Новини
Войната в която всички са лоши
И така прословутата „международна общност” реши да го направи отново. Реши да ни покаже, че колкото й големи майстори да са на модерните клишета за права, мир, благоденствие, устойчиво развитие, в крайна сметка винаги се стига до война, когато трябва да се защитават политически интереси. И когато трябва да се заличават следи на десетилетия подлост и безчестие. Най-гадното обаче е това, че войната винаги се оправдава с миролюбиви клишета, с пластмасов език и западни лидери с изпънати от престорена загриженост лица. Тази подлост на съвременните войни може да взриви всеки здрав разум, защото пред себе си виждаме класически идеологически опит езикът да подмени реалностите. Хуманитарната загриженост е просто маска на поредната доза нечисти и много коварни политически интереси.
Именно така се стигна до операция „Зората на Одисеята” (винаги съм се чудил коя ли военна поетична душа сътворява заглавията на тези операции и дали авторите на заглавия няма някой ден да горят в ада). В тази операция военно-въздушните сили на Франция, Великобритания, подкрепени от Италия, САЩ и други страни започнаха да бомбардират Либия с мотивът, че това е единственият начин да спрат очевидно психясващият от ден на ден Кадафи и да предотвратят разправата му с опозицията.
Бомбардировките (всъщност това е форма на най-подла война) съвсем не бяха последното и единствено възможно решение в назрялата политическа криза. Което веднага ни кара да предполагаме, че целта на военна намеса съвсем не се изчерпва с пленителната хуманитарна терминология, дори съвсем очевидно няма нищо общо с нея.
Първо едно уточнение, за да не стигаме до бързо лепене на етикети. Пет пари не давам за Муамар Кадафи. Това е един прогресивно полудяващ старец, който очевидно съвсем се е замъглил от постоянното слънце и пустинните ветрове. Особено в България пък нямаме причини за дива любов към тази тъмна фигура, която близо 8 години държа като заложници български граждани и се изгаври с целия свят. Аз лично смятам, че не само Кадафи е виновен за цялата ситуация, а и удивително слабата българска дипломация в момента на ареста, както и опитите на тогавашната външна министърка Надежда Михайлова да скрие, а не да реши проблема. Но е факт, че либийският лидер никога няма да заеме челно място в класацията топ 10 на най-любимите на българите неща. Той е изпечен злодей и нямам нито една емоционална или разумна причина да го подкрепям.
Обаче, ако искаме да бъдем съвсем обективни, трябва реално да погледнем и мотивите на „силите на мира”, носителите на зората на Одисеята. Защото, ако изкараме тях светлата сила в този конфликт, това означава да излъжем много брутално.
Изключително интересен е фактът, че Франция и Великобритания са страните, които инспирираха този конфликт и първи започнаха да твърдят, че „Кадафи трябва да бъде спрян”. Изключително интересна позиция, особено, ако вземем предвид, че доскоро точно тези две страни бяха в основата на стоплянето на отношенията между Европа и Либия.
Нека да припомним. През 2007 година тогавашната жена на Никола Саркози Сесилия разигра целия спектакъл по спасяването на българските медици от затвора в Триполи и висящите им смъртни присъди. Франция влезе в ролята на преговарящ, а този, когото днес наричат „бясно куче” изтъргува хитро нашите сънародници срещу неназовани условия. Едва днес, когато страстите около Либия се нажежиха като Сахара по обед, стана ясно, че либийците отдавна имат топли отношения със Саркози, а синът на Кадафи Сейф Ал-Ислам информира обвинително, че страната му е финансирала кампанията на френския президент. Когато днес виждаме прелитащите френски самолети ще е израз на интелектуална почтенност да предположим, че това е отчаян ход на Саркози, за да отклони вниманието в друга посока и, ако е възможно да заличи следите си в отношенията с арабския диктатор.
Също така красива е ситуацията в отношенията Великобритания – Либия. Дълги години англичаните държаха като затворник атентаторът от Локърби Абдел Басет ал Меграхи. Кадафи се бори за освобождаването на своя съратник още от 1989 година. Най-накрая през 2009 година шотландските власти освободиха Меграхи по „хуманни причини”, защото бил болен от последен стадий на рак на простатата и го върнаха в Либия. Няма да забравя – гледах телевизионен репортаж от кацането на Меграхи в Триполи. Изведоха атентатора в инвалидна количка, с кислородна маска на лицето, той стоеше като човек, който наистина знае, че ще умре след няколко седмици. Две години по-късно обаче Меграхи е жив и слава на Аллах ,сигурно ще доживее до дълбока старост. Не бих се учудил, ако се окаже, че този рак на простатата е бил красива измислица на английските лекари, просто предтекст да върнат терориста на Кадафи. Само можем да предполагаме каква е била цената на тази сделка. И до днес се предполага, че Кадафи е предложил силна петролна сделка в замяна на приятеля си.
Още един факт – през 2004 година тогавашния премиер на Великобритания Тони Блеър е един от първите западни лидери, които отива на крака при Кадафи, за да прокара новите европейски отношения с него. Страничен факт от топлата среща: фирмата „Шел” подписва договор за екслоатация на либийски нефт на стойност 550 милиона лири. Отношенията на Великобритания с Либия са покрити с повече договорки и пари от средностатистически филм за мафията.
Ето как двете страни, които могат моментално да бъдат уличени в най-близки контакти с Кадафи първи решиха да го атакуват. Просто имат много да крият. Същото важи и внезапно пробудилият се демократично Силвио Берлускони, доскоро пръв приятел на либийският лидер.
На фона на описаните неща е много трудно да се повярва в модерния новговор на милитаристичните атаки – че те са направени в името на мира и, за да спрат войната. Вече се вижда първият ефект от военният удар в Либия – мир няма да има скоро. Привържениците на Кадафи се екстремизират с часове, а неговата опозиция просто няма лице. Това е основен проблем на военната операция. Тя няма цел и се прави прекалено набързо.
Ето няколко основни недоумения:
1. Какво целят въздушните удари? Ако целта им е да спрат атаките на Кадафи срещу опозицията, не е ясно как ще стане това без присъствието на сухопътни сили на нападащата коалиция. Въздушните удари трудно ще спрат гражданската война, а единствено могат да постигнат патова ситуация в Либия и да вкарат страната в зловеща политическа и икономическа криза. Това от своя страна ще е край на идеята за хуманитарна инвазия, защото по този начин ударите ще засегнат абсолютно всички либийци.
2. Готови ли са силите на „хуманните” бомбардировки да нахлуят в Либия, за да спрат наистина гражданската война? На този етап отговор на въпроса не може да има, но най-вероятно – не. Силите на НАТО са плътно ангажирани със ситуацията в Афганистан и всяко разместване на войските ще отвори нов проблем за цялата международна общност, както и ще принуди Осама бин Ладен да даде тържествен купон за новата геополитическа мешавица.
3. Как международните сили ще изпълнят целта си за сваляне на Кадафи? В момента се вижда, че Либия е трагично разделена страна. Ако предположим, че има сухопътна операция, това означава още една арабска страна да бъде подложена на фактическа окупация. Лидерите на Франция, Великобритания и Италия май не се били в час в последните 10 години и да си водят бележки от калпавите войни на американците в арабския свят. Нахлуване в Либия означава трайна нестабилност в региона и още едно гнездо на екстремизъм. Много пъти сме повтаряли истината, но май никой не я е осъзнал, че военните действия много рядко са решение на проблемите. Да пратиш войски да осигуряват мир е все едно да отрежеш крак, за да излекуваш порязване.
4. Кой ще смени Кадафи? Отговорът на този въпрос е по-голяма мистерия от въпроса „Кой уби Лора Палмър” навремето, когато България беше полудяла по сериала „Туин Пийкс” на Дейвид Линч. Опозицията на либийският лидер е съвсем непозната, никой не знае кой точно я води, съвсем не е ясно каква е тяхната платформа и с какво са по-добри от техния враг? Това са въпроси, които наистина стоят без отговор. А Европа, всъщност описаните по-горе страни прибегнаха до военният удар преди да опитат какъвто й да е бил политически натиск върху Кадафи.
Накрая няколко думи и за позицията на САЩ. Независимо от постоянните призиви на държавният секретар Хилъри Клинтън, американците не изглеждат много ентусиазирани от тази намеса, а Барак Обама няколко пъти повтори, че американците нямат водеща роля в това нападение. Изявлението му вероятно е истина поне наполовина. Идеята за военно нападение, а особено за евентуална сухопътна операция много трудно ще бъде продадена на американското общество. Един от силните армейски гласове – генерал Уесли Кларк, ръководил навремето бомбардировките над Югославия и, който май е демократ по убеждения, наскоро написа една доста смислена статия – „Трябва да помислим добре преди да нахлуем в Либия”. Ако се абстрахирате от доста силният имперски тон в нея, тя е точен анализ всички проблеми по които очевидно няма да спрем да говорим поне още година-две.
В този смисъл ситуацията наистина е непредвидима. Вероятно две-три седмици бомбардировките няма да спрат, но държавите, които започнаха войната най-вероятно няма да се решат на сухопътна операция. Така е, когато се бият две тъмни армии – винаги се стига до драматичен с необяснимостта си финал.
За първи път ми се случва да виждам война в която и двете сили са еднакво лоши. Ако това ще е новата форма на политика в 21 век – избор между супергаднярите и изпечените подлеци, значи много сме го закъсали. Заради това ми е странно да чета патетичните и приповдигнати статии, които се появиха – военните удари няма да решат абсолютно нищо. Само след една година, а може и още по-рано ще говорим с презрение за всички, които се решиха на тази стъпка. Защото бомбите не могат да заличат всички година на подлост, двойни стандарти и договорки зад гърба на обществото. В тази голяма игра ние също бяхме заложници, защото не бих се учудил, ако медиците бяха подложени на страдания и мъки като част от политическият покер на хуманната международна общност и либийският диктатор.
В този конфликт просто няма добри. И заради това единственият морален извод, който може да се направи е, че подлостта няма как да пребори диктатурата. Просто двете сили са от едно семейство.
Тъжно, но истина.
Автор: Александър Симов
Икономика
Анатомия на европейския разлом – реминисценции и уроци. България: А сега накъде?
Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова,
Стопански факултет на Технически университет – Габрово
В навечерието на 20-годишнината от влизането на България в Европейския съюз и изтичащата една година от въвеждането на единната европейска валута евро в страната доцент д-р Цветелина Ганкова – Иванова и нейните студенти обменят мисли за европейския интеграционен процес и дискутират някои от проблемите, възникващи извън обсега на учебното съдържание и академичния дебат.
Може би тези проблеми вълнуват и вас?
Защото динамиката на времето в което живеем, а и ограниченията, в които сме поставени, правят почти невъзможно тяхното обхващане и осмисляне, камо ли обстойното анализиране и намиране на съвременните им проекции. Настоящата публикация представлява обзор и въведение, насочваща към някои от дискусионните въпроси, които ще бъдат анализирани под формата на диалог със студентската аудитория и представени не като истина от последна инстанция, а като възможна гледна точка в поредица следващи издания.
Когато в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз – в края на 2006 година – време на очакване, еуфория и надежда – подготвях за издаване учебника си „Европейска интеграция“, написах в предговора: „Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност пред човечеството.“ Днес, двадесет години по-късно, възниква парливият въпрос: осъзна ли човечеството своята отговорност, а умовете прозряха ли действително какво стои в основата на „европейската идея“? Питаме се: към този Европейски съюз ли, който виждаме днес, се присъедини България през 2007 година?
Европейската интеграция никога не е била романтичен проект, движен от сантименталност и хармония между нациите. Като се започне от плана „Шуман“ през 1950 г. и се стигне до днес, архитектурата на Стария континент винаги е била отбранителна коалиция, формирана под натиска на външни геополитически сили. През ХХ век Съветският съюз провокираше екзистенциалния страх при изграждането на общия европейски дом и играеше ролята на стрес фактор, а Съединените американски щати поеха функцията на финансов и военен „мотиватор“, а защо не и донор, чрез плана „Маршал“ и щита на НАТО. Този модел обаче, замислен в лабораторията на Студената война и поддържан десетилетия наред от богат спектър илюзии, рухна.
Съвременната реалност в края на 2026 г. ни прави свидетели на брутално геополитическо отрезвяване. Конфликтът с Русия оголи пълното политическо късогледство, липсата на далновидност и късата историческа памет на западноевропейския „елит“. Доктрината за „промяна чрез търговия“ се срина, а с нея пропадна и икономическият гръбнак на европейската хегемония – германският индустриален модел, захранван с евтин руски газ.
Днес германската икономика буксува в структурна стагнация и рецесия, френско- германският тандем е парализиран, а САЩ стават все по-непредвидими и фокусирани върху себе си. Този вакуум в лидерството спука балона на изкуствения брюкселски федерализъм. Вместо реализиране на т.нар. супердържава, Европа се фрагментира и по неволя се завръща към изконната идея на генерал Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата“ – съюз от суверенни нации, в който единствената легитимна власт е тази на националната държава.
Къде се намира България в тази анатомия на европейския разлом?
На 1 януари 2026 г. страната официално въведе единната европейска валута евро – акт, издигнат в култ от родния „политически елит“, но реализиран в период на дълбока институционална криза на самата еврозона (Европейски икономически и валутен съюз) и при абсолютно несъответствие с реалните конвергентни критерии. България беше политически насилствено вкарана в Икономическия и валутен съюз не защото беше икономически готова, а заради спешната нужда на Запада геополитически да „закотви“ Балканите извън руската сфера на влияние. Резултатът от този „федерализъм по неволя“ вече е налице: внос на стагнация и инфлация, реален ценови шок и заплаха от загуба на фискален суверенитет, гарнирани с перманентни остри вътрешнополитически противоречия и административна парализа. Възниква въпросът: А сега накъде?
За да следва своя трезв рационалистичен национален интерес България незабавно трябва да спре да се държи като пасивен получател на разпоредби отвън и да премине към водене на взаимноизгодна външна политика. Бидейки член на еврозоната България трябва да използва правото си на вето срещу всеки опит за споделяне на чужди дългове и данъчни реформи в ущърб на националната икономика, да потърси стратегически съюзи с прагматичния Източен блок – Полша, Румъния, Чехия, Унгария – и безкомпромисно да защити вътрешния си пазар от спекула. Защото във времената на суверенен икономически и външнополитически реализъм оцеляват само онези нации, които поставят хладнокръвно националния интерес над илюзорните брюкселски догми.
Историческата ирония или как Уинстън Чърчил и генерал Шарл Дьо Гол предвидиха съвременните процеси, разграничавайки суверенитет и наднационалност
Анализът на следвоенните визии на Уинстън Чърчил и генерал Шарл дьо Гол показва, че днешната институционална парализа на Европейския съюз е резултат от неизбежния сблъсък между наднационалния федерализъм и националния интерес за суверенитет. Настоящите икономически, политически, миграционни, финансови кризи потвърждават техните предупреждения, че наднационалните структури отстъпват пред легитимността и отговорността на суверенните национални държави.
Сривът на хегемона или как изчезването на руския газ счупи германския модел и преразпредели картите в Европейския съюз
Десетилетия наред геополитическото влияние на Германия в рамките на Европейския съюз се крепеше на една проста, но изключително печеливша формула: евтин руски газ (суровини), съчетан с безпрепятствен достъп до глобалните пазари, особено китайския, и всичко това – под защитния чадър на САЩ. Тази симбиоза позволи на Федералната република да се превърне в безспорния икономически локомотив на Стария континент и да налага с тежка ръка своята визия за финансова дисциплина и бюджетни ограничения на останалите държави членки. Прекратяването на мащабните доставки по руските газопроводи обаче взриви основите на тази конструкция. Изправен пред необходимостта да замени тръбопроводния газ със скъп втечнен природен газ от САЩ и Катар, германският индустриален модел се пропука драматично. Енергоемки сектори като химическата, автомобилната и металургичната промишленост бяха поразени от вълна от фалити. Германската икономика на практика се деиндустриализира. За първи път от десетилетия Федералната република се озова в капана на продължителна структурна криза и стагнация, открито се заговори за „структурен упадък“ и „свободно падане“.
Този икономически колапс пренаписа радикално вътрешния баланс на силите в Европейския съюз и сложи край на ерата на безпрепятствената германска хегемония. Загубата на финансова мощ автоматично отслаби политическия авторитет на Германия пред европейските институции, създавайки безпрецедентен вакуум в лидерството.
Френско-германският тандем, който дълги години функционираше като политически и икономически двигател на европейската интеграция, днес изглежда напълно блокиран от вътрешни кризи и фискална немощ. Германия вече няма нито моралната легитимност, нито икономическата мощ да чете проповед на останалите нации за фискална дисциплина или да финансира амбициозните проекти за наднационална федерализация.
Същевременно Италия, Испания и Франция, възползвайки се от слабостта на хегемона, започнаха открито да оспорват досегашните германски постановки във връзка със споделянето на фискални дългове. Те настояват, че спасението на европейската конкурентоспособност минава през перманентното емитиране на финансови инструменти за финансиране на общ европейски фискален дълг. Така сривът на един икономически модел разруши илюзията за монолитна Европа, оставяйки след себе си фрагментиран континент, в който отделни регионални блокове ожесточено се борят за пренаписване на правилата на играта.
Българският парадокс и необходимост от конкретни прагматични действия занапред
Присъединяването на България към еврозоната през януари 2026 г. представлява геополитически акт за институционално закотвяне в западната архитектура, реализиран не благодарение на, а въпреки икономическите реалности. Почти година по-късно в страната е налице масиран скок на цените, а решенията на Европейската централна банка стимулират имотния балон и водят до реално обедняване на населението.
В тази нова и опасно противоречива и фрагментирана реалност процесите за България са необратими – тя вече споделя съдбата на единната валута. Големият въпрос „А сега накъде?“ изисква радикална промяна в манталитета на българската държавна машина. Българските управляващи трябва незабавно да изоставят ролята си на пасивен и плах изпълнител на брюкселски, англосаксонски и всякакъв друг вид евроатлантически и отвъдокеански директиви и да премине към прилагане към национална доктрина, основана на прагматичния национален интерес и международни дипломатически действия, водени от взаимноизгоден интерес. В качеството си на страна членка България притежава право на глас и вето, които трябва решително да бъдат използвани за защита на собствените си граждани.
Една от най-спешните стъпки е постигането на пълна сухопътна интеграция в Шенгенското пространство. Частичното приемане на България по въздух и вода е половинчато решение, което не отстранява огромния икономически проблем – километричните опашки по границите с Румъния и Гърция, които буквално блокират конкурентоспособността на българския бизнес. Българската дипломация трябва да обвърже подкрепата си за важни европейски инициативи и гласувани с категоричното премахване на сухопътните бариери от страна на Австрия и Нидерландия. Времето на любезните молби безвъзвратно изтече; България трябва да започне да търгува подкрепата си срещу реални икономически ползи.
Друга съществена стратегическа опора е безкомпромисната защита на фискалния суверенитет на България и данъчната система. Евентуалното реформиране на данъчната система трябва да бъде ясно и категорично обвързано с ефектите върху бюджетната политика, данъчните тарифи, приходите в държавния бюджет и събираемостта на данъците. Едновременно с това трябва да бъдат блокирани плановете за превръщането на еврозоната в „трансферен съюз“ чрез постоянен общ дълг – българските данъкоплатци не могат и не трябва да плащат цената за десетилетното дългово разточителство и липса на бюджетна дисциплина в страните от Южна Европа или за скъпоструващото преструктуриране на германския бизнес.
Трета решителна стъпка е пълната ревизия на ангажиментите по т.нар. „Зелена сделка“ на национално ниво. Във времена на геополитически сблъсък и икономическа несигурност енергийната независимост е въпрос на оцеляване на държавата. България трябва да спре насилственото и изкуствено затваряне на въглищните мощности в Маришкия басейн, изисквайки от европейската администрация предоговаряне на плановете за декарбонизация въз основа на новите реалности. Националният ни интерес диктува изграждането на енергиен микс, основан на ниски и предвидими цени за вътрешния пазар чрез максимално използване на собствените ресурси и ускоряване на ядрените проекти в АЕЦ „Козлодуй“.
Това са само част от възможните, но не и единствените стъпки, които управляващите българската държава незабавно са длъжни да предприемат. И нека подчертаем – нашата роля тук не е да влезем във функцията на доброволци, които консултират и спасяват волеизявилите се управленци на държавата България. Ние сме част от тези, които с име, ум и сърце работят за Отечество България.
И още нещо – в ерата на суверенния реализъм Европейският съюз вече не е идеологическо семейство, а пазар, на който всяка страна търгува в защита на националния си интерес и търси взаимната изгода. България ще успее да премине през настоящия европейски разлом само ако нейните политически лидери и държавни ръководители проявят хладнокръвие, здрав разум, твърда аргументирана позиция и съумеят да поставят благосъстоянието на собствения си народ пред аплодисментите на външни фактори. Настъпило е времето за завръщане към изконните национални интереси – единствената разумна гаранция в турбулентно променящия се пред очите ни свят.

Икономика
Български фермерски пазар в Габрово

На 21 ноември от 9:00 часа Български фермерски пазар на площад „Възраждане“ в Габрово ще събере български производители и занаятчии с разнообразни предложения за трапезата и дома. В Деня на християнското семейство ви каним да изберете качествени продукти за близките си, да научите повече за произхода им и да се запознаете с хората, които стоят зад тях.
Грижата за семейната трапеза започва още с избора на храната. Фермерският пазар ни дава възможност да купуваме непосредствено от производителите, да задаваме въпросите си за съставките и начина на приготвяне и да подбираме според вкуса и потребностите на своето семейство.
Сладкопекарна „Медчетата“ ще предложи ароматни печива, а Винарска изба „Ноя“ ще представи своите вина, с които да допълним празничната трапеза. Мед и пчелни продукти ще открием при Pure honey и Пчеларска ферма „Маневи“. „ПАМХЕРБ“ ще предложи билки, а „Био ядки Ники“ — ядки и таханови продукти. Възможност да обогатим домашното меню и да научим повече за всяко от тези предложения направо от хората, които ги създават. При „Мони-ЕН“ и „Боженски чифлик“ пък ще можете да си напазарувате пресни млечни продукти. На щандовете на „Р.А-03 БОБИ“ ще има вкусни колбаси, а „Елена Екомес НМ“ ще предложи месни продукти — избор за ежедневното меню и за споделената празнична вечеря.
Нашите приятели от Anadore Natural ще се включат с натурална козметика. Посетителите ще могат да разгледат продуктите, да попитат за състава и приложението им и да изберат подходяща грижа за себе си или подарък за близък човек. Място на пазара ще има и българското майсторство. Ще има щандове с български стоки за бита, шевици, декупаж и сувенири, които внасят естествена красота и уют за нас и дома ни.
Всяка покупка от български производител е подкрепа за неговия труд и възможност той да продължи да развива своето стопанство, работилница или семейно начинание. Именно тази връзка между произхода на продукта, човека зад него и нашия осъзнат избор е в основата на фермерския пазар.
И този път посетителите ще могат да участват в редовната ни томбола. Всеки, закупил продукт от пазара, има шанс да спечели по един продукт от всеки щанд — подарък, който събира разнообразието на пазара и дава възможност да опитате и откриете още от предложенията на участниците.
Нека в празника на семейството изберем с внимание храната, която поднасяме на любимите си хора, и подкрепим българските производители и занаятчии.

Култура
Иван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“

Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново, получи най-голямата награда за култура „Златен век“. Министърът на културата Евтим Милошев му я връчи днес, 18 ноември, на официална церемония в Балната зала на Национална галерия – Двореца в София. Наградата се присъжда по случай 1 ноември, Деня на народните будители.
На Иван Христов бяха връчени грамота и почетният знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики, в сребърен клас, за значим принос в развитието и популяризирането на българската култура и изкуство.
Христов благодари на Министерство на културата за почетния знак и наградата. Той я посвети на целия екип на Исторически музей – Дряново и подчерта, че тя е резултат от неуморната работа на всички колеги.
Тази година по повод 1 ноември престижните отличия на министерството получават общо 50 изтъкнати творци, артисти, читалищни и научни дейци, хора на словото и културни организации от различни области на изкуствата, за техния принос в развитието на българската култура и духовност.

-
Кримипреди 5 дниСанкционираха шофьор на бус, влязъл в насрещното на кръговото на Шивара
-
Културапреди 4 дниМузеят на хумора и сатирата предписва „Виц-терапия“ за Деня на четенето
-
Културапреди 3 дниКметица меси питка за Валентин Велчев
-
Кримипреди 3 дниЗакопчаха 46-годишен заради марихуана и незаконен боен пистолет (Снимки)
-
Кримипреди 4 дни18-годишна пострада при катастрофа на пътя между Габрово и Трявна
-
Културапреди 3 дниКарнавалът в Габрово през 2027 година ще се проведе на 22 май
-
Културапреди 2 дниИван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“
-
Икономикапреди един денБългарски фермерски пазар в Габрово









