Проф. Иван Ангелов бе любезен да отговори на въпроси, поставени от Софийска камара, свързани с Еврозоната и България. Какво очакваме да се случи с икономиката на ЕС през 2012 г.? (бъдещето на еврозоната). За да отговорим точно на такъв въпрос трябва да познаваме причините за настоящата криза в ЕС. Те са: Първо, разнородният икономически състав на страните членки – от най-високо- до най-ниско-развитите по европейски стандарти. Фундаментално условие за успеха на всяка интеграционна общност е да обединява еднородни високо- или поне средно-развити страни, чиито икономики взаимно се допълват и имат какво да обменят помежду си на основата на сравнителните икономически предимства. Докато тази разнородност съществува, тя ще бъде източник на проблеми и на кризи през следващите 10-15 и повече години. Единственият изход за България и другите по-бедни страни в общността е да се ориентират към ускорено догонващо икономическо развитие, за да намалят постепенно изоставането си от най-богатите страни.Второ, недостатъчна интеграция в икономическите политики на страните членки. Засега такава интеграция има само в аграрната и паричната политика. Във важна област като бюджетната политика, обаче няма интеграция. Всяка страна член провежда своя бюджетна и дългова политика в рамките на ограничителите от Маастрихт, които масово се нарушават, дори и в най-големите страни като Германия, Франция, Великобритания, Италия. Без интеграция в икономическата, финансовата, социалната и други политики, ЕС не може да се развива и да бъде конкурентоспособен спрямо другите световни икономически гиганти – САЩ, Китай, Япония и очертаващите се на хоризонта нови гиганти през следващите десетилетия – Индия и Бразилия. Трето, погрешна икономическа политика през 2010-2011 г. В сериозната икономическа криза беше необходимо държавата да се намеси за спасяване на финансови и нефинансови компании и да стимулира вътрешното търсене с цената на умерено повишени бюджетни дефицити. Това беше по-малкото зло. Другата алтернатива беше глобален икономически, социален и политически срив с непредвидими последици. В някаква степен (макар и не толкова активно, както в САЩ) така постъпиха и в Европа. След овладяване на кризата от свободното падане, в процеса на излизане от нея, държавната помощ трябваше постепенно да затихва до пълното й прекратяване, само когато икономиката окончателно и необратимо стъпи на собствените си крака. Това фундаментално изискване не беше спазено. Оправдавайки се с дълговата криза в някои европейски страни, консервативните правителства в ЕС и самото ръководство на общността прекратиха помощта преждевременно и внезапно, като пристъпиха към силно рестриктивна политика, която потиска вътрешното търсене. Това пък води до потискане на растежа, заетостта и доходите, нарушава отново бюджетното равновесие, води до ново увеличение на публичния дълг. Колкото по-силна и продължителна е рестрикцията, оправдавана с големия публичен дълг, толкова по-ограничен е потенциалът за нормално обслужване на този дълг и той продължава да расте дори по-бързо. България няма проблеми в тази област и е една от малкото страни в ЕС с възможности за по-гъвкава бюджетна и дългова политика сега и през следващите кризисни години, без да рискува финансовата си стабилност. Правителството обаче не се възползва от тези възможности. Четвърто, неизпълнение на собствените решения в ЕС и склонност към груби продължителни нарушения на финансовата дисциплина. Още с договора от Маастрихт бяха определени добре известнитте тавани за бюджетен дефицит (3% от БВП) и публичен дълг (60% от БВП), но повечето от страните членки ги нарушаваха. Някои от тях – особено грубо. Правителствата на най-големите страни членки даваха пример за такива нарушения и по-малките страни ги следваха. При това положение беше нормално да се случи това, което стана в Гърция, Италия, Португалия и други страни. То пък породи тежки проблеми в еврозоната за спасяване на задлъжнелите икономики. Заразата постепенно се разширяваше и обхващаше все повече страни членки. Пето, деструктивната роля на трите американски рейтингови агенции. Те се превърнаха в инструменти за реванш на световния финансов капитал, който предизвика кризата от 2008 г. Публикуването на все по-ниски рейтинги на държави или предупрежденията за предстоящото им намаляване за други държави засилваха недоверието, пораждаха паника във финансовата общност и затрудняваха още повече задлъжнелите страни. Тези изявления се превръщаха в призиви за финансова дестабилизация на държави и дори на ЕС. Кой е дал право на чисто меркантилни, при това вече дискредитирани частни агенции, които обществото не контролира, да диктуват икономическа и финансова политика на суверенни държави и дори на ЕС, като притежатели на истина от последна инстанция? Те даже се намесиха във вътрешната политика на САЩ през миналото лято, подкрепяйки републиканската партия, против президента Обама и демократите. На кого служат тези агенции? Те стават все по-опасни за световната икономика и за живота на хората. Представяте ли си накъде се движи светът ако такива частни агенции изтласкват легитимните национални и наднационални институции в управлението на икономиката!

