Свържи се с нас

Култура

Мъката е господар на този свят

Published

on

© Copyright 2014 — Gabrovo News. All Rights Reserved

© Copyright 2014 — Gabrovo News. All Rights Reserved

„Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори, когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно.“

С тези думи на 16-ти октомври, в зала „Възраждане” в Габрово, започна спектакълът „Сънят на смешния човек“ по Фьодор Михайлов Достоевски на актьора Мариус Куркински. Гениалният Мариус Куркински, който този път ни направи съпричастни към творчеството на друг гений. Драматизацията и самият моноспектакъл са на Мариус и както обикновено той игра сам на сцената.

Спектакълът представя човешката драма и болка, отчуждението от света и другите, това какви биха могли да бъдат отношенията ни в един идеален свят, в който не се е случило грехопадението на човека. Гледаш и се питаш, безкрайно добрият човек дали е същият идиот като на Достоевски? А изобщо има ли безкрайно добър човек днес? За това и други екзистенциални въпроси си говорихме с Куркински минути след спектакъла му, който изправи габровци на крака.

Питах се, докато гледах представлението, не бихте ли изиграли Сартър и Камю…?

– Аз съм мислил за това, но се чувствам още не подготвен. Може би това ще се случи… За сега съм повече в нашето слово. Там искам да търся моноспектаклите си. В българското слово, в руското слово, в нашата азбука, която е писана за славословие, за възхваляване на Бога. Това нейно качество и тази нейна същност, тази нейна мисия, е много забравена и занемарена в нашата историческа действителност. Важно ми е да звучи словото. Ако щете то да звучи религиозно. Считам, че до колкото души достигне и докосне поне една идея там, самата мисълта на Достоевски, това е добре. Него намирам за изключително постижение на съвременното театрално изкуство. Както виждате аз съм дистанцирал всичко. Съществува само играещият актьор и публиката. Няма нищо друго в случката. Освен свише спуснатият текст. Не разчитам на никакви допълнителни визуални въздействия, а само на срещата. Изключително е преживяването да обикаляш градове в страната с този текст, при който веднага тръгва неговата трагичност. Още първата минута, аз не спестявам нищо на публиката, не я въвеждам в други врати на някакъв по-лек жанр, да я разсмея, за да ми повярва по-лесно. Аз я пускам директно в дълбокото. Това за мен беше голямото изпитание на публиката. Обикалям страната и с всяко следващо представление усещам душевното пространство на хората. Получавайки този текст, се отключва в тях способността да слушат, да дадат тишина, в която ти да изкажеш, определена мисъл и едно послание, което е много трудно в последно време, защото никой не слуша никого…

– „Обичайте другите както себе си“ беше реплика от вашия спектакъл…Но нали „адът това са другите”…?

– Точно това е разликата… За това казвам, че сега предпочитам посланието от евангелията, а не от литературата. Съвсем съзнателно се обръщам към Достоевски именно с това си желание. Новият завет, вярата, Христовите думи, източноправославното християнство. Това е посланието и в спектакъла, като естествено съм спокоен, защото зад мен, в мен, стои един гений като Достоевски и неговите послания са пророчества.

– Героите на Достоевски приличат ли на днешния човек? Или са по жестоки?

– Не са по-жестоки… Хората според мен винаги са били еднакво жестоки и към себе си, и към другите. Във всяка една историческа епоха… От обозримата цивилизация, от историята, която знаем. Аз не знам толерантен свят. Не знам такъв свят на несъгрешилите хора и това, за което говори Достоевски. Винаги светът е бил война и кошмар. Винаги е бил кошмарно място. Даже днес във съвременността с напредването на технологиите като че ли насилието и ужасът малко понамаляват. С наблюдение и с цялата тази информация. Според мен преди е било много по-зловещо всичко – като изтребление. Не, че сега изтреблението е по-малко… Хората са си еднакви – нищо ново под слънцето. Но в спектакъла е нова дълбочината и способността на автора да разгърне даден характер и да го опише. Да опише един хаос. Да опише една болка, да опише как се създава един престъпник, да опише как се създава един светец. Това е майсторството на писателя. Ние си мислим колко е черен и мрачен Достоевски. Не! Той просто е добър писател и много точно отразява какво в същност се случва, каква борба се случва в човешката същност.

