Днес мислещите хора с дясно усещане са попаднали в задънена улица.

Едва ли някой си е представял, че след 22 години в една държава, вече член на ЕС и НАТО, отново ще се появят малки, затворени общества, в които, малцина останали “хвърчащи хора”, ще разменят почти потайно мнения за властването на партията на Бойко Борисов. Или че работещите (например тези в БДЖ) ще се страхуват да стачкуват, за да защитят правата си.

Това връщане на лентата има симптоматичен характер. Подобно явление от една страна означава, че България не се развива, а се движи в кръг. А от друга, че фрагментацията на обществото е достигнала до степен, предизвестяваща разпада му. Не в буквалния смисъл, естествено. Става дума за това, че връзките между различните слоеве на гражданското общество се прекъсват вертикално, и остават само хоризонталните и то пунктирани, с много широки интервали на пунктуация. Тези затворени групи, все по-често се редуцират до разговори между двама души. Имат си доверие и знаят, че са станали индивидуални дисиденти, поради което дори избягват, клубните параметри на общуване. Държа да отбележа, че говоря за личности, които са с дясно светоусещане и

не могат да се примирят, че БСП се провъзгласи за единствената партия, която може да бъде алтернатива на властващите

Нали няма смисъл да правя разлика между управление и властване? Звучи абсолютно нелепо точно лидерите на социалистите да заявяват, че да защитават демокрацията като цяло, днес е тяхно призвание. Работата е там, че те донякъде имат своите основания. Не само от резултатите, които получиха на изборите, които съвсем на са лоши. Но и от позабравения факт, че Тройната коалиция въведе плоския данък и остави значителен фискален резерв, което е непривично за идеологията на БСП. Но проблемът е, че не само аз не желая, точно те да ми защитават правата. Това е най-големият срам, който изпитват тези микро- общества. Който се съчетава и със срама от безсилието на старата десница пред властването на ГЕРБ.

Причината БСП да произведе подобна претенция – за страж на демокрацията, има и други измерения. И те произтичат от характеристиката на отминалите избори, която с едно изречение може да се определи, използвайки популярната английската фраза “If you can’t make, it fake it” (“Ако не можеш да направиш нещо, фалшифицирай го”). Тук трябва да прибавим и тежките думи по отношение на преминалите избори на бившия посланик на САЩ Джеймс Пардю. Не можем да се оправдаваме, обаче с това, че тези избори бяха изцяло фалшифицирани и с това да решим съмненията в себе си.

Старата десница е виновна за резултата на ГЕРБ

Оттук произлиза и тежкият въпрос пред нея. Кой е основният й опонент? ГЕРБ или БСП? Аргументите на БСП за оспорването на изборите, в голяма степен съвпадат с тези на малките десни партии. ГЕРБ в същото време е призната от Европейската народна партия (ЕНП) като дясна партия. Излиза, че тези партии са на едно и също мнение със социалистите и в тотално противоречие с една призната от ЕНП дясна партия, но непризната като такава в България от старите партии-членки на ЕНП. Това е неразрешима дилема, която също е един от стресовите фактори отново да се появи индивидуалното дисиденство. Това общество на самотници е предизвикано следователно от:

Илия Петров е политически коментатор, депутат от СДС в 38-то Народно събрание.

Първо. Страхът от властването на ГЕРБ. Този страх им налага да се самоцензурират, което за такъв тип хора, си е направо кошмар. Не, че повечето от тях не смеят да публикуват техните мнения за “лудориите” на властващата партия в малкото останали сравнително свободни, медийни ниши. Дори някой от тях го правят демонстративно, осъзнавайки какви ще бъдат последствията за тях. Но тези хора, стават все по-малко. Останалите предпочитат да мълчат публично и да говорят скрито.

Второ. Поради липсата на ясна идентификация на партиите, които ги представляват и би трябвало да ги защитават, те избират метода на самозащитата. В крайна сметка чувството за свобода е колкото лично, толкова и политическо.

Трето. Наблюдавайки как техните политически представители се лутат безсмислено между настоящата “диктокрация” на ГЕРБ и непростимото минало на БСП, изпитват уплаха от това, че ще изпаднат в грехопадение по принуда и от дисиденството могат да преминат към опортюнизма. Страхът, срамът и съвестта. Това са трите стълба, на които се крепят днешните общества на самотните дисиденти. Старомодно звучи. И песимистично. Защото в следващите години “рода на хвърчащите хора” ще се превърне в рода на изчезващите хора. Тези, които добре разбират, че една лъжа повторена сто пъти, става истина. Но не могат да разберат какво става, ако една истина бъде повторена сто пъти. Нищо на става. Защото истината и лъжата в политиката са категории, които не зависят от съдържанието си, а от лицето, което ги изрича. И от обществото, което ги интерпретира.

автор: Илия Петров

АргументиБГ