През септември РБ „Априлов – Палаузов” с подкрепата на Община Габрово организира празници за четящите хора, посветени на 165 години от създаването на габровската библиотека и 140 години от рождението на писателя Ран Босилек.

В дните от 23 до 25 септември предстои книжно изложение „Четенето – вселена от светове” и литературен фестивал „Четящо Габрово”. В пространството между Априловската гимназия и основната сграда на библиотеката ще бъдат разположени шатри с книгите на различни български издателства – „Лексикон“, „Посоки”, „Знаци“, „Персей“, Изида“, „Книги за всички“, „Папая прес“, „Така започна всичко”, КВЦ, издателство на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, Исторически музей Дряново, Музей Дом на хумора и сатирата и писателите Николай Илчевски, Люси Елеазар, Христо Стоянов, Дружество на писателите – Габрово и др.

В библиотеката всяка вечер ви очакват среши със съвременните български писатели Анна Авиил, Васил Попов и Гергана Лаптева. Анна Авиил (псевдоним на Анна Величкова) е съвременна българска писателка. „Защото любовта търпи“ е първият й роман. „Божана“ е роман, посветен на първите години на Княжество България, който постига голям пазарен успех и влиза в класациите на книжарниците. „Христина – Дочакано утро“ – в продължението на „Божана“ ви очаква пламенна история за гореща обич към родината, за подвизи и трагедии, за храбри сърца и светли идеали.

Васил Попов е български писател и фотограф, известен с фентъзи хорър произведенията си, вдъхновени от българската етнография, митология и фолклор. Сред най-популярните му книги са сборникът с разкази „Вълчи разкази“ (2020), романът „Мамник“ (2022) и „Пермафрост“ (2023). Поредицата „Мамник“ продължава с „Лехуса“, „Аждер“ и „Караеврен“. По „Мамник“ през 2026 г. е заснет едноименен сериал, излъчван по БНТ 1.

Гергана Лаптева е автор на три пътеписа за Южна Америка и Антарктида и на романите „Монетата“ (2020), „Божествен аромат“ (2021), „Тайната от Апамея“ (2022), „Третият слой“ (2023), „Момичето от портрета“ (2024),  „La joven del retrato“ (2025), „Съкровището на Цезар“ (2025) и „Ръкопис 2244“ (2026), базирани на реални събития и исторически факти. Жанрът, в който твори е исторически трилър. Неслучайно творчеството на Гергана е сравнявано с това на Дан Браун. Тя със завидно майсторство вплита в сюжета напрежение и интелектуална интрига, характерно за световноизвестния американски писател.

На 5 и 6 септември, Регионален етнографски музей на открито „Етър“ се превърна в сцена на необикновена среща между българските традиции и съвременното захарно изкуство. В рамките на III Фестивал на захарните изкуства, част от Празника на пестила, за първи път в България беше реализиран мащабният колективен художествен проект „Захарни образи на българските традиции“.

В основата на впечатляващата инициатива стои шеф Мария Озтюрк – вдъхновител и автор на идеята, която успя да обедини около нея десетки творци и да превърне захарното изкуство в различен и въздействащ разказ за България. За реализирането на „Захарни образи на българските традиции“ шеф Мария Озтюрк събра 17 творци, всеки от които получи задачата да пресъздаде чрез захарното изкуство своя част от богатството на българската култура, бит и традиции.

Сред тях бяха и декораторите Ваня Гавазова-Митева и Албена Божидарова. Всеки автор предварително изработи своя самостоятелен модул, без отделните произведения да бъдат събирани до началото на фестивала. Истинската картина оживя едва на място в РЕМО „Етър“. В продължение на два дни декораторите напасваха отделните елементи пред очите на посетителите.

Постепенно 17 самостоятелни творби се превърнаха в една обща композиция с внушителните размери 147 х 207 см, изцяло моделирана със захарно тесто и рисувана с ядливи материали. Така публиката стана свидетел не само на крайния резултат, но и на самия творчески процес – на момента, в който отделните идеи, стилове и ръчно изработени детайли се събраха в една цялостна художествена картина.

„Захарни образи на българските традиции“ се превърна в много повече от арт инсталация – в среща между традицията, изкуството и съвременното захарно творчество, създадена с огромен труд, вдъхновение и любов към България.

„Арката на Моята България“ – 51 творци, обединени от една идея И ако мащабната арт инсталация впечатли посетителите със своята сложност и размери, друга инициатива показа по изключителен начин колко много хора може да обедини захарното изкуство. Пред погледите на гостите на РЕМО „Етър“ беше аранжирана „Арката на Моята България“ – впечатляваща композиция, изградена от ръчно изработени захарни цветя, отново по идея на шеф Мария Озтюрк. За нейното създаване се обединиха 51 участници от различни краища на България, Англия и Германия. Всеки от тях изработи свой захарен букет специално за общата композиция.

Някои от творците пристигнаха лично в Етър и собственоръчно поставиха цветята си върху арката. Други, които нямаха възможност да присъстват, изпратиха своите крехки произведения грижливо опаковани по куриер до RoCake.

Така цветя, създадени от десетки различни ръце и пропътували стотици и хиляди километри, се срещнаха на едно място. Отделните цветя се превърнаха в една обща композиция – своеобразен символ на България, на споделеното творчество и на способността на изкуството да събира хора независимо от разстоянията.

„Арката на Моята България“ бързо се превърна в една от най-сниманите атракции по време на фестивала. Посетителите спираха пред нея с изненада и трудно можеха да повярват, че цветята, които изглеждат толкова реалистично, всъщност са направени от захар.

През двата фестивални дни се проведоха детски работилници за декориране на бисквитки, в които малките посетители имаха възможност сами да станат творци. Сред декораторите, които работиха с децата, беше и Ваня Гавазова-Митева.

С много старание, въображение и усмивки децата моделираха и украсяваха собствените си бисквитки, а накрая отнасяха със себе си не просто сладко изделие, а нещо, което сами са създали с ръцете си. Детските усмивки, работата на декораторите пред публика, създаването на мащабната инсталация и аранжирането на захарната арка превърнаха двата дни в РЕМО „Етър“ в наситено с емоции и творчество преживяване.

Зад всичко това стои една идея, превърната в реалност благодарение на шеф Мария Озтюрк, на десетките творци, които я последваха, и на специалната покана и подкрепа на директора на РЕМО „Етър“ г-жа Светла Димитрова. А сред старите къщи и работилници на Етър, захарта се превърна в необичаен художествен материал, чрез който оживяха български образи, цветя и традиции. Десетки творци, стотици часове труд и една обща идея – да разкажат за България по начин, по който досега не е разказвана.

Снощи, 8 септември, Исторически музей – Дряново бе домакин на представяне на книгата „Три погледа към Съединението от 1885 г.“. Нейни автори са трима водещи български учени – проф. Милко Палангурски, проф. Веселин Янчев и проф. Петър Стоянович, които правят своя прочит на едно от най-значимите събития в новата ни история.

Събитието бе открито от Иван Христов, директор на ИМ-Дряново, който приветства гостите на представянето и акцентира над значимостта на акта на Съединение на Княжество България и Източна Румелия, отпреди 141 години. Той анонсира, че един от авторите на книгата ще бъде гост в следващите епизоди на първия музеен подкаст в България „Музеят говори“. На премиерата за Дряново присъстваха двама от тримата автори – проф. Палангурски и проф. Янчев.

В книгата проф. Веселин Янчев разглежда устройството и развитието на българската армия, както и ролята на руските офицери в нея. Той обясни идеята за реализацията на книгата, която дава един различен прочит на Съединението. По думите му всичко се знае за това велико българско дело, освен няколко важни детайла, които се засягат именно в книгата.

Той сподели, че в изследванията си за армията ни и ролята на Русия върху нея през период след Освобождението до Съединението, работи вече близо 30 години. Проф. Янчев изрази мнение, че образът, който голяма част от българите имат за княз Александър е този, създаден му от руската дипломация и политика. „Оказа се, че князът е много по-сложна личност от тази, която ни е представена десетилетия наред. През 1883 г., 1884 г. Русия не си представя възможността да изтърве от контрол българската армия и тя да премине в ръцете на княз Александър I, което е и основен мотив за неговото детрониране и изгонване от България. Когато Съединението става и Русия е представена пред свършен факт, тя прокарва своя план да изтегли руските офицери, с очакване, че България ще рухне, ще настъпи хаос, след което князът ще абдикира. Това става на 9 септември 1885 г., с идеята, че без армия страната ни няма да може да защити Съединението и недоволството на хората ще се насочи срещу княза, а българите ще се обърнат към Русия, която ще им каже, че те без нея, без подкрепата и покровителството ѝ не могат, и няма как да постигнат нито една своя цел. Нищо такова не се случва! Князът не само защитава Съединението, но води и успешната война срещу Сърбия!“, аргументира се проф. Янчев.

Той допълни, че непроучен е още замисълът на княз Александър Батенберг около признаването на Съединението, договореностите му със султана на Османската империя, идеята за това, че Съединението трябва да бъде стъпка към бъдещето независимо царство, включващо както Княжеството, така Източна Румелия и Македония.

„Историята не само, че не е написана. Предстои да се пише“, коментира Янчев, който анонсира, че ще се работи и в турските архиви, тъй като не е убеден, че дори нахлуването на Османската империя в Кърджали е идея на султана, както и защо султанът се е съгласил Александър I да е княз на обединена България.

Над увода на книгата работи проф. Палангурски, който проследи развитието на националната идея и къде се вписва тя в акта на Съединението. Според него няма последен поглед към това велико българско дело и често се натъква на нови данни за него. „Съединението стана благодарение на онези здраво стъпили национални сили, започнали Освобождението от 1876 г. Ако човек обърне поглед към хората, които са били движещата сила – онези, които са в Комитета, на север от Балкана – ще види живите останали приятели, членове на революционните комитети. Дори двамата „главни герои“ – на юг това е Захари Стоянов, на север това е Стефан Стамболов“, каза той.

По думите му Съединението е резултат, въпреки дълбокото разцепление на българското общество, което е валидно и днес. „Една част от хората са готови да работят за дадена кауза, а другите – чакат някой да им свърши работата“, сподели проф. Палангурски, цитирайки Васил Левски, че българите обичат свободата, но ако някой им я поднесе на тепсия.

Проф. Палангурски заяви, че реализиралите съединението на двете Българии са проекция на всичко, започнато преди Освобождението и завършило с великото дело. „Тези хора уловиха историческия момент. Те не смятаха, че човек да бъде смел е страшно!“, каза той.

Ученият бе категоричен, че изградената революционна мрежа преди Освобождението действа и след него, като си послужи с документи, чрез които става ясно всенародната подкрепа за делото на Съединение. Според него това означава, че в обществото е имало хора, които са можели да действат, знаят и го правят, имайки си вяра помежду си и една единствена обща цел.

„Това е онова поколение от хора, които ни избутват от Съединението, като държава и система. Те са дълбоко мислещи хора, за разлика от другите, които чакат на тепсия. При тях картината е коренно различна. Нищо ново под слънцето, 140 години по-късно. Всеки опит да бъдеш самостоятелен и да носиш отговорност за себе си, той не се посреща от тази втората група от хора, без значение как ще ги определим. Но историята не чака. Това е Съединението – акт нашенски си, направени от нашите хора“, коментира проф. Палангурски.

Той посочи още, че никой друг балкански народ или държава не е освободил 96 000 кв км при първото си по-голямо въстание, за разлика от нас българите. В заключение Палангурски цитира синтез от гения на Христо Ботев, който казва: „Ако не сега, ще чакаме още 100 години!“