Свържи се с нас

Новини

Иво Христов: Няма разкол между президента и социалистите

Published

on

„Образът на България в Европа никога не е бил особено добър. Той е в амплитудата от неглижиране до циничен прочит, че ние сме държава в крайнината на Европа, която има един много странен лидер, наричан „атипичен“ от европейците, играещ ролята на посредник с Ердоган поради близките си връзки с него и с това е полезен. Но никой не се интересуваше от проблемите на българската демокрация. Благодарение на резолюцията на Европейския парламент, те бяха изброени точка по точка – включително и ролята на самия министър-председател, който доскоро практикуваше политиката на прегръдките и целувките с европейските лидери. На това се сложи край. Ковид-19 също сложи край, той му отне основния дипломатически коз. Така или иначе, Европа има трезв прочит на събитията в България и всяко следващо нарушение, всяка стъпка към репресиране в България, всяко затягане на гайките, всеки натиск върху медиите действа на българския режим така, както онези примки, които практикуват колумбийските наркотрафиканти – те връзват ръцете и гърлото и всяко движение затяга примката на гърлото. Ние сами ще даваме аргументи за онова, което пише в резолюцията, ако не си вземем поука от нея и не поемем курс към радикална промяна и нормализация.“

Това коментира Иво Христов, член на Групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в Европейския парламент.

„Не мисля, че темата за напрежение между президента Радев и лидера на БСП Корнелия Нинова е реална. Медии и заинтересовани коментатори успяха да превърнат в тема едно изказване на г-жа Нинова. Тя дължи авторитета си като политик на това, че е последователен опозиционер. С тази заявка получи доверието на своите съпартийци, в моя личен случай това е и причината да я подкрепям. Не мисля, че тя би допуснала разкол между БСП и президента“, коментира Христов, който заемаше поста началник на кабинета на президента Радев до април 2019 г.

По думите му, за такъв разкол няма нито идейна почва, нито емоционални настроения.

„Пътувал съм с президента Румен Радев из цялата страна, навсякъде той е посрещан радушно – нещо, което телевизиите крият. Ние виждаме едни 10 секунди, но никога не виждаме множеството, което посреща президента из страната. Не виждам какъв е интересът на г-жа Нинова – ако тя допусне такъв разкол, това значи да потвърди тезата на вътрешнопартийната опозиция, че е влязла в сговор с ГЕРБ, ДПС или някоя друга от потенциалните партии-партньорки в следващ парламент. Това нито е стилът на г-жа Нинова, нито има логика в такова действие“, категоричен бе Христов.

Евродепутатът определи президента Радев като „опозиционер на сегашния режим“:

„Той е на страната на народа и не го крие от самото начало. Той слезе сред протестиращите. Неговата конституционна роля е да бъде със своя народ, да защитава принципни позиции. Той е обективен съюзник с всички хора, които се борят с беззаконието и мафиотизираната държава. Когато човек е зад закона и конституцията, няма как да не влезе в конфликт със сегашната власт, която ги погазва. Би било неадекватно поведение от страна на БСП да се лиши от най-популярния политик в държавата, когото сама е издигнала и с когото е на едно и също мнение. Няма никаква логика. От тази тема интерес имат външни фактори, които търсят да разбият този фронт на промяната, който не се ограничава с президента и БСП, а с ред други партии. През всички тези години и президентът, и БСП бяха последователна опозиция на този дегенериращ режим, чиято оценка четем в резолюцията на ЕП. Сега към този фронт се присъединиха стотици хиляди граждани, на протестите видяхме дори бивши коалиционни партньори на Борисов. В България назряват условия за истинска демократична промяна, която този път тръгва отдолу, а не както тази на 10 ноември, която бе наложена отгоре.“

Според евродепутата, ако парламентарните избори са през месец март, то техните резултати и самият процес трябва да бъдат наблюдавани много изкъсо, тъй като управляващите владеят изкуството да фалшифицират избори.

„Надявам се те да бъдат спечелени от БСП, но с широк фронт от опозиционни сили, които да постигнат консенсус за това как да си върнем държавата, която сега е узурпирана. Здравият разум изисква леви и десни да си подадат ръка в името на спасяването на българската демокрация. Всякакви други различия могат да бъдат договорени след това в рамките на управленската програма. Но ако нямаме право да избираме, просто изпадаме от европейския коловоз, дерайлираме“, допълни той.

Коментирайки напрежението между Франция и Турция, Христов отбеляза, че според френското разбиране арогантността и светотатството също са част от свободата на словото.

