Свържи се с нас

Новини

Преди 70 години убиха Вапцаров

От истинските думи за поклон винаги боли

Published

on

снимка: bg-history.info

„…Водени от гореизложеното и на основание чл. 1 и 16 от Закона за защита на държавата, в името на Негово Величество цар Борис III, съдът присъди: Антон Иванов Козинаров, Петър Иванов Богданов, Георги Иванов Минчев, Никола Иванов Вапцаров, Антон Николов Попов и Атанас Димитров Романов – смърт чрез разстрелване и да заплатят глоба в размер на 500 000 лева, с лишаване от всички граждански права завинаги. Присъдата не подлежи на обжалване и следва да се изпълни в 24-часов срок!“
Присъда N509 на Софийския военно-полеви съд. 23 юли 1942 г., 11 часа

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Никола Вапцаров. 23 юли 1942 г., 14 часа

* * *
23 юли…
На този ден прекланяме глава пред доблестта. На този ден прекланяме глава пред саможертвата. На този ден преди 70 лета в Гарнизонното стрелбище в София са разстреляни шестимата гореспоменати.
На този ден, пречистени и безмълвни пред смъртта, ние отдаваме почит на всички разстреляни, обезглавени, обесени, избити, безследно изчезнали в годините на съпротивата, в борбата срещу фашизма.
Вината на погиналите е една: те не приемат „новия световен ред“, налаган с разправа, танкове и концентрационни лагери. Те искат спокойни дни и хляб за децата си. Спокойни дни и хляб за всички деца по света. За бъдещите хора. За нас…

Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде
тогава живота,
и днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
„Не бойте се, деца“

* * *
Роден на 7 декември 1909 г. в Банско. Учи в Разложката гимназия. После в Морското машинно училище във Варна. Огняр и механик във фабриката в Кочериново. Уволнен през 1936 г. Безработен. Техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. Огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. Борец срещу фашизма. Поет. Единствената му лирическа сбирка, която излиза приживе, е „Моторни песни“ (1940 г.).
Живот, обикновен като самата му поезия. Или поезия, обикновена като живота му…

Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим,
озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
вбесено псе
парченце хлеб.
„Завод“

* * *
Къщата на семейство Вапцарови в Банско е била посещавана често от цар Фердинанд и цар Борис III, както и от германския кайзер и крал на Прусия Вилхелм II. Като юноша Никола е бил гост в царския дворец в София (има негови снимки с цар Борис III и обкръжението му). Но вместо да си осигури бляскава кариера на морски офицер или на придворен дитирамбопеец той предпочита суровия живот с оскъдицата, безработицата, борбата и саможертвата. Така и той като своя кумир в поезията Пейо К. Яворов може да заяви: „Останах верен на своя идеал, не продадох перото си за облагите на обществото.“
Цял живот Вапцаров е изпълнен с ясното усещане за неизбежната гибел, която го очаква може би зад близкия ъгъл или на следващата пряка. Той възприема смъртта не като нещо изключително, а като абсолютно логичен, дори задължителен завършек на всички съзнателни избори, които е направил и които го водят до „барикадите“. Там, където човекът отвоюва правото си за по-добър и смислен живот. Затова и стиховете му за смъртта са обикновени, някак делнични:

Разстрел, и след разстрела – червей.
Това е толкоз просто и логично.

