снимка: Личен Архив

В навечерието на 1 ноември, Денят на народните будители, разговаряхме с Мирела Костадинова, доктор на философия, за съвременните будители, книгите и пътуването към познанието.

 – Г-жо Костадинова, кои са тези, които днес будят духа Ви?

– Не бих казала именета им, за да не бъдат изцапани… Българинът има това качество, да хвърля кал на святото… Но има, вярно – шепа са, които ме разтърсват същностно. Някои от тях са известни, други са съвсем обикновени хора. Няма ги съвременните будители на народа, които да го обединяват. Всеки си има свой будител. Истината е, че книгите ме будят най-силно. Но нали и те са хора? Чистата същност на човешката душа. Книгите възраждат народи, те ги водят, те ги държат в равновесие, те ги отдаличават от варваризма. Учат на добро и зло. Всяка една от тях ми се вижда като чудо, което ми дава крила. Тя е освобождение от някакво духовно робство. Не изменят както човека. Те са самотно занимание, в което търсиш себе си и ако си последователен се срещаш със себе си. Всяка книга е като вълшебна пръчица, която те отнася в други исторически епохи, в различни точки на земното кълбо, в ситуации. Изкачват те до върхове, които никога реално няма да превземеш. А всъщност оставаш на мястото си. Те са знание и сила. Не удоволствие, както смятат повечето хора… Удоволствието идва именно от знанието… Чрез тях спокойно разговарям с Платон и Юго например. А, когато човек го налегне скръб и тъга се обръща пак към тях и чувства как облаците полека се вдигат от душата и някаква сила ни успокоява. Физическите сили се възвръщат. Без книги понякога е по-трудно да живее човек, отколкото без хляб. Харесвам една мисъл на Г. Лихтенберг:”С перо в ръката аз превземах с успех такива укрепления, пред които други, въоражени с меч и с църковни проклятия, отстъпваха”. Чрез тях се отделям от ограничения си свят и скучната  компания на другите. Те са извън законите на тлеенето и за тях смъртта няма значение. Не умират. Еразъм Ротердамски твърдял, че са необходимост, а облеклото е разкош…

– Коя книга четете в момента?

– Не чета никога една книга… Сега препрочитам „Българинът по света в началото на ХХ век” на Румяна Пенчева, горещо я препоръчвам, защото казва какви сме преди сто години в чужбина. Казва коя е Америка, която смятаме за мечта… А тя никак не е мечта… Тази книга четох преди два месеца, но нещо ме завръща към нея. Пътеписите са едно приятно приключение. Втората е книгата на Цветана Кьосева „Тайните на третата българска държава” и третата на Доминик Бона – „Ромен Гари”. Препрочитам и през вечер разказите на Людмил Тодоров, прекрасен български автор. Изобщо обичам да препрочитам. Всеки път книгата ми изглежда съвсем различна от предходния път.

– За какво си мислите в деня 1 ноември, когато почитаме будителите ни?

– Мисля си за големите българи на духа и ми става тъжно, че сме неблагодарни. Много от тях предадохме още приживе. Това всъщност са си  типично наши черти. И неблагодарността и предателството… Не понесохме в душите си посланията, идеите им. Изоставихме ги във времето, не се поучихме… Мисля си за Константин Кирил Философ, когато е във Венеция. Тогава Климент Охридски разказва за епископите, поповете и черноризците, които „налетяха на него като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес, говорейки: „Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги за славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които достойно да славим Бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския”. Философът им отговорил:”Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или за завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога всеки със свой език…”

Нашият език е за възхваляване на Бога, свободата, красивото и любовта. А ние го използваме за празнословие. Всеки един от големите българи, пред които днес се прекланяме, е положил идеите си точно в езика ни – свещенния.

– Книги ли ни трябват на българите?

– Да, повече от всякога, за да се завърнем към морала, към висшето Благо. От книгите се учим на състрадание, справедливост, свобода, искренност, честност, милосърдие, благородство, възвишеност. Трябва да изгоним алчността и скъперничеството, злобата и завистта, злословието и клеветата, омразата и подлостта… Да се опитомим, да приберем изгубените си в битовизъм души. И да се завърнем към дълбочината и тайнството на думите. Книгите са тясно свързани със съвестта… Пък и нищо велико не може да излезе изпод продажно перо…На едното рамо на книгите стои морала, на другото естетиката, прегърнати от познанието. Преди години в габровската библиотека, г-н Чомаков ми извади стара тетрадка на повече от сто години, в която са записвани читателите. Впечатляващо беше за мен, че една тъкачка е четяла тогава „Към вечния мир” на И. Кант. А днес не го четат дори студентите по философия.Четяли са всички съсловия. И то вечната добра класика – Балзак, Мопасан, Данте, Сервантес, Молиер и т. н. Днес нещата като че ли стоят по друг начин. В един американски филм чух репликата, че само бабичките и перверзниците сега ходят в библиотеките… И се натъжих. Но времето щади и увековечава трайното. В книгите живее духът на будителите ни и ние скоро ще се завърнем при тях, защото няма да имаме друг път…

– Как ще отбележите своя 1 ноември?

– Със сирени вътре в себе си… Бих желала да ги чуя и наяве. Защо ги има само в деня на Ботев, се питам често. Има толкова българи в историята ни, които заслужават почит, преклонение, възпоменание. Питам се още, когато ни гледат от по-добрия свят, дали не се смеят на протоколните речи, всяка година едни и същи, скучни, казионни, казани за тях пред паметниците. Дали не им трябва светлина? И мълчание…

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730