„Разбира се, това не е добър стил и не е уважително към чуждите чувства, аз не бих подкрепил такъв подход, който е самоцелно провокативен. Но, както казва Сирано дьо Бержерак: „Свободата е на върха на шпагата.“ Това е френското разбиране. Виждате, че след инцидентите те отговорят с нов вид провокация на национално ниво, казвайки: „Ние ще продължим да отстояваме нашите права“.

Евродепутатът смята, че под видимия скандал (размяната на остри реплики между Ердоган и Макрон и карикатурите в „Шарли Ебдо“) стоят икономически интереси, свързани с подялбата на Средиземноморието (двустранното споразумение с Либия за подялба на шелфа в Средиземно море, залежите на газ в Източното Средиземноморие, заетата от Франция позиция в подкрепа на гръцката и кипърската страна и полученият в замяна изгоден договор за акупуване за френски „Рафал“-и от Гърция). Според него призивът за бойкот на френските стоки няма да удари фатално Франция, тъй като Арабският свят не е основният пазар на вино, сирена и прочее.

„Ердоган има амбиции да върне Турция като регионална суперсила на картата на Европа и Близкия Изток. Вдъхновен е от османското минало. Както виждате, претенциите му са във всички посоки, включително и в Северна Африка; той е много активен в Либия. Не мисля, че ще успее, но това зависи от бързината, с която Европа ще се опомни какво я грози, ако го допусне“, смята Иво Христов.

Евродепутатът коментира и темата за пандемията от коронавирус: „В първите дни се появиха национални егоизми, започна спор за дезинфектанти, задържаха се пратки с маски и други консумативи, и Европа осъзна, че е необходим общ отговор на национални заплахи. Но изграждането на такава система изисква време, а ние все още гасим пожара на бушуващата пандемия.“

Според Иво Христов нито Европа, нито светът са успели да извлекат необходимите изводи.

„Продължаваме да действаме по старите инструкции – да изолираме контактите и прочее, а на ден имаме по няколко хиляди заразени; в някои страни – по няколко десетки хиляди. Подходът с изолацията трудно може да сработи. Все повече и повече се ориентираме към изграждането на „стаден имунитет“ – понятие, което плаши и звучи зле, но колкото и да е нелицеприятно, то изглежда единственото логично при този темп на разпространение на заразата. Вече играхме сценария с пълното затваряне през пролетта и той успя да забави темпа на разпространение, без да предотврати втората вълна. В това се убеди целият свят. Най-тревожното е, че, както при една война, се създава икономика на войната, която има интерес от нейното продължаване, така и при пандемията се появяват икономически интереси, които ще търсят тя да трае във времето. Да речем, производителите на маски, дезинфектанти, ваксини, политиците, които търсят да се закрепят на власт – всички те имат интерес от това пандемията да трае. Това е идеята, ако някой не е разбрал.“

Евродепутатът е на мнение, че не може да спират цели системи – като образованието или правосъдието – поради пандемията.

„Тя няма да изчезне. Няма как да се скрием от вируса. Той е твърде находчив, светът е твърде промокаем. Ние трябва да свикнем да живеем с него, спазвайки някакви правила.“

Икономика

Анатомия на европейския разлом – реминисценции и уроци. България: А сега накъде?

Published

on

Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова,
Стопански факултет на Технически университет – Габрово

В навечерието на 20-годишнината от влизането на България в Европейския съюз и изтичащата една година от въвеждането на единната европейска валута евро в страната доцент д-р Цветелина Ганкова – Иванова и нейните студенти обменят мисли за европейския интеграционен процес и дискутират някои от проблемите, възникващи извън обсега на учебното съдържание и академичния дебат.

Може би тези проблеми вълнуват и вас?

Защото динамиката на времето в което живеем, а и ограниченията, в които сме поставени, правят почти невъзможно тяхното обхващане и осмисляне, камо ли обстойното анализиране и намиране на съвременните им проекции. Настоящата публикация представлява обзор и въведение, насочваща към някои от дискусионните въпроси, които ще бъдат анализирани под формата на диалог със студентската аудитория и представени не като истина от последна инстанция, а като възможна гледна точка в поредица следващи издания.

Когато в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз – в края на 2006 година – време на очакване, еуфория и надежда – подготвях за издаване учебника си „Европейска интеграция“, написах в предговора: „Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност пред човечеството.“ Днес, двадесет години по-късно, възниква парливият въпрос: осъзна ли човечеството своята отговорност, а умовете прозряха ли действително какво стои в основата на „европейската идея“? Питаме се: към този Европейски съюз ли, който виждаме днес, се присъедини България през 2007 година?