* * *
Но какво значи доблест, какво значи саможертва – саможертвата на Вапцаров и другарите му – според онези, които днес реабилитират фашизма и оправдават злото? Според онези, които днес възкресяват фашизма и скрепяват редиците му? Според онези, които днес жонглират с идеите и обезсмислят делата на погиналите?
Поровете се в интернет. Най-вече в интернет. Защото фашизмът е анонимен и безличен и дори да има много лица, те всички си приличат. А в интернет е гарантирана анонимността и всяка нелепост може да мине безнаказано! Анонимника е и страхливец. Не иска и не е в състояние да носи отговорност за това, което казва.
Анонимника нарича шестимата разстреляни на 23 юли 1942 г. в софийското Гарнизонното стрелбище „съветски агенти“, все едно Съветският съюз е вербувал милионите участници в съпротивата по света за свои агенти и нашите момчета поради наивност попаднали сред тях… Анонимникът ги нарича „пионки“, все едно те са нямали собствен мозък и сърце, за да решат на коя страна да бъдат в битката между светлината и мрака… Анонимникът ги нарича „предатели“, все едно да се обявиш – с цената на живота си – срещу политиката на правителство, обвързало страната със силите на мракобесието, все едно да спасиш народа си от трета национална катастрофа е предателство спрямо родината. Някакъв дори твърди, че Вапцаров е предал другарите си. Но Вапцаров е разстрелян. А ако бе предал някого, то по силата на закона, по който бе осъден на смърт, по силата на чл. 5 от същия онзи Закон за защита на държавата, гласящ: „Членовете на организации, групи или техни поделения, за които е реч в чл. чл. 1 и 2 на тоя закон, както и лица, които са подпомагали такива организации или групи по начин, посочен в чл. чл. 3 и 4, се освобождават от наказание, ако съобщят на властта за тяхното съществуване и за лицата, които влизат в тях, преди тя сама да ги е открила…“ – той щеше да бъде помилван… Анонимникът ги нарича „терористи“, все едно те са могли легално и свободно да грабнат павета и железа, да подпалят Народното събрание, без да бъдат арестувани, осъдени и разстреляни, както през 1997-а някакви странни, страшни хора извършиха погром над българския парламент, без никой да им потърси дори сметка за това…
С твърде книжни представи за живота живее Анонимника от интернет…

* * *
„Стиховете на Вапцаров ме развълнуваха издъно – споделя Олег Шестински, превел блестящо стиховете му на руски. – Яркият им хуманистичен, антифашистки патос ме порази. Аз и моите ленинградски връстници тогава още не бяхме излекували напълно душевните рани, които ни бе нанесла 900-дневната блокада на града (Ленинград – дн. Санкт Петербург, бел.Е.А.). Фашизма ние бяхме познали не от книгите, не умозрително. Самият живот раждаше омразата към него.“
И редом с това неподправено обожание на чужденеца, талантлив поет и преводач – непомерното скудоумие на Анонимника, нашенски бездарник: „…Да не възвеличаваме толкоз чисто поетичните стойности на Вапцаров, ако не беше икона на соц. властта, щеше да е един от хилядите поетчета, творили през ХХ век. Нито стихотворенията му са кой знае какво, нито е изиграл някаква друга роля в културното развитие на България.“

* * *
Бих искала да кажа на този и всички анонимни хулители на Вапцаров:
„Г-н Анонимнико, Вапцаров е не просто единственият българин, получил (за съжаление посмъртно!) Почетната международна награда на мира и така се нарежда до личности като Пабло Пикасо, Пабло Неруда, Юлиус Фучик и други светли и достойни синове на човечеството. Вапцаров е не просто един от най-големите български поети на ХХ век, получил (за съжаление посмъртно!) световно признание. Вапцаров, макар и разстрелян на 33-годишна възраст, макар и автор на една стихосбирка, обнови езика на българската поезия, откри за нея нови духовни хоризонти, съприобщи я към голямата поезия на света.
А ти, г-н Анонимнико, който сигурно пишеш някакви стихчета, след като си въобразяваш, че разбираш от поезия, излез от хралупата си на светло! Открий самоличността си! Защо те е страх от светлината? Въпросът е риторичен. Защото можеш да вирееш само в мрака. Ти нямаш собствено име. Името ти е ЛЕГИОН. Затова те дразни доблестта. Затова те дразни саможертвата. Защото доблестта и саможертвата значат светлина. Защото доблестта и саможертвата значат любов. Любовта е тази, която кара Вапцаров в очакване на смъртната присъда да напише до жена си своето незабравимо:

Понякога ще идвам във съня ти,
като нечакан и неискан гостенин…

И още… Доблестта и саможертвата значат човеколюбие. Значат родолюбие. В крайна сметка – любов. Затова часове преди разстрела Вапцаров написа:

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

Защото любовта е по-силна от смъртта. И не партийни директиви и капризи на соцвластта, а тъкмо любовта на погиналите към човека породи ответната любов на хората към тях. Затова днес поклонниците на Вапцаров и поезията му са неизмеримо повече от хулителите като теб.“

* * *
23 юли 1942 г., 21,10 часа
„Осъдените запяха: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ и бяха разстреляни: Антон Иванов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Антон Попов.“
Полицейски протокол

Думите за поклон пред подвига и саможертвата на падналите за свободата и за правдини винаги са трудни. Истинските думи. Онези думи, от които боли. Не фойерверките. Особено когато става дума за съдбата на Вапцаров. Толкова обикновена. И толкова необикновена.
Поклон пред паметта и светещото мъченичество на героите!

Автор: Д-р Елена АЛЕКОВА

в.ДУМА

Култура

Създава се Регионален център „Кристо и Жан-Клод“ в Габрово

Published

on

Министерският съвет прие Постановление за създаване на Регионален център за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Регионалният център за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“ е регионален културен институт по смисъла на Закона за закрила и развитие на културата с предмет на дейност: създаване, разпространение, представяне и популяризиране на културни продукти на съвременното изкуство и недвижимото културно наследство и образователна, изследователска и развойна дейност в областта на културата и творческите индустрии.

Центърът е със седалище град Габрово и териториален обхват на дейността – община Габрово и общините: Севлиево, Трявна и Дряново. За създаването на центъра е прието Решение № 223 от 28 ноември 2024 г. на Общинският съвет на община Габрово.

Изразени са положителни становища на общините Севлиево, Трявна и Дряново и съгласие от Областния управител на област Габрово. Чрез създаването на регионалния център за съвременно изкуство ще се създадат условия за изява на творци, производители и индустриалци, развиващи дейност на територията на общините в област Габрово.

Центърът ще има положителен принос в създаването на връзки между различните професионални общности и за утвърждаването на района като културен център с устойчив туризъм и икономическо развитие.

Зареди още

Култура

Първи „Вечери на изпятата поезия“ в Габрово – разговор с Виктор Макаров

Published

on

Спомням си първия път преди почти 10 години, когато Виктор Макаров заедно с куп талантливи музиканти пристигна в Габрово, за да представи албума си „Шарена черга“. Този концерт остави дълбок отпечатък в мен – музиката, посланията, поезията, чарът, талантът и сърцето на тези хора ме омагьосаха.

Толкова време по-късно, този магьосник с китара и „леко дрезгав глас“ – отново водейки в града банда музикални съмишленици, пристига в столицата на хумора и сатирата като съорганизатор на първото издание на фестивала „Вечери на изпятата поезия“.

Е, първо габровско издание, защото Виктор Макаров стои зад едноименния фестивал, който вече има своята дългогодишна история в столицата. Той е част и от екипа на международния „Sofia Singer Songwriter Fest“, организира и много подобни инициативи и концерти.

И, ако заключите, че Виктор е музикант, ще сте прави, но едновременно с това ще сгрешите – той е много повече.

Виктор Макаров е българският преводач на мюзикълите „Чикаго“ и „Фантома на операта“. Освен това е богослов, актьор и „поет по душа“, съпруг и баща. Малка част от авторското му творчество е събрано в книгата „Етюди в проза и стих“. Той е изключително увлекателен събеседник и човек, с голямо сърце, пълен с вдъхновение и творческа енергия.

Подробно за фестивала „Вечери на изпятата поезия“ вече писахме, а днес разговаряме лично с Виктор, за да ни разкаже повече за това как се организира подобна инициатива и какво да очакваме.

– След дни започва първото издание на габровския фестивал „Вечери на изпятата поезия“. Какво е „изпята поезия“ и има ли тя почва у нас?
– Названието „изпята поезия“ в някакъв смисъл само обяснява себе си. Участниците във фестивала са хора на различни възрасти и с различни стилистични предпочитания (кънтри, етно, рок, шансон, джаз, пънк, блус…), но обединени от отношението към текста, написан на хубав български език. Повечето освен музиканти са или поети, или почитатели на изящната словесност, и това личи от текстовете на песните им. Другите имена на подобни автори изпълнители са „бардове“ и „поети с китара“.

– Досега фестивалът се е провеждал единствено в София, защо избрахте точно Габрово за първо издание извън столицата?
– Има причини романтични и прозаични. Сред романтичните е фактът, че Габрово е сред значимите културни средища на страната. За нас беше важно изпятата поезия да бъде представена тук наравно с другите изкуства, още повече че Габрово си има много собствени бардове. Тук стигаме и до прозаичната причина: в Габрово се намериха достатъчно помощници, за да се сформира отбор юнаци, които да задвижат фестивала. Анна Верховска, която е съорганизатор на „Вечерите“, е актриса от Кукления театър в Габрово. От екипа на същия театър е и художникът Светозар Колев „Питкин“, а Виолина Доцева е от Драматичния театър. И тримата са интересни автори, и тримата са познати на габровската публика, и тримата имат контакти в културните среди на града и са високо мотивирани да помагат фестивалът да протече успешно. Анна Верховска ни свърза и с директора на Кукления театър Алфидин Ахмедов – много инициативен деец на изкуството, който посрещна идеята за фестивал с голям интерес.

– Както спомена, фестивалът е в партньорство с Кукления театър. Като организатор на много подобни концерти и фестивали – трудно ли се намират съмишленици и партньори? Как се организира един такъв независим фестивал?
– Държавният куклен театър в Габрово е един от най-активните партньори, с които съм работил до момента, за което съм безкрайно благодарен на г-н Ахмедов, а също на Анна Верховска, която в най-невероятни моменти от денонощието намираше време да работи по дизайна и рекламата. Светльо Колев също много помогна и тепърва предстои да се насладим не само на песните му, но и на майсторлъка му като озвучител. Що се отнася до трудностите… Това е първото издание на фестивала в Габрово, никой още не знае за нас – що за чудо е това „изпятата поезия“ – яде ли се, пие ли се, за какво изобщо се ползва… Затова се наложи да се организираме „на мускули“ и с много компромиси и добра воля от страна на участниците, за което и на тях благодарим.

Истината е, че Община Габрово много помогна с реклама, с включването ни в културния календар по повод 165 години Габрово и т.н. (затова благодарим и на общината), но дали ще има и финансова подкрепа за тази година още не е сигурно. Надяваме се обаче догодина да е по-лесно в това отношение – тогава вече всички ще знаят колко ценно нещо са бардовете и колко необходими са за културния живот в града.

– Можем да кажем, че бардовете са част от алтернативната ъндърграунд сцена – намира ли се публика за тях в по-малките населени места?
– Ето това предстои да видим на 18, 19 и 20 септември в салона на Кукления театър. Шегата настрана, опитът на колеги, които организират подобни фестивали в Панагюрище, Харманли и т.н. показва, че в по-малките населени места има глад за качествено изкуство и поетите с китара винаги намират благодарна публика. Специално в Габрово обаче културният живот, както казах по-рано е доста наситен, тъй че тук по-скоро разчитаме не на глад, а на любопитство към жанр, който рядко е представян в града.

– Как изобщо се зароди идеята за „Вечери на изпятата поезия“?
– Преди 15 години бях поканен на фестивал в Литва. Последва покана за Румъния. После още две посещения в Литва (последното през 2024 г.) Направи ми впечатление огромната ценени са бардовете в чужбина. Литовският фестивал продължава повече от седмица и последните две вечери са в зала с размерите на софийската зала „България“, претъпкана догоре! Това ме накара да осъзная колко незаслужено пренебрегнат е този жанр в родината ни и буквално да заревнувам. Оттогава една от житейските ми каузи е популяризирането на творчеството на колегите-бардове у нас.

– За да им дадеш поле за изява, ти си основен двигател на тази и много други инициативи с подобна цел. Даваш много от личното си време, финанси и нерви – струва ли си всичко накрая?
– Вече използвах шегата, че „предстои да видим“, нали? Обикновено в края на всяка такава вечер се чувствам безкрайно удовлетворен от цялата палитра разнообразни емоции, които се изписват по лицата на слушателите – усмивки, сълзи, възторг, умиление… Радвам се, когато мога да споделя насладата от творчеството на тези автори с нова публика.

– Връщайки те отново към габровските „Вечери“, ти самият ще излезеш на сцената със собственото си творчество – кого друг ще имаме възможност да чуем? Как избра участниците, които да поканиш?
– Част от участниците избрах аз, част – Анна Верховска. Първоначалният избор беше лесен: поканихме само автори, свързани с Габрово, а те са толкова много, че бяха достатъчни за цял фестивал. Но след като те един по един се оказваха заети, започнахме да се оглеждаме за колеги, които могат да реагират в по-кратък срок. В момента свързани с града са самата Аня, Виолина Доцева, Светльо Колев, Зора Колева (в дует с Косьо Кучев), а косвено и Краси Кирчев, понеже негова постановка се играе в тукашния куклен театър. Рок-група Rejected M (в акустичен вариант) и дуетът „Манджа с грозде“ покани Аня. Аз пък поканих двама представители на по-улегналото поколение бардове – Пламен Сивов и Коста Шотев. Поканихме и една от най-новите звезди на бардовата сцена Ники Димитров от група X-r@y. Според слуховете възможно е в събота да се появи и един от доайените сред поетите с китара – Иван Ненков (авторът на „Ах, морето“, „Миг от приказка“ и т.н.), но слуховете, както знаем, са несигурно нещо…

– Част от дейността ти е свързана именно с откриването на нови и млади таланти. Как и по какво се разпознава добрият поет с китара? И има ли изобщо такова нещо като добър и лош поет?
– Отговорът на този въпрос е много сложен и изисква цикъл от лекции. Именно в цикъл от лекции (издадени после като книга – „Поетическото изкуство“) се опитва да отговори Любомир Левчев. Ако се опитаме да оставим настрана субективизма (а той играе централна роля в цялата работа) формулата е „качествен и от сърце написан текст + музикантски майсторлък + сценично присъствие (затова има толкова театрали сред бардовете)“. Но тази кратка формула май нищо не казва. Например, отново, що е то качествен текст? Вълнуващите се могат да четат Левчев (наистина!); някъде из дебрите на ютуб циркулира наша с Радо Михов двучасова и доста практична лекция по „текстописане“, съществуват и куп други ресурси, а и винаги я има опцията „помощ от другарче“ – разбирай: от по-опитен поет, когото начинаещият такъв познава и признава (аз постоянно ползвам такава помощ)…

– След изданието в Габрово, какво предстои?
– Почивка! Още почивка! И още малко почивка! Почивка заедно със съпругата ми! А иначе – още много концерти и фестивали, организирани заедно с невероятните ми колеги, в София и (надявам се) из цялата страна!

*Автор: Мария Матева.

Зареди още

Култура

Исторически музей – Дряново даде заявка за нови проучвания за Колю Фичето

Published

on

Исторически музей – Дряново проучва възможността да бъдат направени нови изследвания в османските архиви, които да осветлят още повече делото и живота на майстор Колю Фичето. Новината съобщи Иван Христов, директор на ИМ – Дряново, по време на представянето в Съюза на архитектите в България на най-новата книга, посветена на Строителния колос на българското Възраждане „(Не)Познатият Колю Фичето (1800 – 1881)“. Автор на изданието е д-р Венелин Бараков, главен уредник в ИМ – Дряново.

Събитието се проведе на 16 септември в сградата на Централния дом на архитекта и събра много гости, сред които проф. Вера Бонева и арх. Белин Моллов. В представянето на книгата участва също Константин Фичев, родственик на Първомайстора.

„Вероятно има още документи за Колю Фичето в османските архиви. Не е възможно да не са съхранени такива. Най-малкото биха излезли кореспонденции между него и властта. А да не говорим за сметки или договори. Надявам се това проучване да се случи, за да имаме възможност да надградим това, което са постигнали изследователите на Фичето – Никола Мавродинов, Георги Козаров и Николай Тулешков“, заяви директорът Иван Христов.

В своето слово той отбеляза, че тази година е по-специална, тъй като се честват 225 години от рождението на Колю Фичето, а програмата за тях обхваща различни инициативи през година, част от които вече бяха реализирани. На 23 септември в Дряново предстои Родова среща с потомци на възрожденския майстор строител, като за нея се очакват в града на Колю Фичето да пристигнат над 40 негови наследници.

В изказването си Христов анонсира още издаването на луксозен албум, представящ обектите на Първомайстора по българските земи, който се реализира с финансовата подкрепа на Камарата на строителите в България и вестник Строител.

Проф. Вера Бонева сподели пред присъстващите, че книгата „(Не)Познатият Колю Фичето (1800 – 1881)“ на д-р Венелин Бараков е компактна и съдържателна, подходяща както за широката публика, така и за специалистите. „Полиграфски изданието е оформено перфектно. Поздравявам д-р Бараков, че се е постарал да издири стари снимки и карти, както и част от архитектурните заснемания на първите архитекти, за да проследи в исторически план как са се развивали отделните сгради, които са останали или са се загубили във времето. Това е един много сериозен и тежък изследователски труд, за което поздравявам автора, както и издателство „Фабер“, изпълнило в перфектна форма книгата“, каза проф. Бонева. Тя не спести и суперлативите си към екипа на ИМ-Дряново, утвърдил по думите ѝ Музея в национално средище за опазване на наследството не само на Колю Фичето, но и на нашата възрожденска архитектура.

С вълнение арх. Белин Моллов коментира, че книгата е подходяща за всички, тъй като информацията в нея е поднесена по достъпен начин и също поднесе поздравления към екипа на ИМ – Дряново, седящ зад реализацията ѝ. „През тази година имах щастието да общувам много пъти с екипа на музея. Те не просто си гледат работата, те я обичат и създават много здрави връзки и приятелства. Който отиде там, след това се връща отново вече като приятел. Препоръчвам ви, когато имате възможност, посетете Дряново и историческия музей, съхраняващ великолепните макети на сътвореното от Колю Фичето“, каза арх. Моллов.

Пред присъстващите Константин Фичев говори за семейната линия, родовата връзка и за своя именит предшественик. Той отбеляза, че е шесто поколение наследник на Колю Фичето по мъжка линия. Той сподели, че разполага с богат семеен архив, съхраняващ фотографии и документи, който в голяма част е успял да дигитализира. Разказа, че родът му започва от първия син на Никола Фичев – Иван, помагал в юношеските си години при градежите на творенията на Първомайстора. По-късно се развива в друга посока, като прави дюкяни в Търново, където шие дрехи и придобива прозвището Иван „Панталонджията“. Умира млад. Негов син е бъдещият ген. Иван Фичев, който се завръща в България от Цариград след смъртта на баща си. Неговият по-малък брат – Константин, завършва Априловската гимназия в Габрово, а най-малкият от тях е третият брат, на име Георги.

Д-р Бараков представите свои изследвания и наблюдения за църкви, къщи, кули – камбанарии, мостове, обществени и търговски сгради, произлезли от гения на възрожденския майстор строител. Засегна по-малко коментираните от науката пътищата, по които строителят върви, влиянията върху работата му с различен произход: от българското средновековие, античността, западноевропейския Ренесанс и Барока.

Представянето на книгата „(Не)Познатият Колю Фичето (1800 – 1881)“ в Централния дом на архитекта в САБ се реализира като част от програмата на Националните чествания, посветени на 225 години от рождението на Колю Фичето, които се организират от ИМ – Дряново и Община Дряново, под патронажа на Министерството на културата.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица