След няколко дни ще настъпи 10 ноември. На пръв поглед – абсолютно обикновен ден, почивен, събота. Така е, но за някои хора това е датата, на която е дошла „свободата“, отхвърлянето на тоталитарното управление, началото на края на господстването на БКП в обществено- политическия живот на страната.

Неслучайно сложих думата свобода в кавички, тъй като в най- новата ни история има всичко на всичко три дати, на които е настъпвала свободата за България, както казват някои. Те не са трудни за запомняне- 3 март 1878 г. – освобождението от османско робство, 9 септември 1944 г. – освобождението от капитализма и монархо – фашистката диктатура, 10 ноември 1989 г. – освобождението от тоталитарната комунистическа диктатура. Докато първата дата е отбелязвана тържествено и почитана от всички, другите две имат навика да разделят българите, да ги разцепват на комунисти и антикомунисти, лагеристи и номенклатурчици, дисиденти, облагодетелствани от режими, милионери с куфарчета и т.н. И така вече повече от 20 години. Докога?

Мисля, че е повече от ясно, че въпросът каква дата всъщност е 10 ноември е дискусионен и не подлежи на еднозначни отговори. Защото в повечето случаи когато се попита „Какво ни донесе 10 ноември? Какво спечелихме и какво загубихме след тази дата? Какво се промени?“ отговорите се дават от политици или интелектуалци и експерти, пряко свързани със събитията около и след 10 ноември. Техните отговори винаги са пристрастни, те са обременени политически. Мнението им никога няма да бъде обективно. А възможно ли е въобще да има обективно мнение по тези въпроси? По- скоро и този въпрос е с повишена трудност.

А аз стоя и се чудя, дали няма някаква, макар и минимална възможност тази година 10 ноември да не ни разделя на такива и онакива. Да спрем да се караме за миналото, а да гледаме в настоящето и да чертаем бъдещето. Историята трудно ще се промени и не може да се забрави, но докато се вглеждаме в нея и се осланяме на изминали събития- няма да прогресираме. Колкото и да си говорим, каквото и да си кажем- все ще е малко. Защото проблемите ни са много, а желанието за намирането на решения- изчерпващо се. Двадесет и две години тъпчем на едно място, залъгвайки се какво изгубихме и какво спечелихме. Но не можем да отговорим на въпроса какво направихме, какво създадохме, колко се подобрихме и развихме. Но не спираме да говорим… а колко по- хубаво би било да можем да кажем- не спираме да работим, не спираме да прогресираме. Тежко е, трудно е.

Автор: Кирил Ганчев,
студент по политология в СУ „Св. Климент Охридски“

Можете да ни намерите и във Фейсбук на :
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730