пред очите ни свят.

Зареди още

Икономика

Български фермерски пазар в Габрово

Published

on

На 21 ноември от 9:00 часа Български фермерски пазар на площад „Възраждане“ в Габрово ще събере български производители и занаятчии с разнообразни предложения за трапезата и дома. В Деня на християнското семейство ви каним да изберете качествени продукти за близките си, да научите повече за произхода им и да се запознаете с хората, които стоят зад тях.

Грижата за семейната трапеза започва още с избора на храната. Фермерският пазар ни дава възможност да купуваме непосредствено от производителите, да задаваме въпросите си за съставките и начина на приготвяне и да подбираме според вкуса и потребностите на своето семейство.

Сладкопекарна „Медчетата“ ще предложи ароматни печива, а Винарска изба „Ноя“ ще представи своите вина, с които да допълним празничната трапеза. Мед и пчелни продукти ще открием при Pure honey и Пчеларска ферма „Маневи“. „ПАМХЕРБ“ ще предложи билки, а „Био ядки Ники“ — ядки и таханови продукти. Възможност да обогатим домашното меню и да научим повече за всяко от тези предложения направо от хората, които ги създават. При „Мони-ЕН“ и „Боженски чифлик“ пък ще можете да си напазарувате пресни млечни продукти. На щандовете на „Р.А-03 БОБИ“ ще има вкусни колбаси, а „Елена Екомес НМ“ ще предложи месни продукти — избор за ежедневното меню и за споделената празнична вечеря.

Нашите приятели от Anadore Natural ще се включат с натурална козметика. Посетителите ще могат да разгледат продуктите, да попитат за състава и приложението им и да изберат подходяща грижа за себе си или подарък за близък човек. Място на пазара ще има и българското майсторство. Ще има щандове с български стоки за бита, шевици, декупаж и сувенири, които внасят естествена красота и уют за нас и дома ни.

Всяка покупка от български производител е подкрепа за неговия труд и възможност той да продължи да развива своето стопанство, работилница или семейно начинание. Именно тази връзка между произхода на продукта, човека зад него и нашия осъзнат избор е в основата на фермерския пазар.

И този път посетителите ще могат да участват в редовната ни томбола. Всеки, закупил продукт от пазара, има шанс да спечели по един продукт от всеки щанд — подарък, който събира разнообразието на пазара и дава възможност да опитате и откриете още от предложенията на участниците.

Нека в празника на семейството изберем с внимание храната, която поднасяме на любимите си хора, и подкрепим българските производители и занаятчии.

Зареди още

Култура

Иван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“

Published

on

Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново, получи най-голямата награда за култура „Златен век“. Министърът на културата Евтим Милошев му я връчи днес, 18 ноември, на официална церемония в Балната зала на Национална галерия – Двореца в София. Наградата се присъжда по случай 1 ноември, Деня на народните будители.

На Иван Христов бяха връчени грамота и почетният знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики, в сребърен клас, за значим принос в развитието и популяризирането на българската култура и изкуство.

Христов благодари на Министерство на културата за почетния знак и наградата. Той я посвети на целия екип на Исторически музей – Дряново и подчерта, че тя е резултат от неуморната работа на всички колеги.

Тази година по повод 1 ноември престижните отличия на министерството получават общо 50 изтъкнати творци, артисти, читалищни и научни дейци, хора на словото и културни организации от различни области на изкуствата, за техния принос в развитието на българската култура и духовност.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица