Нашият човек на прехода, т.е. последният, е живял наполовина в зрелия социализъм, наполовина в прохождащата уж демоклация. СНИМКА: lostbulgaria.com

Казват, че когато изгонили Адам и Ева от рая, Адам заключил: “Е, живеем във времена на преход.” Затова преди да говоря за края на човека на нашия преход, искам да припомня два други големи прехода в българската история. Две големи преобръщания на 180 градуса. Защото, за да разберем добре неговата кончина са необходими исторически аналогии за сравнение.

Първото преобръщане: Освобождението 1878 година  и периода до 1944 година

В началото българите трябва да се научат да управляват собствена си държава. Учили недоучили хора, родени в робство, ще трябва да станат политици. И Стамболов, и Димитър Петков лъжат за възрастта си, за да станат депутати, защото и двамата са бил под 30 години. Бивши добри приятели се превръщат в смъртни врагове. Жесток преход в началото, все още с тежестта от спомените за Неньо Балдьовеца и Рачко Пръдлето.

И с изявлението на онзи неназван българин, който отива и казва: “Аз можех да предам Левски, но не го направих и искам награда за това.”

В тази връзка, малцина от нас дори и не подозират, че майката на Левски Гина Кунчева се самоубива в един кладенец. Това никой български историк не го признава. Може би от срам.

В България тогава има само четирима милионери – братята Тъпчилещови и братята Евлоги и Христо Георгиеви. Парите, които Евлоги и Христо Георгиеви оставят за Софийския университет, са една от причините да бъде убит Димитър Петков, който е настоявал управлението на тези пари да бъде иззето от Иван Гешов и да бъдат управлявани от държавата. Става дума за 23 милиона лева. В България тогава, глави са падали и за много по-малко.

Стефан Стамболов

По времето на този преход са убити 6 министър-председатели на България, което е рекорд за Европа – Стефан Стамболов, Димитър Петков, Александър Стамболийски, Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Седмият е Андрей Луканов, но той беше убит по времето на нашия преход.

Димитър Петков

Тогава на България и трябват 25-30 години, за да си стъпи на краката.

За да настъпи тъй наречената “Бел епок” на страната – между 1900 и 1912 година. Впрочем през 1900 година в България има само 7 партии. Това като вметка.

Второто преобръщане: Втория преход – от комунистическия преврат 1944 година до 1989 година

Още един жесток преход. Няма да говоря дълго за него. Само ще спомена, че  след  Априлския пленум, Тодор Живков беше открил трите стълба, с които да управлява финансово страната:

– препродаването на евтиния съветски нефт,

– производството на калашници и продаването (или подаряването срещу дългове, които никога не се върнаха) им на африканските и други другари,

– безпрепятственото преминаване  на наркотиците през България, без да остават тук. Някой казват, че той се хвалил как с това финансирал здравеопазването в България. Да не говорим за още едно перо –  в гаражите на УБО, се пренабиват номерата на луксозните откраднати коли и сетне се продават в арабските страни.

Тодор Живков

И отново трябват 25-30 години, за да се заживее що годе нормално. 70-те и 80-те години на миналия век бяха “златния” период на социализма, но точно тогава бяха взети “огромни кредити от чужбина, и беше натрупан непосилен за мащабите на страната външен дълг, за да се притъпи недоволството от властите” (признание на Жан Виденов).

Следва третото преобръщане.

Нашия преход. Третият преход

Преходът, който изживяхме ние. И който преход не бихме могли да разглеждаме, без да имаме предвид аналогиите с другите два.

Артуро Перес-Реверте казва, че зад всеки човек стои по една изгоряла Троя. Зад човека на нашия преход стоят три изгорели Трои.

Първата е  изгарянето на справедливостта. Той си въобразяваше, че след всички безобразия на социализма, някой отново ще се погрижи за него по справедлив начин. Всуе. Всеки преход употребява хората. Най-употребено беше поколението на днешните хора между 40 и 50 години. Което поколение беше на върха на ледоразбивача, защото половината от живота му премина през социализма, а другата половина – през демократичния преход. Премина между шпалир от ледове, между омразата и обичта, между нормата и патологията на политическия ни живот. Годините на прехода в България бяха, и са, краха на големите надежди и възхода на малкото всекидневие.

Втората изгоряла Троя, е изгарянето на представата, че демокрацията означава да няма БКП и да има плурализъм. Но докато някои си мислеха, че нейната наследничка –БСП, е свърталище на “криптокомунисти”, се оказа, че “криптокомунистите” и като манталитет, и като светоглед, се бяха разположили във всички партии и колкото и странно да звучи, дори в дясно. Но това не означава, че в БСП нямаше и няма такива. В края на 1996 година преди провала на Виденовото правителство един депутат от БСП изрече паметните думи в парламента, по повод на Варненските пирамиди: “Демокрацията това е правото да бъдеш лъган”, а друг допълни: “Нека да им оставим хляба на 500 лева, а долара на 3000 лева и да ги видим как ще управляват.”

Човекът не прехода тогава не схващаше, че правата в демократичното общество са повече от тези в тоталитарното, но отговорностите, които се изправят пред него са много по-сериозни, отколкото правото да бъдеш свободен.  И така

човекът на прехода се разочарова от себе си

И се превърна от човек на скучното социалистическото ежедневие, в човек на настървената и безразсъдна злоба. От човека, който приемаше всекидневието си като доживотна, но осигурена присъда, в човека, чието битие се превърна в самотно занимание с реалния живот.

Третата изгоряла Троя са ценностите. С краха на създаваните 45 години утопични ценности и още 20 години катаклизъм от разрушаването им, дойде краят и на човека на нашия преход.

Човекът на прехода тръгна от ценностите и идеите и  стигна до интересите и цинизма. И се прости с представата си за справедливост. Той разбра, че съдбата му зависи повече от властта, отколкото от закона.

И плати същевременно много висока цена на предразсъдъка, че бързата реформа ще го направи неравен.

Човекът на прехода вече разбра, че ще може да живее толкова добре, колкото способности има. А способностите му са малко. Краят на човека на прехода, който стигна до цинизма, създаде и циничните политици. Не обратното, както твърдят някои. Ето защо в България вече няма леви и десни партии. Има една партия с много леви крила.

И накрая.

“По своята крайна цел – написа някога Тончо Жечев в “Българския Великден”, – по логиката на своя живот, всяка идея иска от тези, които я изповядват, нещо абсурдно. Тя иска не нещо от тях, а тях самите. Поради всичко това, в моменти на прелом и съмнения един от първите въпроси, които възникват пред въображението на  човека е …струваше ли си всичко това, струваше ли си нашия живот, сили и младост ?

Кончината на човека на прехода завърши с отговора на този въпрос.

И отговорът е НЕ. Не си струваше. В края на всеки от описаните преходи, хората съжаляват за предишния. Неслучайно, когато някога в Европа крепостните селяни са освободени, се връщат при феодала, защото не знаят какво да правят. Нямам място повече, за да давам примери. Но във водовъртежа на всеки от тези български преходи, за които споменах (и то забележете, че циклите са почти едни и същи в границите на 25-30 години, тоест едно поколение), човекът на прехода умира и се ражда нов.

В началото с надежди, после примирен, и накрая иронично разгневен и простен с илюзиите си. Но не и простил, на тези които му ги създадоха. Да се посмеем на този край. С думите на онзи човек, за който разказва Георги Данаилов в книгата си  “Доколкото си спомням”: “Още ебете магарицата на къра, а искате Айнщайн да ви стане президент.”

Аргументи БГ.