На 6 срещу 7 юли (18-19 юли) 1868 г. четата на Хаджи Димитър Асенов и Стефан Караджа тръгва по своя път към безсмъртието – от румънското село Петрушан край Гюргево към родната българска земя. Сред 125-мата (според Захари Стоянов) участници в четата, има представители от цялото българско етническо землище. Сред тях и габровците Иван (Ванката) Попхристов Райчев – военен ръководител и писар, Коста Евтимов (Наполеон), Йонко Балкански, Никола Балкански, Стефан Иванов Калцун, Стоян Пенчев, Илия Димов Димитров, дряновците Христо П. Генчович (Дряновски) и Антон Пейов и тревненците Златю Пейов Ошанов и Минчо Д. Венков. От акостирането си на българския бряг в местността „Янково гърло” край свищовското село Вардим до разбиването й на вр. Бузлуджа в Стара планина, четата е преследвана от турската власт. Подвигът им завинаги остава вплетен в нишките на националната ни памет, в кръвната връзка и генетичния код, предаван от поколение на поколение вече 155 години.

Обезсмъртяването намира най-силното си проявление чрез гениалната поема на Христо Ботев „Хаджи Димитър”, написана още през 1873 г., чието начало „Жив е той, жив е..”, продължава с пророческото „..Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…”. На всички знакови места, свързани със сраженията с турските войски – край селата Караисен, Патрешница (Патреш), Вишовград, местността Канлъдере, където е ранен и заловен войводата Стефан Караджа, до вр. Бузлуджа, са издигнати паметници. Тяхното изграждане започва само няколко години след героичните събития. Паметниците се превръщат в местата, където се отдава почит на загиналите герои, защото гробовете или лобните им места често остават неизвестни. Както пише в свое писмо Комитетът от с. Караисен за увековечаване паметта на героите от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1942 г. с призив за събиране на средства за паметник,: „Паметниците са крепостни актове за собственост на земята и изразяват признателността на потомството, което ги е построило..”.

Бузлуджа е мястото, където четата води последните си сражения. Тук тя е окончателно разбита, загиват много четници, ранен е Хаджи Димитър. На историческия връх на 18 (30 юли) е последния сблъсък, тук трийсетина четници в над тричасов бой срещу 700 на брой редовни и нередовни турски войници, доказват на цивилизования свят „Как знае да умира българинът за Свобода, как лее той кръвта си за своето Отечество”.

Тук загиналите герои са погребани и опети на 20 юли (2 авг.). Това се превръща в мястото, където всяка година признателните потомци ще се качват, за да си спомнят за подвига им, да отдават почит и да предават паметта им на идните поколения. Тук се учи урок по Свобода, как се воюва и умира за нея, и каква отговорност носи тя – отговорност пред костите на загиналите за нея и отговорност пред бъдещите поколения.

Едно от първите засвидетелствани официални чествания е през 1883 г. и е организирано от казанлъшки учители и ученици. На следващата година, честването е организирано от Община Казанлък, по инициатива на общинския секретар Константин Бозвелиев. Паметно остава честването през 1885 г., на поклонението присъстват над 200 души, сред които майката на Хаджи Димитър – Мария Асенова, както и Панайот Хитов, Захари Стоянов, Чардафон Велики. Честването се превръща в символично начало на делото на Съединението между Северна и Южна България от септ. 1885 г.

Особено тържествено е отбелязването на 30-та годишнина през 1898 г. Костите на загиналите четници са осветени от Негово Преосвещенство Старозагорския Митрополит Методий, в присъствието на Панайот Хитов, Филип Тотю, Христо Македонски (оцелял участник от четата), поборници, опълченци и още около 6000 души. Възпоменателна картичка от събитието издава Хаджи Васил Николов – участник в четата на Панайот Хитов и другар на Васил Левски. Габровското градско общинско управление изпраща делегация за поднасяне на венец, в състав Цанко П. Хаджистойчев, Васил Тюлюмбаков и Коста Априлов. Снимките показват как през 20-те и 30–те години на миналия век, обикновени хора с животински впрягове, духовни лица, военни и др. продължават да се качват на върха и да коленичат пред костите на юнаците, дръзнали да развеят през 1868 г. знамето на свободата в Балкана и да умрат, за да сме свободни ние днес. През 1928 г., по случай 60-та годишнина, се открива нова гробница на загиналите четници на вр. Бузлуджа. На нея пише „1868-1928 г. В чест на героите загинали за Родината. За вяра и независимост 1868. Свобода или смърт.

Жив е той жив е,
Там на Балкана 1868.
Тоз, който падне в бой за Свобода
Той не умира.
Построил Коста Чернев,
Казанлък”.

В Сливен – родния град на Хаджи Димитър Асенов на 8 ноември 1935 г. е открит величествен паметник, с автори арх. Йордан Йорданов скулптора Стефан Пенчев. През 1959 г. историческия връх Бузлуджа става част от новосъздадения Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа”. През същата година е издигнат паметник на Стефан Караджа в родното му село Ичме ( днес с. Стефанкараджово).

През авг. 1961 г. е открит големият паметник на Хаджи Димитър на Бузлуджа. Автори са скулптора Любен Димитров и архитекта Петко Цвятков. Част от надписа гласи „..Нашата цел не е да превземем Търново или Цариград, но да умрем за свободата на народа ни, да турим основи на бъдещето си.

Воевода Хаджи Димитър от Сливен. Воевода Стефан Караджа от Тулча.”

Източник: Държавен архив – Габрово.