Вождът и Неговият Призьор с огърлие!

Драги зрители, слушатели и чат-пат читатели!

Свидетели сме на най-драматичната медийна битка!

Историята на българската журналистика не познава такъв титаничен, такъв епохален сблъсък!

Не! Няма да ви занимавам с медийните императори, които воюват с цялото си сърце, душа и потрфейл за нашето сърце, душа и потфейл.

Друга е темата.

Трета година откак целокупното журналистическо войнство (с някои незначителни скептични изключения с антиправителствен характер) се хвърли самоотвержено в кървава схватка за най-мечтания, най-драгоценния приз на столетието: “Блюдолизец храбър”!

И за най-величествената награда – презрителната любов на Вожда!

Каква яростна конкуренция!

Каква жестока надпревара!

Каква самоубийствена целеустременост!

Какво свирепо меле!

И какво сладостно дитирамбене!

Тази борба не е на живот, на смърт е тя!

В тази борба няма правила!

Няма пощада! За никого! За враговете на Вожда – хич!

Това е то, свободното слово!

Свободата – това е да любиш Вожда; да Го носиш в сърцето и сънищата си; да цаливаш потртетите Му по стобори, тараби и телевизии; да отгатваш Неговите щения и прозрения, и да откриваш в тез интелектуални плитчини дълбоки смисли и послания; да пишеш и говориш това, който Той мисли; и главно – да мислиш като Него (което е непосилно изпитание поради липса на мисъл). И още по-главно – да наплюеш, да унизиш, да омърсиш, да изтърбушиш, нариташ, премачкаш, смажеш и размажеш всеки, който е нелицеприятен на Вожда, всеки непокорен и следователно – недостоен, презрян и отвратителен!

Това са задължителните условия, за да бъдеш възнаграден с титлата “Блюдолизец храбър”!

За тази благородническа титла е безпощадната битка!

Едни се състезават в категорията “Най-скъпоценното бижу на Вожда”; други се борят за званието “Най-любимият домашен любимец”; трети (ах, каква тарапана!) умолително протягат ръце към брошката “Примадоната на Вожда”, “Неговата куртизанка” и “Гувернантката Му”; четвърти (по-одухотвореничките) мечтаят за наградата “Душеприказчикът на Вожда”; пети ще се изпотрепят кой да е “Най-предан слуга”; шести се хапят настървено, ръфат и клепат едни други, запленени от високото звание “Вярното куче-пазач на Вожда и неговите кристални интереси”; седми се виждат декорирани с отличието “За мръсни и мокри поръчки”. И всички напират в самоубийствен устрем към най-голямото признание за цялостно творчество – “За принос в блюдолизничеството – с огърлие”.

Но!

Посред това позорно зрелище блести недостижимият символ на духовната убогост. Сияе пълноценната метафора на обществената помиярщина. Триумфира един политически сутеньор, надовлечен в журналистика направо от сутерена на чалгата. Нашият победител! Златният призьор, който отнесе всички награди във всички категории! Аплодисменти за Бареков! С огърлие!

Той е верният слуга, който оня ден блъвна своето парвенюшко презрение връз тоя “боклук”, връз тия “разюздани селяни”, връз тая “развилняла се пасмина от провинцията”, връз тия “селяндури”, които вместо да се забавляват по селяндурски и “да си режат сланината върху вестника и да ядат”, решиха да се “побъзикат” с властта, и най-дръзко нахлуха с нек`ви “трактористки машини” в неговата лична недвижима собственост – жълтото паве, наречено любовно “моята територия”, “собствения ми двор”.

Глей к`ви дворове имали някои!

И се разгневи слугата, развилня се!

Няма по-яростен от слугинския гняв. И по-истеричав.

Няма по-жалко мятане връз амбразури и фалшиви барЕкади. И по-комично.

За слугата гражданският протест е “бъзикане” с властта (“побъзикаха се”), а гражданската позиция – игра на привидности (“поиграха си”).

Слугата е увеличителното стъкло, през което виждаме релефния образ на Господаря. Виждаме Неговите фобии и мании, кошмари и комплекси, призраци и позорища. Виждаме как точно Господарят ухажва народа и го лъже, ласкае го и го презира, разделя го на части и го насъсква, за да го владее. И не иска (не очаква!) нищо от тоя жалък народ, освен една дребна услуга – да умре за Него, за Неговата чест и слава. С песен.

Слугата – това е вълшебното “огледалце, огледалце от стената”, екстремното alter ego на Господаря, неговата скрита същност; отворената книга на Господарската душа; ключът към една скръбна празнота; шифърът, с който разгадаваме измамни, несъществуващи послания; картата, която ни води през една бездуховна пустиня без нито един оазис.

Класическото парвеню е посредствено и затова – арогантно. Самовлюбено и затова – страхливо. Бездарно и затова – нагло. То и не подозира, че потвърждава горчивите думи на Любен Каравелов: “Да търгуваш с мисълта и словото е по-срамно, отколкото да търгуваш с тялото си. Бездарните писатели, неспособните вестникари, безглавите публицисти са морални убийци. Журналистиката е такова едно поле, което търпи всякакви боклуци”… То не страда, че олицетворява тъжната констатация на Стоян Михайловски за българската журналистика – “каймак от храчки и сметана от помия”.

Парвенюто не знае кои са тия двамата и не му пука. То си иска наградата. И си я получи. Ей го – с огърлие на шия.

И в тоз върховен миг СЕМ рече, че щял бил да се занимава с горкинкото парвеню, ама не съвсем, понеже “казусът” бил “само” етичен. Само! Дребна работа!

Само по себе си парвенюто не заслужава никакво внимание. Но то поминува славно при пълното обществено безучастие – най-подлата форма на съучастничество. Утре крясъкът “Селяндури, омитайте се!” ще потъне в забрава, затрупан от следващия скандал. Така отглъхна срамният призив на Бареков за полицейска държава: “Важното е да има ред. Важното е да са пълни камионетките, пък нека пострадат и невинни. Затова – камионетките, ако обичате, да тръгват. Автоматите, заповядайте и на нашата улица! Пиночет ли? Нека да не плашат народа с хунти и пиночети!”.

Дребна работа!

Аз изобщо нямаше да се занимавам с някакво парвеню, ако да не беше блестящ символ на цялото това задушаващо многолюдие от толерирани посредственяци, високоплатени интриганти, клеветници, камериерки, кокотки, държанки, лакеи, лакейченца, лакеища и прочее мизерабълни прислужници и сутеньори на властта, които се правят на журналисти.

И назидават обществото, че гражданският протест е “бъзикня”, гражданска позиция – поза, свободата на словото – слугинаж; че полицейщината е спасение, малодушието – благо, невежеството – достойнство.

И сквернят храма на гражданската съвест, мърсуват в олтара на свободното слово, гаврят се с призванието на журналистиката и проституират с нейната мисия. Която е свободата.

автор: Велислава Дърева

АргументиБГ