– В спектакъла съзрях нещо, което ме впечатли… Идеята за планетата с неопорочените от греха хора… Нещо ми асоциира и идеята на Платон за „идеалната държава”? Не е ли тя утопия?

– Разбира се, че е утопия… Не случайно героят ми казва, че като каца на планетата се намира някъде, където са островите на гръцкия архипелаг… Да, такава връзка съществува… Но е и утопия в абсолютно религиозен смисъл поради съгрешаването…  Вярата в Бога, прави възможно съществуването на такова място…

– Има ли днес справедливост? Ние българите стигнахме до мястото, на което сме, именно защото тя отсъства.

– Справедливостта в обществен план би трябвало да е закона. Но той се е превърнал във функция на злото. Надявам се, че има сили сред хората с власт, които са тайни сили, да правят нещо възможно, за да запазят човешкото и нашия свят от абсолютното самоизяждане и изтребление. Надявам се да съществуват такива организации и механизми – техни вътрешни. Надявам се. И мисля че ги има, защото злото е много в нас, омразата, греховността, зверщината също. Аз не знам дори в една подредена и прекрасна държава дали хората ще бъдат добри…

Дали пък това не е края на цивилизацията, както в Рим, който си отива в греховност?

– Не, защото римската цивилизация си е отишла, но тя се е пренесла…Вижте архитектурата в Америка те имитират, с кой акъл, сградите и дворците на древния Рим. А като идея и като функция всичко е почти същото. Така, че римската цивилизация не е загинала. Цивилизацията на управляващите, на няколкото кръга, които се възползват от информацията и властта, която имат, за да владеят и разпределят света, ние живеем във всичко това. Земята вече е едно разпределено, разграфено и несвободно място, където абсолютно всичко се следи. И не може да има според мен никаква реална, революционна ситуация и може би е за добро…

– А ако сме злокачествена посявка на друга цивилизация?

– Не мога да мисля така. Не сме такова нещо. Ние сме сътворени от Бог с друга цел… И човечеството го е доказало с безкрайни свои проявления.

– А човешкият живот има ли смисъл въобще?

– Всеки човешки живот има смисъл не зависимо в какво време живее. Както се казва и космите на главата са преброени на всеки от нас… Божият промисъл изключва това съмнение. Ето, аз днес видях тази публика, която се среща директно с един висок текст. Видях, че с едно леко вглеждане и малко по-трудно тръгване, постепенно започнаха много да приемат словата и по някакъв начин да ги пропускат в себе си. Това означава, че всеки един от тези хора, които бяха днес е един смислен човек.

– Но сам по себе си дали е смислен?

– За мен е смислен, защото аз усещам публиката като едно цяло и разбирам, че това бяха смислени хора. И това не е малко. Разбира се в обществен план ние сме в голямо падение. Но аз не обвинявам никого. Освен тези, които го извършват и правят всичките тези преходи и съзнателно държат хората в бедност и мизерия. Осъждам тези хора. Те знаят, че го правят. И това е непростимо. Хората не искат да се занимават с политика, те искат да водят своя вътрешен живот в своята общност, в своето семейство, със своите любими хора. Те не искат да виждат политици и да ги знаят. А тук се налага ние да им знаем имената и да се занимаваме с тях. И те са ни натрапени. И най-обидното е, че не се дава малко възможност на този народ да поживее. Хората не искат много. На всичкото отгоре те са мачкани, трепани, газени с кални ботуши, а това е смазващо. Хората, обаче са умни. Въпреки, че се прави всичко възможно те да са бедни и необразовани, голяма част от хората, които са тук и са останали, са си създали свои общности и всяка закриля себе си. Аз харесвам това. Индивидуалното, близките ти… Просто времето е за това. И в интелектуалните среди, театралните пространства това си личи.

– Вярвате ли, че доброто, както твърди Дж. Мур, е интуитивно?

– Да, вярвам, че го разбираме по интуиция…Всеки един от нас.

– Как да оцелее тъжния човек днес?

– Всички хора са тъжни… Мъката е господар на този свят. Никой не се е отървал от мрежите й, както казва Оскар Уайлд. И бедни, и богати, и всякакви… Първото трябва да се тръгне към покаяние, към изповядване на греховете си в себе си и да се прави всичко добро към близките които човек има. Така може да се оцелее. Да се помага на близките с каквото може, колкото може. И упование в Бог.

Автор: Мирела Костадинова – доктор по философия.

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730

Култура

В музей „Етър“ бе открита изложба „Жените носят света“

Published

on

В музей „Етър“ беше открита впечатляващата изложба „Жените носят света“ – 42 фотографии на американската визуална художничка Лекха Сингх, посветени на силата, устойчивостта и тихия героизъм на жените по целия свят.

Всяка снимка разказва история – за ежедневието, борбите, красотата и непоклатимата вътрешна сила на жените от различни култури и континенти. На откриването присъства Карли Блакмен – представител на екипа на Лекха Сингх. Това е първата международна изложба, показвана в новия Музеен център на „Етър“ – важен момент за развитието на музея и за културния живот на Габрово.

Домакини на събитието бяха Таня Христова – кмет на Габрово и проф. д-р Светла Димитрова – директор на музей „Етър“.

Сред гостите, уважили откриването, бе Мария Башева-Венкова – Областен управител на област с административен център Габрово.

Зареди още

Култура

Мобилната изложба „Грехът“ беше открита в Икономовата къща

Published

on

В Икономовата къща към Исторически музей – Дряново се състоя откриването на мобилната изложба „ГРЕХЪТ“ – ключов етап от новия изследователски и експозиционен проект на Музея на хумора и сатирата. Тя представя съвременен поглед към 50 стенописни копия, създадени през 70-те години, чрез които се изследва темата за греха и нейните визуални проявления в българската църковна традиция.

Изложбата е организирана в 28 табла, проследяващи създаването на колекцията, пътя на образите през времето и мястото им в днешното визуално въображение. Заместник-директорът на Музея на хумора и сатирата Нела Рачевиц откри събитието и подчерта, че мобилната изложба е замислена като междинна „платформа за размисъл“, която прави видими резултатите от продължаващите проучвания и подготвя основата за обновяването на постоянната експозиция „Грехът“.

Тя акцентира върху задачата на музея да интерпретира наследството не буквално, а през съвременните културни, социални и психологически контексти.

Сава Христов – управител на Галерия „Видима“ и ръководител на проекта „Грехът – изследователски и изложбен проект“, открои интензивната и ползотворна работа по него, значимостта на изготвените изследователски и интерпретативни анализи и добавената стойност на професионалните контакти, изградени в хода на изпълнението.

Официален гост беше заместник-кметът на Община Дряново Диляна Джеджева. Подчертано бе значението на партньорството между институциите и споделения стремеж към съвременна интерпретация на културното наследство. Директорът на Исторически музей – Дряново Иван Христов приветства гостите и отбеляза, че за институцията е чест дряновската публика първа да види тази работна фаза от бъдещата експозиционна трансформация.

Проектът обединява експерти от различни области: проф. Райна Гаврилова (история на културата, СУ); гл. ас. Владимир Димитров (история и теория на изкуството, НБУ); д-р Слава Янакиева (НБУ); организационният психолог Светослав Стоев; карикатуристът Чавдар Николов („Прас Прес“); Татяна Цанкова – бивш директор на музея. Теренните изследвания, осъществени от Илина Пенева и Иво Делийски, обхващат църкви и манастири в Ябланица, Бачково, Чурилово, Курило, Лозно, Лешко, Рилския и Троянския манастир и др.

Събраната документация разкрива картина на съхранени и загубени стенописи – свидетелства за традиция, памет и забрава. Централният акцент на изложбата е многопластовият прочит на образите.

„Грехът“ ги представя не като назидателни символи, а като живи културни форми, чиито значения се променят във времето. Архивни кадри, полеви фотографии, документи и експертни анализи се преплитат, за да покажат как грехът се пренася от морална категория към културен въпрос – и как може да бъде представен в музейна среда днес.

Материалите и изводите от проекта ще бъдат в основата на обновената постоянна изложба „Грехът“, чието разработване предстои. Паралелно се подготвят уебсайт и монография, които ще обединят научната и визуална документация.

Проектът „Грехът – изследователски и изложбен проект“ се реализира с подкрепата на Министерството на културата, в партньорство с Исторически музей – Дряново и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Зареди още

Култура

„Алцхаймер България“ се опитва да „разчупи тишината“

Published

on

За тишината ще разговаряме сега. Тя има много измерения. Може да е благословия, но и наказание. Ирина Илиева е секретар на организация, която успешно, макар и с малки стъпки, разчупва тишината. От двадесет години гражданско сдружение „Алцхаймер България“ разказва какво е деменцията и защо е необходимо хората с този проблем да не бъдат игнорирани, а приети.

Алцхаймер не е естествен процес при стареенето. Това е „епидемията на XXI век“. Около 60 000 са случаи на болестта у нас. Алцхаймер се влошава с времето и е най- често срещаната форма на деменция, между 60% и 80% от всички случаи, науката непрестанно влага усилия и средства за откриване на лек и категорична превенция срещу заболяването.

„Нашата организация, в която са включени близки на засегнати от заболяването, е създадена именно да разчупи тишината. Ние говорим, викаме, караме се, за да бъдем чути. Успехите ни са малки, но вярваме, че в бъдеще ще стават все повече.“

На 19 ноември в РЕМО „Етър“ се проведе обучение на музейни специалисти – служители и ръководители. В началото на това събитие участниците назоваха по една дума, с която свързват деменцията. Чуха се „страх“, „тъга“, „безнадеждност“. Но също така „приемане“. Според Ирина Илиева нормално е да преобладават отрицателните емоции. Въпреки това организацията дава и друга гледна точка.

„Опитваме се да покажем, че с подходящото отношение и обкръжаваща среда има шанс болните да останат по-дълго с нас, че е възможно забавяне на болестта.“

Ирина Илиева споделя, че всяка година членовете на организацията в София се събират на коледно парти. Миналата един от участващите в групата за ранна деменция споделя с нея – „Ирина, следващата година искам да има и танци“. И тя отговаря – „Да, следващата година непременно ще танцуваме“.

Ирина вярва, че има светлина в тунела. При едно посещение в Англия получава подарък – книга, разказваща как се смеят хората с деменция. Самата тя е открит човек, усмихва се често, но уверява, че управляващите на национално ниво са виждали и другото ѝ лице.

„Понякога имам сблъсъци с тях и съм много гневна. Но нашата общност стана наистина силна и започват да ни чуват. Ако не го правят, отиваме в съда. Живеем в страна от Европейския съюз и това трябва да си личи по отношение на хората с деменция.“

Благодарение на дългогодишната работа на организацията, се стига до промяна в Наредба на Министерство на здравеопазването и лекарствата за намаляване развитието на заболяването се реинбурсират. Ирина определя това като много голям успех. Втората крачка е, че за първи път се създават групи за ранна деменция, както и групи за близките на хора с това заболяване. Тази нормална практика в европейските страни постепенно се налага и у нас. България има представител в групата „Алцхаймер Европа“, която концентрира усилията си към хора с ранна деменция.

„По този начин участваме в изработването на европейските политики. Имаме още път да извървим. Най-голямата ни цел е да имаме национален план, тъй като това е обществен проблем, а не само на засегнатите семейства. Неслучайно провеждаме обучение в музей „Етър“ на специалисти от областта на културата, защото е необходимо да се познава проблема и да се осигуряват условия за посещения на хора с деменция. Физическото движение помага за умствена активност, което е превенция от една страна, а от друга при болните води до по-бавно развитие.“

Българското общество, когато опознае проблема, е склонно да приема хората с деменция, това е впечатлението на Ирина Илиева. Тя обаче акцентира върху липсата на достатъчно подготвени кадри, които да подкрепят семействата и обученията, като реализираното в музей „Етър“, са правилна стъпка в решаването на този проблем.

Ирина Илиева се среща с деменцията преди десет години. През 2015 нейната майка е диагностицирана с този проблем. Стадият е ранен и положената адекватна грижа дава резултат. През целия този период тя съумява да се обслужва с минимална помощ от друг. Развитието на заболяването не спира, но е забавено в значителна степен и чак сега се налага някой да поеме пълните грижи.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица