Какво става, когато държавата възлага непосилна данъчна тежест върху гражданите си?  Работодателите се опитват да се откачат от плащанията. Разраства се икономиката в сянка, при която икономическите и финансовите действия се осъществяват извън погледа на държавата. В резултат притокът на осигурителни вноски намалява и състоянието на пенсионния фонд се влошава. Смята се, че критичната граница, до която нещата все още могат да бъдат овладени, е делът на сенчестата икономика в брутния вътрешен продукт да не превишава 15%. В страните от ЕС положението изглежда удържимо – този дял варира между 7 и 16 на сто. Според специалистите сенчестата икономика у нас е отговорна за 30-35 на сто от брутния вътрешен продукт. Явно картината, която се очертава, не е радостна. Дали обаче, ако се огледаме, не можем да видим някакъв изход? Азиатското решение Сингапур, една от най-бързо развиващите се държави, е извлякъл поука и е създал нов тип пенсионна система. Работодателят там е длъжен да внася всеки месец 20% върху заплатата на работника в негова лична банкова пенсионна сметка. Работникът внася още 20%. Какво ще му попречи да тегли от сметката си, ще запита недоверчивият българин. Държавата, отговаря не особено доволният сингапурец. Работата е там, че сметката е лична, но се управлява съвместно от нейния притежател и от държавата. Титулярът може да тегли пари само в три случая: ако повишава образованието си, ако си купува жилище и ако се разболее тежко. Така след 40-45 г. трудов стаж с помощта на лихвите личният пенсионен влог набъбва достатъчно, за да издържа притежателя си до края на живота му. Младите не са облагани с данъци, за да плащат за старите. Старите са принудени да живеят с онова, което са спестявали и с доброволно правените допълнителни спестявания. Въпросът е: ще намери ли азиатският опит почва у нас? Не е реално да се планира безболезнено преминаване към сингапурската система, тъй като не разполагаме с необходимото за това време. А и подобно решение ще стовари бреме върху онези, които сега са между 30 и 50 г.

Решение има и то изобщо не лежи в политическата сфера. В развитите страни отдавна хората са свикнали да мислят сами за себе си и най-вече за старините си. От десет години на българският пазар влизат и развиват дейността си мощни частни компании, предлагащи решение на този проблем, а именно валутно-спестовни осигурителни програми с редица ползи, покриващи дори животозастрашаващи рискове, както и предлагащи индексация в протововес на инфлационните процеси. Ролята на държавата би трябвало да се изразява в стимулиране на подобен вид привикване на хората сами да мислят за себе си и собствените си старини. И тя го прави, но за съжаление неприоритетно.

Данъчните преференции днес, получавани при подобен вид самоосигуряване са в размер на 10% от годишния облагаем доход при физическите лица, което съвсем не е достатъчно, особено при фалиращи пенсионна и здравна система. В началото, когато навлязоха тези компании на територията на страната,за разход се признаваше цялата вноска на хората, които спестяваха по този начин. Сега от данъчните преференции се възползват предимно юридическите лица, които формират фирмен резерв, при което за разход се признават до 60лв  на месец на служител. Формата на спестяване на принципа на личната сметка и редицата други ползи, които предоставят подобни западни гиганти е начало на промяна не само за хората, но и за самата държава, тъй като тези пари биват реинвестирани в нейната икономика.

Неизбежно е да споменем, че част от хората ще бъдат в заварено положение, дори и да се направи такава цялостна реформа, но тук е най-важна ролята на управляващите – да определят източниците на финансиране. Въпросът е ще се промени ли мисленето на българина и ще намерят ли смелост управляващите да вземат такива крути мерки?