
снимка: bg-history.info
„…Водени от гореизложеното и на основание чл. 1 и 16 от Закона за защита на държавата, в името на Негово Величество цар Борис III, съдът присъди: Антон Иванов Козинаров, Петър Иванов Богданов, Георги Иванов Минчев, Никола Иванов Вапцаров, Антон Николов Попов и Атанас Димитров Романов – смърт чрез разстрелване и да заплатят глоба в размер на 500 000 лева, с лишаване от всички граждански права завинаги. Присъдата не подлежи на обжалване и следва да се изпълни в 24-часов срок!“
Присъда N509 на Софийския военно-полеви съд. 23 юли 1942 г., 11 часа
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Никола Вапцаров. 23 юли 1942 г., 14 часа
* * *
23 юли…
На този ден прекланяме глава пред доблестта. На този ден прекланяме глава пред саможертвата. На този ден преди 70 лета в Гарнизонното стрелбище в София са разстреляни шестимата гореспоменати.
На този ден, пречистени и безмълвни пред смъртта, ние отдаваме почит на всички разстреляни, обезглавени, обесени, избити, безследно изчезнали в годините на съпротивата, в борбата срещу фашизма.
Вината на погиналите е една: те не приемат „новия световен ред“, налаган с разправа, танкове и концентрационни лагери. Те искат спокойни дни и хляб за децата си. Спокойни дни и хляб за всички деца по света. За бъдещите хора. За нас…
Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.
И толкова хубав ще бъде
тогава живота,
и днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
„Не бойте се, деца“
* * *
Роден на 7 декември 1909 г. в Банско. Учи в Разложката гимназия. После в Морското машинно училище във Варна. Огняр и механик във фабриката в Кочериново. Уволнен през 1936 г. Безработен. Техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. Огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж. Борец срещу фашизма. Поет. Единствената му лирическа сбирка, която излиза приживе, е „Моторни песни“ (1940 г.).
Живот, обикновен като самата му поезия. Или поезия, обикновена като живота му…
Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът тежък, скучен. –
Живот без маска и без грим,
озъбено, свирепо куче.
И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
вбесено псе
парченце хлеб.
„Завод“
* * *
Къщата на семейство Вапцарови в Банско е била посещавана често от цар Фердинанд и цар Борис III, както и от германския кайзер и крал на Прусия Вилхелм II. Като юноша Никола е бил гост в царския дворец в София (има негови снимки с цар Борис III и обкръжението му). Но вместо да си осигури бляскава кариера на морски офицер или на придворен дитирамбопеец той предпочита суровия живот с оскъдицата, безработицата, борбата и саможертвата. Така и той като своя кумир в поезията Пейо К. Яворов може да заяви: „Останах верен на своя идеал, не продадох перото си за облагите на обществото.“
Цял живот Вапцаров е изпълнен с ясното усещане за неизбежната гибел, която го очаква може би зад близкия ъгъл или на следващата пряка. Той възприема смъртта не като нещо изключително, а като абсолютно логичен, дори задължителен завършек на всички съзнателни избори, които е направил и които го водят до „барикадите“. Там, където човекът отвоюва правото си за по-добър и смислен живот. Затова и стиховете му за смъртта са обикновени, някак делнични:
Разстрел, и след разстрела – червей.
Това е толкоз просто и логично.
* * *
Но какво значи доблест, какво значи саможертва – саможертвата на Вапцаров и другарите му – според онези, които днес реабилитират фашизма и оправдават злото? Според онези, които днес възкресяват фашизма и скрепяват редиците му? Според онези, които днес жонглират с идеите и обезсмислят делата на погиналите?
Поровете се в интернет. Най-вече в интернет. Защото фашизмът е анонимен и безличен и дори да има много лица, те всички си приличат. А в интернет е гарантирана анонимността и всяка нелепост може да мине безнаказано! Анонимника е и страхливец. Не иска и не е в състояние да носи отговорност за това, което казва.
Анонимника нарича шестимата разстреляни на 23 юли 1942 г. в софийското Гарнизонното стрелбище „съветски агенти“, все едно Съветският съюз е вербувал милионите участници в съпротивата по света за свои агенти и нашите момчета поради наивност попаднали сред тях… Анонимникът ги нарича „пионки“, все едно те са нямали собствен мозък и сърце, за да решат на коя страна да бъдат в битката между светлината и мрака… Анонимникът ги нарича „предатели“, все едно да се обявиш – с цената на живота си – срещу политиката на правителство, обвързало страната със силите на мракобесието, все едно да спасиш народа си от трета национална катастрофа е предателство спрямо родината. Някакъв дори твърди, че Вапцаров е предал другарите си. Но Вапцаров е разстрелян. А ако бе предал някого, то по силата на закона, по който бе осъден на смърт, по силата на чл. 5 от същия онзи Закон за защита на държавата, гласящ: „Членовете на организации, групи или техни поделения, за които е реч в чл. чл. 1 и 2 на тоя закон, както и лица, които са подпомагали такива организации или групи по начин, посочен в чл. чл. 3 и 4, се освобождават от наказание, ако съобщят на властта за тяхното съществуване и за лицата, които влизат в тях, преди тя сама да ги е открила…“ – той щеше да бъде помилван… Анонимникът ги нарича „терористи“, все едно те са могли легално и свободно да грабнат павета и железа, да подпалят Народното събрание, без да бъдат арестувани, осъдени и разстреляни, както през 1997-а някакви странни, страшни хора извършиха погром над българския парламент, без никой да им потърси дори сметка за това…
С твърде книжни представи за живота живее Анонимника от интернет…
* * *
„Стиховете на Вапцаров ме развълнуваха издъно – споделя Олег Шестински, превел блестящо стиховете му на руски. – Яркият им хуманистичен, антифашистки патос ме порази. Аз и моите ленинградски връстници тогава още не бяхме излекували напълно душевните рани, които ни бе нанесла 900-дневната блокада на града (Ленинград – дн. Санкт Петербург, бел.Е.А.). Фашизма ние бяхме познали не от книгите, не умозрително. Самият живот раждаше омразата към него.“
И редом с това неподправено обожание на чужденеца, талантлив поет и преводач – непомерното скудоумие на Анонимника, нашенски бездарник: „…Да не възвеличаваме толкоз чисто поетичните стойности на Вапцаров, ако не беше икона на соц. властта, щеше да е един от хилядите поетчета, творили през ХХ век. Нито стихотворенията му са кой знае какво, нито е изиграл някаква друга роля в културното развитие на България.“
* * *
Бих искала да кажа на този и всички анонимни хулители на Вапцаров:
„Г-н Анонимнико, Вапцаров е не просто единственият българин, получил (за съжаление посмъртно!) Почетната международна награда на мира и така се нарежда до личности като Пабло Пикасо, Пабло Неруда, Юлиус Фучик и други светли и достойни синове на човечеството. Вапцаров е не просто един от най-големите български поети на ХХ век, получил (за съжаление посмъртно!) световно признание. Вапцаров, макар и разстрелян на 33-годишна възраст, макар и автор на една стихосбирка, обнови езика на българската поезия, откри за нея нови духовни хоризонти, съприобщи я към голямата поезия на света.
А ти, г-н Анонимнико, който сигурно пишеш някакви стихчета, след като си въобразяваш, че разбираш от поезия, излез от хралупата си на светло! Открий самоличността си! Защо те е страх от светлината? Въпросът е риторичен. Защото можеш да вирееш само в мрака. Ти нямаш собствено име. Името ти е ЛЕГИОН. Затова те дразни доблестта. Затова те дразни саможертвата. Защото доблестта и саможертвата значат светлина. Защото доблестта и саможертвата значат любов. Любовта е тази, която кара Вапцаров в очакване на смъртната присъда да напише до жена си своето незабравимо:
Понякога ще идвам във съня ти,
като нечакан и неискан гостенин…
И още… Доблестта и саможертвата значат човеколюбие. Значат родолюбие. В крайна сметка – любов. Затова часове преди разстрела Вапцаров написа:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Защото любовта е по-силна от смъртта. И не партийни директиви и капризи на соцвластта, а тъкмо любовта на погиналите към човека породи ответната любов на хората към тях. Затова днес поклонниците на Вапцаров и поезията му са неизмеримо повече от хулителите като теб.“
* * *
23 юли 1942 г., 21,10 часа
„Осъдените запяха: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ и бяха разстреляни: Антон Иванов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Антон Попов.“
Полицейски протокол
Думите за поклон пред подвига и саможертвата на падналите за свободата и за правдини винаги са трудни. Истинските думи. Онези думи, от които боли. Не фойерверките. Особено когато става дума за съдбата на Вапцаров. Толкова обикновена. И толкова необикновена.
Поклон пред паметта и светещото мъченичество на героите!
Автор: Д-р Елена АЛЕКОВА
в.ДУМА
Икономика
Анатомия на европейския разлом – реминисценции и уроци. България: А сега накъде?
Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова,
Стопански факултет на Технически университет – Габрово
В навечерието на 20-годишнината от влизането на България в Европейския съюз и изтичащата една година от въвеждането на единната европейска валута евро в страната доцент д-р Цветелина Ганкова – Иванова и нейните студенти обменят мисли за европейския интеграционен процес и дискутират някои от проблемите, възникващи извън обсега на учебното съдържание и академичния дебат.
Може би тези проблеми вълнуват и вас?
Защото динамиката на времето в което живеем, а и ограниченията, в които сме поставени, правят почти невъзможно тяхното обхващане и осмисляне, камо ли обстойното анализиране и намиране на съвременните им проекции. Настоящата публикация представлява обзор и въведение, насочваща към някои от дискусионните въпроси, които ще бъдат анализирани под формата на диалог със студентската аудитория и представени не като истина от последна инстанция, а като възможна гледна точка в поредица следващи издания.
Когато в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз – в края на 2006 година – време на очакване, еуфория и надежда – подготвях за издаване учебника си „Европейска интеграция“, написах в предговора: „Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност пред човечеството.“ Днес, двадесет години по-късно, възниква парливият въпрос: осъзна ли човечеството своята отговорност, а умовете прозряха ли действително какво стои в основата на „европейската идея“? Питаме се: към този Европейски съюз ли, който виждаме днес, се присъедини България през 2007 година?
Европейската интеграция никога не е била романтичен проект, движен от сантименталност и хармония между нациите. Като се започне от плана „Шуман“ през 1950 г. и се стигне до днес, архитектурата на Стария континент винаги е била отбранителна коалиция, формирана под натиска на външни геополитически сили. През ХХ век Съветският съюз провокираше екзистенциалния страх при изграждането на общия европейски дом и играеше ролята на стрес фактор, а Съединените американски щати поеха функцията на финансов и военен „мотиватор“, а защо не и донор, чрез плана „Маршал“ и щита на НАТО. Този модел обаче, замислен в лабораторията на Студената война и поддържан десетилетия наред от богат спектър илюзии, рухна.
Съвременната реалност в края на 2026 г. ни прави свидетели на брутално геополитическо отрезвяване. Конфликтът с Русия оголи пълното политическо късогледство, липсата на далновидност и късата историческа памет на западноевропейския „елит“. Доктрината за „промяна чрез търговия“ се срина, а с нея пропадна и икономическият гръбнак на европейската хегемония – германският индустриален модел, захранван с евтин руски газ.
Днес германската икономика буксува в структурна стагнация и рецесия, френско- германският тандем е парализиран, а САЩ стават все по-непредвидими и фокусирани върху себе си. Този вакуум в лидерството спука балона на изкуствения брюкселски федерализъм. Вместо реализиране на т.нар. супердържава, Европа се фрагментира и по неволя се завръща към изконната идея на генерал Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата“ – съюз от суверенни нации, в който единствената легитимна власт е тази на националната държава.
Къде се намира България в тази анатомия на европейския разлом?
На 1 януари 2026 г. страната официално въведе единната европейска валута евро – акт, издигнат в култ от родния „политически елит“, но реализиран в период на дълбока институционална криза на самата еврозона (Европейски икономически и валутен съюз) и при абсолютно несъответствие с реалните конвергентни критерии. България беше политически насилствено вкарана в Икономическия и валутен съюз не защото беше икономически готова, а заради спешната нужда на Запада геополитически да „закотви“ Балканите извън руската сфера на влияние. Резултатът от този „федерализъм по неволя“ вече е налице: внос на стагнация и инфлация, реален ценови шок и заплаха от загуба на фискален суверенитет, гарнирани с перманентни остри вътрешнополитически противоречия и административна парализа. Възниква въпросът: А сега накъде?
За да следва своя трезв рационалистичен национален интерес България незабавно трябва да спре да се държи като пасивен получател на разпоредби отвън и да премине към водене на взаимноизгодна външна политика. Бидейки член на еврозоната България трябва да използва правото си на вето срещу всеки опит за споделяне на чужди дългове и данъчни реформи в ущърб на националната икономика, да потърси стратегически съюзи с прагматичния Източен блок – Полша, Румъния, Чехия, Унгария – и безкомпромисно да защити вътрешния си пазар от спекула. Защото във времената на суверенен икономически и външнополитически реализъм оцеляват само онези нации, които поставят хладнокръвно националния интерес над илюзорните брюкселски догми.
Историческата ирония или как Уинстън Чърчил и генерал Шарл Дьо Гол предвидиха съвременните процеси, разграничавайки суверенитет и наднационалност
Анализът на следвоенните визии на Уинстън Чърчил и генерал Шарл дьо Гол показва, че днешната институционална парализа на Европейския съюз е резултат от неизбежния сблъсък между наднационалния федерализъм и националния интерес за суверенитет. Настоящите икономически, политически, миграционни, финансови кризи потвърждават техните предупреждения, че наднационалните структури отстъпват пред легитимността и отговорността на суверенните национални държави.
Сривът на хегемона или как изчезването на руския газ счупи германския модел и преразпредели картите в Европейския съюз
Десетилетия наред геополитическото влияние на Германия в рамките на Европейския съюз се крепеше на една проста, но изключително печеливша формула: евтин руски газ (суровини), съчетан с безпрепятствен достъп до глобалните пазари, особено китайския, и всичко това – под защитния чадър на САЩ. Тази симбиоза позволи на Федералната република да се превърне в безспорния икономически локомотив на Стария континент и да налага с тежка ръка своята визия за финансова дисциплина и бюджетни ограничения на останалите държави членки. Прекратяването на мащабните доставки по руските газопроводи обаче взриви основите на тази конструкция. Изправен пред необходимостта да замени тръбопроводния газ със скъп втечнен природен газ от САЩ и Катар, германският индустриален модел се пропука драматично. Енергоемки сектори като химическата, автомобилната и металургичната промишленост бяха поразени от вълна от фалити. Германската икономика на практика се деиндустриализира. За първи път от десетилетия Федералната република се озова в капана на продължителна структурна криза и стагнация, открито се заговори за „структурен упадък“ и „свободно падане“.
Този икономически колапс пренаписа радикално вътрешния баланс на силите в Европейския съюз и сложи край на ерата на безпрепятствената германска хегемония. Загубата на финансова мощ автоматично отслаби политическия авторитет на Германия пред европейските институции, създавайки безпрецедентен вакуум в лидерството.
Френско-германският тандем, който дълги години функционираше като политически и икономически двигател на европейската интеграция, днес изглежда напълно блокиран от вътрешни кризи и фискална немощ. Германия вече няма нито моралната легитимност, нито икономическата мощ да чете проповед на останалите нации за фискална дисциплина или да финансира амбициозните проекти за наднационална федерализация.
Същевременно Италия, Испания и Франция, възползвайки се от слабостта на хегемона, започнаха открито да оспорват досегашните германски постановки във връзка със споделянето на фискални дългове. Те настояват, че спасението на европейската конкурентоспособност минава през перманентното емитиране на финансови инструменти за финансиране на общ европейски фискален дълг. Така сривът на един икономически модел разруши илюзията за монолитна Европа, оставяйки след себе си фрагментиран континент, в който отделни регионални блокове ожесточено се борят за пренаписване на правилата на играта.
Българският парадокс и необходимост от конкретни прагматични действия занапред
Присъединяването на България към еврозоната през януари 2026 г. представлява геополитически акт за институционално закотвяне в западната архитектура, реализиран не благодарение на, а въпреки икономическите реалности. Почти година по-късно в страната е налице масиран скок на цените, а решенията на Европейската централна банка стимулират имотния балон и водят до реално обедняване на населението.
В тази нова и опасно противоречива и фрагментирана реалност процесите за България са необратими – тя вече споделя съдбата на единната валута. Големият въпрос „А сега накъде?“ изисква радикална промяна в манталитета на българската държавна машина. Българските управляващи трябва незабавно да изоставят ролята си на пасивен и плах изпълнител на брюкселски, англосаксонски и всякакъв друг вид евроатлантически и отвъдокеански директиви и да премине към прилагане към национална доктрина, основана на прагматичния национален интерес и международни дипломатически действия, водени от взаимноизгоден интерес. В качеството си на страна членка България притежава право на глас и вето, които трябва решително да бъдат използвани за защита на собствените си граждани.
Една от най-спешните стъпки е постигането на пълна сухопътна интеграция в Шенгенското пространство. Частичното приемане на България по въздух и вода е половинчато решение, което не отстранява огромния икономически проблем – километричните опашки по границите с Румъния и Гърция, които буквално блокират конкурентоспособността на българския бизнес. Българската дипломация трябва да обвърже подкрепата си за важни европейски инициативи и гласувани с категоричното премахване на сухопътните бариери от страна на Австрия и Нидерландия. Времето на любезните молби безвъзвратно изтече; България трябва да започне да търгува подкрепата си срещу реални икономически ползи.
Друга съществена стратегическа опора е безкомпромисната защита на фискалния суверенитет на България и данъчната система. Евентуалното реформиране на данъчната система трябва да бъде ясно и категорично обвързано с ефектите върху бюджетната политика, данъчните тарифи, приходите в държавния бюджет и събираемостта на данъците. Едновременно с това трябва да бъдат блокирани плановете за превръщането на еврозоната в „трансферен съюз“ чрез постоянен общ дълг – българските данъкоплатци не могат и не трябва да плащат цената за десетилетното дългово разточителство и липса на бюджетна дисциплина в страните от Южна Европа или за скъпоструващото преструктуриране на германския бизнес.
Трета решителна стъпка е пълната ревизия на ангажиментите по т.нар. „Зелена сделка“ на национално ниво. Във времена на геополитически сблъсък и икономическа несигурност енергийната независимост е въпрос на оцеляване на държавата. България трябва да спре насилственото и изкуствено затваряне на въглищните мощности в Маришкия басейн, изисквайки от европейската администрация предоговаряне на плановете за декарбонизация въз основа на новите реалности. Националният ни интерес диктува изграждането на енергиен микс, основан на ниски и предвидими цени за вътрешния пазар чрез максимално използване на собствените ресурси и ускоряване на ядрените проекти в АЕЦ „Козлодуй“.
Това са само част от възможните, но не и единствените стъпки, които управляващите българската държава незабавно са длъжни да предприемат. И нека подчертаем – нашата роля тук не е да влезем във функцията на доброволци, които консултират и спасяват волеизявилите се управленци на държавата България. Ние сме част от тези, които с име, ум и сърце работят за Отечество България.
И още нещо – в ерата на суверенния реализъм Европейският съюз вече не е идеологическо семейство, а пазар, на който всяка страна търгува в защита на националния си интерес и търси взаимната изгода. България ще успее да премине през настоящия европейски разлом само ако нейните политически лидери и държавни ръководители проявят хладнокръвие, здрав разум, твърда аргументирана позиция и съумеят да поставят благосъстоянието на собствения си народ пред аплодисментите на външни фактори. Настъпило е времето за завръщане към изконните национални интереси – единствената разумна гаранция в турбулентно променящия се пред очите ни свят.

Икономика
Български фермерски пазар в Габрово

На 21 ноември от 9:00 часа Български фермерски пазар на площад „Възраждане“ в Габрово ще събере български производители и занаятчии с разнообразни предложения за трапезата и дома. В Деня на християнското семейство ви каним да изберете качествени продукти за близките си, да научите повече за произхода им и да се запознаете с хората, които стоят зад тях.
Грижата за семейната трапеза започва още с избора на храната. Фермерският пазар ни дава възможност да купуваме непосредствено от производителите, да задаваме въпросите си за съставките и начина на приготвяне и да подбираме според вкуса и потребностите на своето семейство.
Сладкопекарна „Медчетата“ ще предложи ароматни печива, а Винарска изба „Ноя“ ще представи своите вина, с които да допълним празничната трапеза. Мед и пчелни продукти ще открием при Pure honey и Пчеларска ферма „Маневи“. „ПАМХЕРБ“ ще предложи билки, а „Био ядки Ники“ — ядки и таханови продукти. Възможност да обогатим домашното меню и да научим повече за всяко от тези предложения направо от хората, които ги създават. При „Мони-ЕН“ и „Боженски чифлик“ пък ще можете да си напазарувате пресни млечни продукти. На щандовете на „Р.А-03 БОБИ“ ще има вкусни колбаси, а „Елена Екомес НМ“ ще предложи месни продукти — избор за ежедневното меню и за споделената празнична вечеря.
Нашите приятели от Anadore Natural ще се включат с натурална козметика. Посетителите ще могат да разгледат продуктите, да попитат за състава и приложението им и да изберат подходяща грижа за себе си или подарък за близък човек. Място на пазара ще има и българското майсторство. Ще има щандове с български стоки за бита, шевици, декупаж и сувенири, които внасят естествена красота и уют за нас и дома ни.
Всяка покупка от български производител е подкрепа за неговия труд и възможност той да продължи да развива своето стопанство, работилница или семейно начинание. Именно тази връзка между произхода на продукта, човека зад него и нашия осъзнат избор е в основата на фермерския пазар.
И този път посетителите ще могат да участват в редовната ни томбола. Всеки, закупил продукт от пазара, има шанс да спечели по един продукт от всеки щанд — подарък, който събира разнообразието на пазара и дава възможност да опитате и откриете още от предложенията на участниците.
Нека в празника на семейството изберем с внимание храната, която поднасяме на любимите си хора, и подкрепим българските производители и занаятчии.

Култура
Иван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“

Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново, получи най-голямата награда за култура „Златен век“. Министърът на културата Евтим Милошев му я връчи днес, 18 ноември, на официална церемония в Балната зала на Национална галерия – Двореца в София. Наградата се присъжда по случай 1 ноември, Деня на народните будители.
На Иван Христов бяха връчени грамота и почетният знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики, в сребърен клас, за значим принос в развитието и популяризирането на българската култура и изкуство.
Христов благодари на Министерство на културата за почетния знак и наградата. Той я посвети на целия екип на Исторически музей – Дряново и подчерта, че тя е резултат от неуморната работа на всички колеги.
Тази година по повод 1 ноември престижните отличия на министерството получават общо 50 изтъкнати творци, артисти, читалищни и научни дейци, хора на словото и културни организации от различни области на изкуствата, за техния принос в развитието на българската култура и духовност.

-
Кримипреди 5 дниСанкционираха шофьор на бус, влязъл в насрещното на кръговото на Шивара
-
Културапреди 4 дниМузеят на хумора и сатирата предписва „Виц-терапия“ за Деня на четенето
-
Културапреди 3 дниКметица меси питка за Валентин Велчев
-
Кримипреди 3 дниЗакопчаха 46-годишен заради марихуана и незаконен боен пистолет (Снимки)
-
Кримипреди 4 дни18-годишна пострада при катастрофа на пътя между Габрово и Трявна
-
Културапреди 3 дниКарнавалът в Габрово през 2027 година ще се проведе на 22 май
-
Културапреди 3 дниИван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“
-
Икономикапреди 2 дниБългарски фермерски пазар в Габрово