Европейската интеграция никога не е била романтичен проект, движен от сантименталност и хармония между нациите. Като се започне от плана „Шуман“ през 1950 г. и се стигне до днес, архитектурата на Стария континент винаги е била отбранителна коалиция, формирана под натиска на външни геополитически сили. През ХХ век Съветският съюз провокираше екзистенциалния страх при изграждането на общия европейски дом и играеше ролята на стрес фактор, а Съединените американски щати поеха функцията на финансов и военен „мотиватор“, а защо не и донор, чрез плана „Маршал“ и щита на НАТО. Този модел обаче, замислен в лабораторията на Студената война и поддържан десетилетия наред от богат спектър илюзии, рухна.

Съвременната реалност в края на 2026 г. ни прави свидетели на брутално геополитическо отрезвяване. Конфликтът с Русия оголи пълното политическо късогледство, липсата на далновидност и късата историческа памет на западноевропейския „елит“. Доктрината за „промяна чрез търговия“ се срина, а с нея пропадна и икономическият гръбнак на европейската хегемония – германският индустриален модел, захранван с евтин руски газ.

Днес германската икономика буксува в структурна стагнация и рецесия, френско- германският тандем е парализиран, а САЩ стават все по-непредвидими и фокусирани върху себе си. Този вакуум в лидерството спука балона на изкуствения брюкселски федерализъм. Вместо реализиране на т.нар. супердържава, Европа се фрагментира и по неволя се завръща към изконната идея на генерал Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата“ – съюз от суверенни нации, в който единствената легитимна власт е тази на националната държава.

Къде се намира България в тази анатомия на европейския разлом?
На 1 януари 2026 г. страната официално въведе единната европейска валута евро – акт, издигнат в култ от родния „политически елит“, но реализиран в период на дълбока институционална криза на самата еврозона (Европейски икономически и валутен съюз) и при абсолютно несъответствие с реалните конвергентни критерии. България беше политически насилствено вкарана в Икономическия и валутен съюз не защото беше икономически готова, а заради спешната нужда на Запада геополитически да „закотви“ Балканите извън руската сфера на влияние. Резултатът от този „федерализъм по неволя“ вече е налице: внос на стагнация и инфлация, реален ценови шок и заплаха от загуба на фискален суверенитет, гарнирани с перманентни остри вътрешнополитически противоречия и административна парализа. Възниква въпросът: А сега накъде?

За да следва своя трезв рационалистичен национален интерес България незабавно трябва да спре да се държи като пасивен получател на разпоредби отвън и да премине към водене на взаимноизгодна външна политика. Бидейки член на еврозоната България трябва да използва правото си на вето срещу всеки опит за споделяне на чужди дългове и данъчни реформи в ущърб на националната икономика, да потърси стратегически съюзи с прагматичния Източен блок – Полша, Румъния, Чехия, Унгария – и безкомпромисно да защити вътрешния си пазар от спекула. Защото във времената на суверенен икономически и външнополитически реализъм оцеляват само онези нации, които поставят хладнокръвно националния интерес над илюзорните брюкселски догми.

Историческата ирония или как Уинстън Чърчил и генерал Шарл Дьо Гол предвидиха съвременните процеси, разграничавайки суверенитет и наднационалност
Анализът на следвоенните визии на Уинстън Чърчил и генерал Шарл дьо Гол показва, че днешната институционална парализа на Европейския съюз е резултат от неизбежния сблъсък между наднационалния федерализъм и националния интерес за суверенитет. Настоящите икономически, политически, миграционни, финансови кризи потвърждават техните предупреждения, че наднационалните структури отстъпват пред легитимността и отговорността на суверенните национални държави.

Сривът на хегемона или как изчезването на руския газ счупи германския модел и преразпредели картите в Европейския съюз
Десетилетия наред геополитическото влияние на Германия в рамките на Европейския съюз се крепеше на една проста, но изключително печеливша формула: евтин руски газ (суровини), съчетан с безпрепятствен достъп до глобалните пазари, особено китайския, и всичко това – под защитния чадър на САЩ. Тази симбиоза позволи на Федералната република да се превърне в безспорния икономически локомотив на Стария континент и да налага с тежка ръка своята визия за финансова дисциплина и бюджетни ограничения на останалите държави членки. Прекратяването на мащабните доставки по руските газопроводи обаче взриви основите на тази конструкция. Изправен пред необходимостта да замени тръбопроводния газ със скъп втечнен природен газ от САЩ и Катар, германският индустриален модел се пропука драматично. Енергоемки сектори като химическата, автомобилната и металургичната промишленост бяха поразени от вълна от фалити. Германската икономика на практика се деиндустриализира. За първи път от десетилетия Федералната република се озова в капана на продължителна структурна криза и стагнация, открито се заговори за „структурен упадък“ и „свободно падане“.

Този икономически колапс пренаписа радикално вътрешния баланс на силите в Европейския съюз и сложи край на ерата на безпрепятствената германска хегемония. Загубата на финансова мощ автоматично отслаби политическия авторитет на Германия пред европейските институции, създавайки безпрецедентен вакуум в лидерството.

Френско-германският тандем, който дълги години функционираше като политически и икономически двигател на европейската интеграция, днес изглежда напълно блокиран от вътрешни кризи и фискална немощ. Германия вече няма нито моралната легитимност, нито икономическата мощ да чете проповед на останалите нации за фискална дисциплина или да финансира амбициозните проекти за наднационална федерализация.

Същевременно Италия, Испания и Франция, възползвайки се от слабостта на хегемона, започнаха открито да оспорват досегашните германски постановки във връзка със споделянето на фискални дългове. Те настояват, че спасението на европейската конкурентоспособност минава през перманентното емитиране на финансови инструменти за финансиране на общ европейски фискален дълг. Така сривът на един икономически модел разруши илюзията за монолитна Европа, оставяйки след себе си фрагментиран континент, в който отделни регионални блокове ожесточено се борят за пренаписване на правилата на играта.

Българският парадокс и необходимост от конкретни прагматични действия занапред
Присъединяването на България към еврозоната през януари 2026 г. представлява геополитически акт за институционално закотвяне в западната архитектура, реализиран не благодарение на, а въпреки икономическите реалности. Почти година по-късно в страната е налице масиран скок на цените, а решенията на Европейската централна банка стимулират имотния балон и водят до реално обедняване на населението.

В тази нова и опасно противоречива и фрагментирана реалност процесите за България са необратими – тя вече споделя съдбата на единната валута. Големият въпрос „А сега накъде?“ изисква радикална промяна в манталитета на българската държавна машина. Българските управляващи трябва незабавно да изоставят ролята си на пасивен и плах изпълнител на брюкселски, англосаксонски и всякакъв друг вид евроатлантически и отвъдокеански директиви и да премине към прилагане към национална доктрина, основана на прагматичния национален интерес и международни дипломатически действия, водени от взаимноизгоден интерес. В качеството си на страна членка България притежава право на глас и вето, които трябва решително да бъдат използвани за защита на собствените си граждани.

Една от най-спешните стъпки е постигането на пълна сухопътна интеграция в Шенгенското пространство. Частичното приемане на България по въздух и вода е половинчато решение, което не отстранява огромния икономически проблем – километричните опашки по границите с Румъния и Гърция, които буквално блокират конкурентоспособността на българския бизнес. Българската дипломация трябва да обвърже подкрепата си за важни европейски инициативи и гласувани с категоричното премахване на сухопътните бариери от страна на Австрия и Нидерландия. Времето на любезните молби безвъзвратно изтече; България трябва да започне да търгува подкрепата си срещу реални икономически ползи.

Друга съществена стратегическа опора е безкомпромисната защита на фискалния суверенитет на България и данъчната система. Евентуалното реформиране на данъчната система трябва да бъде ясно и категорично обвързано с ефектите върху бюджетната политика, данъчните тарифи, приходите в държавния бюджет и събираемостта на данъците. Едновременно с това трябва да бъдат блокирани плановете за превръщането на еврозоната в „трансферен съюз“ чрез постоянен общ дълг – българските данъкоплатци не могат и не трябва да плащат цената за десетилетното дългово разточителство и липса на бюджетна дисциплина в страните от Южна Европа или за скъпоструващото преструктуриране на германския бизнес.

Трета решителна стъпка е пълната ревизия на ангажиментите по т.нар. „Зелена сделка“ на национално ниво. Във времена на геополитически сблъсък и икономическа несигурност енергийната независимост е въпрос на оцеляване на държавата. България трябва да спре насилственото и изкуствено затваряне на въглищните мощности в Маришкия басейн, изисквайки от европейската администрация предоговаряне на плановете за декарбонизация въз основа на новите реалности. Националният ни интерес диктува изграждането на енергиен микс, основан на ниски и предвидими цени за вътрешния пазар чрез максимално използване на собствените ресурси и ускоряване на ядрените проекти в АЕЦ „Козлодуй“.

Това са само част от възможните, но не и единствените стъпки, които управляващите българската държава незабавно са длъжни да предприемат. И нека подчертаем – нашата роля тук не е да влезем във функцията на доброволци, които консултират и спасяват волеизявилите се управленци на държавата България. Ние сме част от тези, които с име, ум и сърце работят за Отечество България.

И още нещо – в ерата на суверенния реализъм Европейският съюз вече не е идеологическо семейство, а пазар, на който всяка страна търгува в защита на националния си интерес и търси взаимната изгода. България ще успее да премине през настоящия европейски разлом само ако нейните политически лидери и държавни ръководители проявят хладнокръвие, здрав разум, твърда аргументирана позиция и съумеят да поставят благосъстоянието на собствения си народ пред аплодисментите на външни фактори. Настъпило е времето за завръщане към изконните национални интереси – единствената разумна гаранция в турбулентно променящия се пред очите ни свят.

Зареди още

Икономика

Български фермерски пазар в Габрово

Published

on

На 21 ноември от 9:00 часа Български фермерски пазар на площад „Възраждане“ в Габрово ще събере български производители и занаятчии с разнообразни предложения за трапезата и дома. В Деня на християнското семейство ви каним да изберете качествени продукти за близките си, да научите повече за произхода им и да се запознаете с хората, които стоят зад тях.

Грижата за семейната трапеза започва още с избора на храната. Фермерският пазар ни дава възможност да купуваме непосредствено от производителите, да задаваме въпросите си за съставките и начина на приготвяне и да подбираме според вкуса и потребностите на своето семейство.

Сладкопекарна „Медчетата“ ще предложи ароматни печива, а Винарска изба „Ноя“ ще представи своите вина, с които да допълним празничната трапеза. Мед и пчелни продукти ще открием при Pure honey и Пчеларска ферма „Маневи“. „ПАМХЕРБ“ ще предложи билки, а „Био ядки Ники“ — ядки и таханови продукти. Възможност да обогатим домашното меню и да научим повече за всяко от тези предложения направо от хората, които ги създават. При „Мони-ЕН“ и „Боженски чифлик“ пък ще можете да си напазарувате пресни млечни продукти. На щандовете на „Р.А-03 БОБИ“ ще има вкусни колбаси, а „Елена Екомес НМ“ ще предложи месни продукти — избор за ежедневното меню и за споделената празнична вечеря.

Нашите приятели от Anadore Natural ще се включат с натурална козметика. Посетителите ще могат да разгледат продуктите, да попитат за състава и приложението им и да изберат подходяща грижа за себе си или подарък за близък човек. Място на пазара ще има и българското майсторство. Ще има щандове с български стоки за бита, шевици, декупаж и сувенири, които внасят естествена красота и уют за нас и дома ни.

Всяка покупка от български производител е подкрепа за неговия труд и възможност той да продължи да развива своето стопанство, работилница или семейно начинание. Именно тази връзка между произхода на продукта, човека зад него и нашия осъзнат избор е в основата на фермерския пазар.

И този път посетителите ще могат да участват в редовната ни томбола. Всеки, закупил продукт от пазара, има шанс да спечели по един продукт от всеки щанд — подарък, който събира разнообразието на пазара и дава възможност да опитате и откриете още от предложенията на участниците.

Нека в празника на семейството изберем с внимание храната, която поднасяме на любимите си хора, и подкрепим българските производители и занаятчии.

Зареди още

Култура

Иван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“

Published

on

Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново, получи най-голямата награда за култура „Златен век“. Министърът на културата Евтим Милошев му я връчи днес, 18 ноември, на официална церемония в Балната зала на Национална галерия – Двореца в София. Наградата се присъжда по случай 1 ноември, Деня на народните будители.

На Иван Христов бяха връчени грамота и почетният знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики, в сребърен клас, за значим принос в развитието и популяризирането на българската култура и изкуство.

Христов благодари на Министерство на културата за почетния знак и наградата. Той я посвети на целия екип на Исторически музей – Дряново и подчерта, че тя е резултат от неуморната работа на всички колеги.

Тази година по повод 1 ноември престижните отличия на министерството получават общо 50 изтъкнати творци, артисти, читалищни и научни дейци, хора на словото и културни организации от различни области на изкуствата, за техния принос в развитието на българската култура и духовност.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица