Повече от месец след Избори 2011 може да се направи една по-трезва, но и по-тъжна, равносметка за състоянието на политиката и обществото у нас.

Вече мина повече от месец от проведените в края на октомври избори за президент и местна власт, станали по-известни с почти търговското наименование “Избори 2 в 1″. Страстите се поуталожиха, резултатите бяха приети по-скоро спорно, отколкото безспорно, а повечето от новите народни избраници вече заеха местата, за които се бореха къде с убеденост и мотивация, къде по разпределение. Сега вече идва времето за една по-трезва равносметка.

Ето някои от тези изводи:

1. Българското общество – примирение, пасивност и отсъстващо гражданско съзнание

Това заключение сигурно ще прозвучи цинично на мнозина, а и сигурно ще предизвика сериозни и възможно аргументирани възражения. Дано, но все пак едва ли… Защото Избори 2011 показаха, че масово българите нямат никаква идея за необходимостта от това да имат и да защитават някаква гражданска позиция. Масово българите показаха, че границите им на обществена търпимост са толкова широки и еластични, че едва ли нещо би могло да ги прехвърли – твърде удобно за политическите предприемачи.

Изборният хаос, неуредиците, лошата организация, все по-активното купуване на гласове, сигналите за злоупотреби при изборния процес, документираните нарушения и съмненията за много други такива, натискът върху правото на свободно упражняване на правото на глас и т.н., и т.н. останаха просто регистрирани събития, подкрепяни с „доказателства” от типа че „процентът на недействителните бюлетини не е бил по-висок от този при предишни избори”!

Извинете!!! Това, че грешки и порочни практики продължават да се повтарят след две или пет години, само по себе си вече е негативен факт. Но по-тъжното в случая е, че българинът приема и продължава да приема всичко това едва ли не за нормално и по никакъв начин не реагира на факти като този, че в над 44% от избирателните секции има регистрирани нарушения. Защото по традиция си знаем – всяко чудо, за три дни!

За съжаление обаче, май, това се оказа и срокът на активния политически живот на в България след политическата еуфория в началото на 90-години на миналия век. Само 20 години по-късно близо половината от населението на страната е изпаднало в една перманентна политическа апатия, а другата в голямата си част се лашка в различни посоки, задвижвана от инерцията на конкретните събития.

2. Липса на лидери, липса на идеи, липса на позиции

Избори 2011 показаха също, че доминиращата обществото пасивност, в съчетание с липсата на гражданско съзнание и чувство за гражданска отговорност, се явяват може би като проекция на идейния и лидерски вакуум. В контекста на имитацията на предизборен дебат по национални проблеми и приоритети, всъщност се видя, че сблъсък на идеи и позиции, на концепции и алтернативи всъщност нямаше. Заучените фрази и шаблонните послания, разменяни между кандидатите, не допринесоха по никакъв начин за провеждането на качествени дискусии и за мотивиране на избирателите да направят своя избор. Така всъщност се оказа, че не борбата между идеи и платформи, а борбата на ниво организационна дейност и партийни структури се оказа решаващата за крайния резултат при изборната надпревара.

3. Законът уби плурализма

Елиминирането на възможността за идейно противопоставяне като елемент на съревнованието за президент и за местна власт, всъщност може би не е било съвсем случайно – до този извод човек лесно може да достигне, ако обърне внимание на още една малка (и уж незначителна) подробност.

Проведените през месец октомври избори бяха първите, осъществени в рамките на приетия в края на 2010 година Изборен кодекс, който носи директната заявка да стане ЗАКОНЪТ за изборите в България! Само че този закон, който трябваше да сложи ред в процедурата и да разпише ясно правилата в един дългосрочен план, всъщност успя да създаде ситуация на пълен хаос и условия за създаването на една благоприятна за порочни практики среда.

Като, например, елегантния удар върху плурализма, който задължава БНТ и БНР да отразяват предизборната надпревара единствено срещу заплащане и то по цени, определени от Министерски съвет. Въпреки че тази разпоредба може да бъде интерпретирана като положителна, тъй като елиминира „скритата предизборна реклама”, всъщност това е сериозен удар върху всички малки партии и независими кандидати, които разполагат с ограничени средства и не могат да използват активно медийния ефир. Вместо да обезпечат информирания извод на гражданите, националните обществени медии бяха поставени в ситуация, в която законът ги задължи да дискриминират неплатежоспособните кандидати. Така, за масовия гласоподавател, предизборната кампания мина едва ли не апокрифно.

4. Виртуалната политика вече е фактор и в България

Може би именно по тази причина, а може би и поради някакви положителни промени в обществото ни, интернет и електронните комуникации определено започнаха да придобиват една доста сериозна тежест и реални политически проекции.

Политическата активност на гражданите в социалните мрежи в противовес на слабата заинтересованост към участие в традиционни предизборни дейности, показва че моделът на едностранната комуникация на „спуснатите” послания започва да отстъпва пред възможността за интензивен и пряк контакт с политическото представителство. Факт, който трябва да бъде отчетен е, че 2011 роди истински „виртуален политик”, който успя да генерира подкрепа за кандидатурата си основно чрез присъствието и дейността си в интернет. Тази онлайн подкрепа до голяма степен намери и реално отражение и постави Светльо Витков пред традиционни партии с дългогодишна история и пред „професионални” политици. И въпреки, че фронтменът на Хиподил събра до голяма степен протестния вот на тези избори, не може да се отрече, че именно активното присъствие във виртуалното пространство даде възможност на „протестиращите” да го разпознаят като своя кандидат.

5. Властта в държавата има едно лице – вече официално

Разпръснатия протестен вот обаче доведе до едно – консолидиране на едноличното/еднопартийното управление в страната. Дежа вю. С едно двадесет годишно прекъсване историята като че ли е на път да се повтори, само че този път с нови лица и имена на героите. ГЕРБ успя да прибере контролния пакет на предприятието, наречено България и същевременно се легитимира като единствената власт в държавата. Сега единственият въпрос е доколко строга и ефективна ще бъде партийната дисциплина и дали някъде и в някоя ситуация индивидуалната гражданска съвест ще надделее над партийното послушание. Защото наистина, когато още преди встъпването в длъжност се акцентира върху синхрона, в който ще работят институциите за в бъдеще, притеснението че вместо разделение се стига до сливане на властите, че вместо коректив ще има чиновници, че демокрацията ще претърпи поредната деформация, започват да тревожи хора, запазили способността си да мислят.

6. Партийният модел на демокрация търси алтернатива

Партиите, може би, вече наистина не трудно успяват да предложат адекватни форми на обществено-политическо представителство. Но това не е извод на основата на заявената гражданска ех-кандидатура на Меглена Кунева, която се опита да експлоатира понятието “гражданско общество” за своите цели, свеждайки една голяма идея до оксиморон. Дефицитите на партийното представителство и на партийната организация на политическия живот се разкриват от елементи с “добавена стойност” – като, например, от факта, че множество от кандидатите на ГЕРБ в тези избори, се бяха явявали като кандидати, подкрепяни от други политически сили на миналите. Дори да приемем, че това е някакъв вид кадрови дефицит или пък стратегически ход за мобилизиране на широка обществена подкрепа, примери могат да бъдат посочени и в другите части на политическия спектър.

БСП загуби, не защото не беше алтернатива на ГЕРБ, а защото не успя да привлече кръга от избиратели извън партийните структури и привърженици – един широк и разнороден кръг хора, на които левите идеи не са чужди, но които по един или друг начин не одобряват партията като такава. В този контекст фактът, че Калфин успя да спечели доверието на 1,5 милиона избиратели не би трябвало да носи радост на партийното ръководство – до голяма степен гласовете бяха спечелени въпреки, а не заради БСП.

Партия на Синята идея вече наистина няма. За сметка на това обаче наблюдаваме едно продължаващо вече повече от 10 години непрестанното преконфигуриране на сините партии. Синята идея си отиде, защото тя беше структурирана изключително като контрапункт на “червеното минало”, а партийните лидери не успяха да надградят основата. С промените вляво у нас и в света и със загубата на “врага”, изчезна и смисълът на анти-позицията. И съвсем естествено, липсата на адекватно развитие в идеен и организационен план, доведе до краха на т.нар. традиционни десни партии и патетично-трагичните изборни резултати.

Играта ва-банк, липсата на ясна и устойчива позиция и загубата на политическа тежест, включително и като изборен резултат, постепенно започват да маргинализират политическите предприемачи, дори и тези, които в момента се явяват парламентарно-представени партии. Спокойно можем да очакваме, че тези структури с еманципирани индивидуални членове (продължаващи да попълват групата на независимите депутати), само след две години няма да успеят да прескочат бариерата при парламентарните избори.

Като корпоративни структури със строга и ефективна организационна йерархия и оптимизирана функционалност и с добре разработените комуникационни стратегии, ГЕРБ и ДПС по-скоро постигнаха предварително зададените и прогнозни цели. Като оставим настрана успехът на ГЕРБ, от поведението на лидерите на ДПС може да се заключи, че те не бяха нито изненадани, нито разочаровани от изборните резултати. Явно преценили реалистично своите шансове, с един прагматичен мениджърски подход към ситуацията, ДПС не вложи особени емоции в предизборната борба, но умело се превърна за пореден път в катализатор на политическите процеси в България.

7. Роди се нов политически мит

Новият политически мит се роди в съавторство именно между ДСП и ГЕРБ. Новият политически мит може да бъде наречен спокойно „мита за целувката на Доган”.

Обещаната подкрепа на балотажа от страна на Ахмед Доган срещу една целувка донесе на БСП и Калфин по-малко то 80 000 допълнителни гласа. Ако това е пълната мобилизация на електората, обещана от лидера на ДПС, то партията трябва спешно да предприеме сериозни мерки за преструктуриране и за някакъв друг вид оздравителни процедури. Такива още не са започнали, а и едва ли ще започнат в скоро време.

Зора Попова е културолог, доктор по социални и политически науки от Университета в Бат, Великобритания.

На ГЕРБ това осигури изборът на Росен Плевнелиев за президент. Може би Доган би трябвало да си потърси целувката от тях, ако вече не я е получил, разбира се. И тук вече може да се види как се роди мита, че Избори 2011 са “първите избори, спечелени без помощта на ДПС”, както Цветан Цветанов тържествено обяви още с обявяването на предварителните резултати от балотажа.

И на тези избори, както и на всички изминали през последните 20 години, ДПС изигра своя политически коз и определено се оказа фактор за изборните резултати. Този път обаче залогът определено не е ясен, нито публично представен под някаква форма, което започва да навява съмнения за това, че е доста голям. Ще видим…

Може да се каже, че Избори 2011 белязаха началото на една поредица от сериозни трансформации в обществено-политическия живот в България, които ще наблюдаваме през следващите години – особено в контекста на продължаващата криза в Европа и в света. Въпросът обаче, който трябва да си зададем е дали демокрацията е ценност за обществото ни и дали Избори 2011 няма да се окажат първата стъпка в обратна посока на това, което градихме през последните две десетилетия?! Дано да не е …

автор: Зора Попова

АргументиБГ