Българското училище трябва да бъде двигател на икономиката на знанието, която осигурява на всички подрастващи онова ниво на знания и компетенции, даващо им възможност да се реализират в личен и в професионален план.

Малко предистория: Диагнозата за прогресивно влошаващото се състояние на образователната система в България,  в частност на училищното образование, не е от вчера. Редица проблеми – като изпразването на учебния процес от съдържание и неговото откъсване от изискванията на динамичната среда, нарастващата неграмотност и ниското ниво на знания и компетентности, с които младежите излизат от училище, като увеличаващия се брой на незаписани и отпадащи от образователната система, срива в социалния статус на българския учител и липсата на мотивация (а често и на възможности) за повишаване на неговата професионална квалификация, като превръщането на училищната среда в проекция на задълбочаващото се социално разслоение в обществото и обособяването на училището като структура, без връзка със социално-обществените промени и пазара на труда –

от години не намират отговор в своевременни,  адекватни и ефективни управленски решения

Както се посочва в доклад от 2010 година на Международната банка за възстановяване и развитие/Световната банка, до 2006 година в сектора на средното образование се правят опити за реформи, които обаче не водят до реални резултати в посока на качествена промяна в системата.

Като цяло всички политически партии бягат от темата за средното образование.

Пилотното въвеждане на делегираните бюджети през 1998 година в 4 общини, което има за цел да отвори пътя за финансова децентрализация на системата, до 2006 година не постига особени резултати – делегирани бюджети са въведени едва в 46 от 264 общини в България. Стартиралият  през 2001 година “Проект за модернизация на образованието”, осъществяван с подкрепата на Световната банка и приключил през 2003 година, не успява да постигне напредък по отношение на промяната в качеството на средното образование. Според мониторинговите доклади, стратегията остава на ниво набор от дейности без конкретни предложения за постигането им, които по същество запазват статуквото. Прибързаното и недобре подготвеното въвеждане на пробните матури през 2002-а, в крайна сметка води до обявяването им за нелегитимни през 2003 година.

И така, ако цитираме споменатия вече доклад,

реалната реформа в сектора на средното образование стартира през 2006 година,

когато е приета Националната програма за развитието на училищното образование и започват да се осъществяват първите мерки в посока на нейното изпълнение – между които са въвеждането на делегираните бюджети за всички училища в страната, актуализацията на училищната мрежа и определянето на “защитени училища”, (ре-)стартирането на системата за външно оценяване, реформите по отношение на педагогическия и непедагогическия персонал, въвеждането на  диференцираното заплащане за учителите и т.н.

Въпреки положителните тенденции в осъществяването на реформите през последните години, днешната статистика отчита някои тревожни показатели по ключови за образователната система и за нейните (не)успехи параметри. И за съжаление това по-скоро са позабравените стари, отколкото фундаментално нови предизвикателства пред средното образование в България. За да се осъществи обаче една качествена (еволюционна) промяна, то две условия трябва да бъдат изпълнени. Първо, необходима е приемственост в целите, подходите и прилаганите мерки и второ, необходимо е тези промени да се осъществяват своевременно и целенасочено. Особено когато Европа вече е начертала посоката за бъдещото развитие на Общността до 2020 година чрез идентифицирането на трите концептуални области на развитие и поредица от индикатори, които трябва да бъдат възприети от всички държави-членки. Като пълноправен член на ЕС, България също е поела ангажимента да разработи национални политики, посредством които да се опита да постигне заложените от стратегията “Европа 2020″ индикатори.

Именно в този контекст, по инициатива на президента Първанов, на 5 юни 2010 година в Благоевград беше проведена дискусия на тема “Българското училище – ключ към общество и икономика на знанието”. Участници в нея бяха експерти, анализатори, социолози, училищни директори и администратори, представители на държавната администрация и на местното самоуправление, на неправителствения сектор, включително и на учителските синдикати, на родителски организации, на учениците. В рамките на форума бяха дискутирани актуалните проблеми на образователната система в България и бяха направени редица предложения за възможни мерки, които станаха основа на обобщен аналитичен материал за въпросите на средното образование и възможните решения. Пълната стенограма от дискусията, както и аналитичен материал, обобщаващ и доразвиващ идеите и направените предложения бяха предоставени на вниманието на българската общественост под формата на печатно издание, както и в електронен вид на интернет страницата на инициативата “България 2020″ (www.bulgaria2020.bg).

12-те идеи за развитие на българското училище са синтез и продължение на изнесените факти и проблеми, както и на възможни мерки за преодоляването им, представени на публичното обсъждане. Визията на авторите, е, че българското училище трябва да стане двигател на бъдещото общество и икономика на знанието, който осигурява на всички подрастващи онова ниво на знания и компетенции, даващо им възможност да се реализират в личен и в професионален план. Трите компонента – “обхват”, “качество” и “реализация” – са посочени още в началото като основни цели. За да се покаже, че тези три цели са реалистични и изпълними (и не зависят единствено от наличието на финансови средства), към всяка една са посочени по няколко конкретни предложения за промени.

Това, разбира се, не е списъкЪТ от мерки или някаква програмна декларация – това са идеи, по които има в значителна степен постигнат консенсус и които могат да бъдат в помощ на онези, които осъществяват реформата. Защото, ако не преодолеем проблема с трайно растящия брой на незаписани и отпадащи от училище ученици (с кумулативен негативен ефект), ако българското училище не успее да надскочи сегашната си роля на “задължителна за посещение институция” и не се утвърди като ключов елемент от системата на учене през целия живот, който полага основите на необходимата за развитието на всяка една личност езикова, чуждоезикова, математическа, ИКТ грамотност, ако средното образование не стане отново гарант за придобиване на онези основни знания и умения, които ще помогнат на младите хора да се реализират успешно в живота, то всяка една фундаментална промяна, било то еволюционна или революционна, функционална или концептуална, ще доведе до поредния срив – както в сектора, така и в обществото.

Въпросите, свързани с мястото, ролята и функциите на българското училище в обществения живот, за отношенията между участниците в учебно-възпитателния процес, както и

връзката между образователната институция и пазара на труда и бизнеса

са достатъчно добре покрити дори и в този материал, който умишлено извежда на преден план идеите, а не анализа на фактите и перспективите, скрит зад тях.

Позицията, която авторите твърдо защитават обаче, е необходимостта от гарантиране на равен достъп до качествено образование, което изключва разпространение на “квазипазарни отношения” в училищното образование.

Прилагането на ваучерната система (или на принципа “парите следват ученика”) би обрекло на гибел голяма част от българските училища – особено тези в малките населени места – и би допринесло за установяването и задълбочаването на сериозни социални неравенства.

Зора Попова е културолог, доктор по социални и политически науки от Университета в Бат, Великобритания.

Липсата на обществен контрол върху процесите в образованието би било предпоставка за създаване на условия за тежки деформации в системата, която трябва да осигурява конституционното право на образование на българските граждани. А гарантиране защитата на конституционните права и задължения е и роля на държавата, която тя не може и не бива да пренебрегва.

Ако България се стреми към постигане на общество на знанието, то тази цел изисква образователната система да осигурява качество на знанията, да възпитава умения и компетенции, да създава нагласи и мотивация за учене през целия живот и да даде на завършилите пълния курс на обучение възможност за личностна и професионална реализация. Именно тези цели адресират и заложените в програмата “Европа 2020″ индикатори по отношение на образованието, които България като страна-членка трябва да вземе предвид при разработване на националните си политики и стратегии. Именно тази позиция защитава и статията “12 идеи за развитие на българското училище”.

А приемането на национална политика за образованието, която да се разгръща на основата на приемствеността и последователността на действията, а не по партийна линия, е нещо, на което всеки здравомислещ гражданин не само трябва да се надява, но и с което трябва да се ангажира.

Аргументи БГ