За необратимо излизане на ЕС от кризата може да се мисли само след решаване на горните проблеми. Това обаче не е възможно в близкото бъдеще. Следващите 5-10 години ще бъдат за ЕС години на стагнация: колебания на растежа с 1-2 процентни пункта под и над нулата, трайно висока безработица, стагнация в номиналните и в реалните разполагаеми доходи, продължаващ натиск за по-високи бюджетни дефицити, ограничен потенциал за намаление на публичния дълг в силно задлъжнелите страни. Продължаването на сегашната брутална рестрикция и превръщането на балансирания бюджет в главна цел на икономическата политика ще направи растежа невъзможен и безработицата висока, а с това ще отложи смекчаването на задлъжнялостта. Тази политика задълбочава, а не решава дълговите проблеми на Европа.

През 2012 г. почти всички важни икономически показатели за еврозоната и за ЕС ще бъдат по-неблагоприятни от предвидените в последната есенна прогноза на Европейската комисия. Очакваният растеж на БВП в еврозоната от 0,5% няма да се постигне и е по-вероятна рецесия между 0,5 и 1,0%. Едва ли ще се постигне повишение на частното потребление с 0,4% и на общите инвестиции с 0,5%. Действителните величини ще са по-ниски. При 0,3% по-висока заетост през 2011 г. се прогнозира стабилизирането й през 2012 г. Според мен, тя ще спадне поне с 0,2-0,3 процентни пункта.

Едва ли ще се постигне очакваното начало на стопанско оживление в еврозоната с 1,3% през 2013 г. Стагнацията ще продължи. Подобно ще бъде положението и в ЕС. В инфлацията не очаквам съществени отклонения от прогнозираните 1,7% за 2012 г. и 1,6% за 2013 г.

При очакван бюджетен дефицит 4,1% от БВП в еврозоната за 2011 г. се прогнозира намалението му до 3,4% през 2012 г. Това едва ли ще се постигне и ако все пак стане ще бъде на много висока икономическа и социална цена, изразяваща се в стагнация на производството, заетостта и доходите. Същото важи и за прогнозираното намаление на бюджетния дефицит до 3,0% през 2013 г. При очакван публичен дълг 88,0% от БВП в края на 2011 г. се прогнозира 90,4% за 2012 г. и 90,9% за 2013 г. Като се има предвид силно инерционният характер на този показател, посочените величини са правдоподобни. Не е изключено да бъдат и малко по-високи.

Ръководителите на правителствата на страните членки и ръководителите на ЕС и на еврозоната не проявяват реализъм в очакванията си за 2012 и 2013 г. Това личи от есенната прогноза. Както вече посочих, те прилагат погрешен подход в стремежа си към намаление на бюджетния дефицит и публичния дълг. Все още не се разбира, че без осигуряване на условия за по-висок растеж и свързаната с него по-висока заетост и доходи не е възможно повишение на приходите в бюджета и осигурителната система, намаление на бюджетния дефицит и на публичния дълг. Това осъжда Европа на продължителна стагнация през настоящото десетилетие.

Ръководителите на Европа действат бавно и нерешително. Това поражда недоверие на пазарите и все по-високо напрежение в обществото. Крайно време е да се действа бързо, конкретно и решително. Дори последните решения на Европейския съвет от 9 декември 2011 г. не са достатъчно решителни и конкретни и едва ли ще задържат за дълго очакванията на пазарите.

Тази мудност може да се обясни с две причини: първо, европейските ръководители не са извлекли необходимите поуки от досегашния развой на световната криза и нямат ясна стратегическа визия за интеграционната политика на общността и второ, ръководителите на голяма част от страните членки все още не поставят на първо място фундаменталните стратегически интереси на общността в предстоящата все по-остра конкуренция с другите икономически гиганти, а са загрижени главно за текущите си национални и корпоративни интереси: запазване на ниските преки данъци в повечето нови членки; запазване на досегашната структура на бюджета на ЕС с преобладаващо финансиране на аграрния сектор, вместо науката и иновациите; запазване на приетите при присъединяването на Великобритания благоприятни за нея изключения; колебанията по разширяване функциите на Европейската централна банка като мащабен кредитор от последна инстанция; страхът от въвеждане на данък върху финансовите трансакции и т.н. Ако това продължава и през следващите години може да се превърне в главна заплаха за бъдещето на ЕС.

Друг голям проблем пред общността е начинът за вземане на най-важните решения и съчетаването на фундаментални интереси в ЕС. От чисто професионална икономическа, финансова и социална гледна точка е желателна все по-висока степен на интеграция. Колкото по-близки са националните икономически, социални и други политики и се свеждат до единна политика на общността, толкова по-добре.

Това няма да е лесно поне поради две причини: Първо, бързо сближаване и пълно уеднаквяване, например на бюджетната политика, между най-развитите и най-слабо развитите страни членки не е възможно в обозримото бъдеще. Данъчна основа или данъчни проценти на корпоративния и подоходния данък, които са подходящи за най-развитите страни едва ли са такива и за най-бедните страни в общността. Второ, много е важно каква философия на икономическата и финансовата политика ще преобладава. В страни с доминация на десни партии ще предпочетат консервативна икономическа политика с по-голямо уповаване на пазара, по-малко държавни регулации, неоправдана рестриктивна политика и поставяне на макроикономическите и макрофинансовите показатели във фокуса на своята политика. Така средствата на икономическата политика ще се превръщат в нейни цели, което ще е груба грешка. В страни с леви социално ориентирани партии ще предпочетат регулирана пазарна икономика, стимулиране на растежа и заетостта и по-категорично поставяне на човека във фокуса на икономическата политика.

Ако ръководството на ЕС е дясно ориентирано и използва високата степен на интеграция за налагане на консервативна политика на страните членки може да се стигне до пренебрегване на волята на суверена – народите от страните членки и подчиняване на стопанската политика главно на интересите на капитала. Българските граждани, например, трудно ще се примирят всички решения по икономическата и социалната политика да се вземат от десни пазарно-фундаменталистки ръководства в Брюксел. В тази област ще бъде много трудно да се намерят компромисни решения, които да съчетават принципите на интеграцията с волята на суверена.

В медиите много се говори и пише напоследък за предстоящия крах на еврото и на еврозоната. Очевидно има хора и дори държави, заинтересовани от такъв развой на събитията! Евентуален срив на еврото би означавал разпадане на еврозоната и дори на ЕС. Това обаче няма да се случи. Европа измина дълъг път към обединението от Втората световна война до сега. Европейските народи и излъчените от тях държавници помъдряха. Евентуален разпад на еврозоната и на ЕС би означавал да се върнем 65 години назад. Разпадане на съюза или запазването на половинчатата му настояща интеграция ще направи европейските страни безпомощни във все по-острата конкуренция с икономическите гиганти. Това би превърнало Европа във второстепенна махала на голямото световно село, би имало жестоки последствия за живота на гражданите на Европа. Това би се превърнало в престъплението на века. Вярвам, че ще се намерят нови Конрад Аденауер и Шарл де Гол на 21-ви век, които няма да допуснат такава катастрофа!

1.Какво очакваме за икономиката на България през 2012 г.? (ще се присъедини ли България към еврозоната)

В последната есенна прогноза на Европейската комисия (ЕК) разделът за България е озаглавен „Умерен растеж в нарастваща несигурност”. Втората част на заглавието е вярна, но за първата силно се съмнявам. Очаква ни поредната трудна година в дългата поредица от над 20 кризисни години. Като се заговори за настоящата световна криза много хора у нас казват, че не са впечатлени, защото през последните две десетилетия сме в постоянна криза. И наистина е така. България, заедно с още няколко източноевропейски държави, е страна, където се напластяват две кризи: Първата е кризата на трансформацията от така наречения държавен социализъм към сегашния бандитски капитализъм. Втората е резултат главно на външни причини: в края на 2008 и началото на 2009 г. в резултат на започналата в Америка световна криза, а от края на 2010 и началото на 2011 г. поради дълговата криза в няколко страни от еврозоната.

При спад на БВП у нас с 5,5% през 2009 г. и символичен растеж от 0,2% през 2010 г., ЕК очаква 2,2% за 2011 г., като прогнозира 2,3% за 2012 и 3,0% за 2013 г. Аз очаквам растеж около 1,5% за 2011 г., който се дължи главно на външното търсене. При нарастваща рестрикция върху вътрешното търсене (индивидуално, държавно и инвестиционно) и очертаващия се спад на БВП в страните от еврозоната и ЕС, които са главният ни търговски партньор, а също и забавянето на динамиката на растежа в новите пазарни икономики извън ЕС, към които беше пренасочена значителна част от износа ни през 2010-2011 г., очаквам нулев растеж за 2012 г. Ако ситуацията в Европа през 2012 г. се влоши повече от предполагаемото сега, възможно е у нас да има слаба рецесия от около 0,5%. За 2013 г. е трудно да се прогнозира в тази сложна обстановка.Очаквам растежът да е около и дори под нулата и в никакъв случай 3,0%, както предвежда ЕК.

ЕК прогнозира увеличение на индивидуалното потребление у нас с 2,1% за 2012 г. Това няма как да се случи при сегашната рестриктивна политика по доходите. То ще бъде около нулата. Не е изключен дори спад от 0,5-1,0%. ЕК прогнозира 0,5% приръст на публичното потребление. Това също е невъзможно при сегашните бюджетни ограничения. Още по-малко възможно е прогнозираното увеличение на инвестициите с 3,5%. Те също ще са около и дори под нулата.

ЕК прогнозира повишение на износа с 4,7% и на вноса с 4,5%. И двете числа не са реалистични, особено за износа, поради неблагоприятната конюнктура в Европа и извън нея. Прогнозата по износа може да се потвърди само при по-благоприятни от очакваните външни условия.

По структурата на факторите на растежа у нас ЕК разчита главно на вътрешното търсене – повишение с 2,1%. Това не е реално поради посочените по-горе причини.

При спад на заетостта у нас с 5,9% през 2010 г., ЕК очаква този спад да е 3,1% през 2011 г., а за 2012 г. – слабо повишение с 0,1% и през 2013 г. – повишение с 0,9%. И двете прогнози са нереални. Заетостта ще продължава да намалява и през двете години, а безработицата ще расте.

Прогнозираното повишение на доходите на работещите със 7,2% през 2012 и със 7,1% през 2013 г. също е силно преувеличено. Очаквам стагнация на номиналните трудови възнаграждения и леко намаление на реалните при прогнозираната инфлация от 3,1%, която е правдоподобна за кризисни условия.

Близка до реалното е прогнозата за запазване на отрицателното салдо в търговския баланс и малкото положително салдо по текущата сметка.

ЕК прогнозира за 2012 г. дефицит в консолидирания ни бюджет 1,7% от БВП и структурен бюджетен дефицит от 0,7%. Това може да се случи при продължаване на бруталната рестриктивна бюджетна политика, но не е икономически и социално оправдано. Нищо не налага престараването на българското правителство, което планира дори още по-нисък дефицит – 1,3%.

При 16,3% фактически публичен дълг у нас в края на 2010 г. ЕК очаква 17,5% в края на 2011 г., 18,3% в края на 2012 г. и 18,5% в края на 2013 г. Ако се съди по последните данни на БНБ в края на 2011 г. публичният дълг ще бъде дори по-нисък от 18,0%, но с това едва ли можем да се гордеем. Както съм препоръчвал и в други мои публикации, България е в по-добра позиция в тази област от повечето страни ЕС и може да си позволи по-гъвкава политика по дълга с цел да се поддържа макар и минимален растеж и да не се повишава безработицата. Нищо не заплашва финансовата ни стабилност ако допуснем умерено и контролирано увеличение на дълга до 25-27% през следващите няколко кризисни години. През следкризисните години дългът може отново да се намали до около 15-17%, макар че това не е наложително. Особено ако се поддържа дълг до около 20% като се вземат заеми за важни инвестиционни цели. Само за сведение на читателя очакваната публична задлъжнялост в еврозоната през 2012-2013 г. ще бъде около 90-91%, а за ЕС – около 85%.

По принцип, като член на ЕС, рано или късно мястото на България е в еврозоната. Въпросът не е дали да се присъединим, а кога и как? Сега обаче се добавят и други резерви – дали България има интерес от такова присъединяване при новите условия за членство? Ако останат настоящите правила за участие на страните членки на еврозоната във Фонда за финансова стабилизация, създаден през март 2011 г., освен първоначалната вноска от около 360 млн. евро, България би трябвало да внесе в този фонд при поискване още няколко милиарда евро. Такова участие е непосилно и вредно за нашата икономика.

Ако бяхме член на еврозоната на 19 декември 2011 г. би трябвало да внесем и около 2 млрд. евро от 200 милиардната вноска на еврозоната в МВФ за подпомагане на силно задлъжнели страни членки. Това също би било непосилно и неоправдано за нас по редица причини. България – най-бедната и най-дисциплинирана във финансово отношение страна, би трябвало да помага на далеч по-богати и по-недисциплинирани страни членки за обслужване на натрупан публичен дълг преди нашето присъединяване към еврозоната, без да сме имали средства да влияем върху тези процеси. С други думи, ще плащаме за чужди грехове.

Изводът е очевиден: при сегашните правила за формиране на стабилизационния фонд България не е заинтересована от членство в еврозоната. Цената на „входния билет” за членство е неприемлива и непосилна за нас. Като член на Евро+ България, заедно с други централно- и източноевропейски страни, трябва да настоява за промяна в правилата за участие във формирането на този фонд. Тук възниква и въпросът: защо най-богатите страни в ЕС налагат на нас и на другите бедни страни членки такива очевидно непосилни финансови условия? Аз нямам рационален отговор на този въпрос.

Автор:  Проф. Иван Ангелов
Член-кор. на БАН

Търговски вестник