Култура
Завръщане в Храма: Питагорейският дух в дигиталната аула (част 3)
В навечерието на 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова, водена от своята лична мотивация и професионален интерес, поставя парливия въпрос „Ценено ли е знанието днес?“, споделя размисли, търси отговори и възможни решения.
Завръщане в Храма: Питагорейският дух в дигиталната аула (част 1)
Завръщане в Храма: Питагорейският дух в дигиталната аула (част 2)
Може би най-голямото предизвикателство пред съвременния изследовател, пред търсещия знание човек е не да открие информацията, а да намери смелостта да се довери на собствената си интуиция за Истината. Защото рационалистично ориентираният социум налага уповаване върху твърдия материализъм, при което убягва духовният, метафизичният аспект. Защото този рационализъм търси знание за реализиране на бърза печалба и шеметна кариера, едва ли не на всяка цена, и по никакъв начин не предполага търсенето на знание като посвещение. В тази връзка смелостта е последният и най-труден етап от посвещението на съвременния човек.
Днес информацията е толкова много, че тя се превръща в шум, който заглушава вътрешния глас, гласа на интуицията. Затова доверието в собствената интуиция за Истината е истински подвиг. Съвременният човек е подложен на тиранията на „експертите“ – Системата учи, че винаги някой друг знае повече и по-добре – професорът, алгоритъмът, учебникът. В пътя към Знанието обаче грешката е урок. Смелостта е в това да приемеш, че твоята интуиция може и да те подведе, но само чрез нея можеш да стигнеш до автентичен опит. И още едно предизвикателство – самотата на прогледналия – когато започнеш да виждаш отвъд фасадата на институциите, често се озоваваш в изолация. Изисква се огромна вътрешна сила да стоиш зад Истината, когато залите са изпълнени с една особена акустика или са пълни с хора, които не те разбират. Вероятно за Питагор интуицията не е била просто „чувство“, а интелектуално съзерцание на Висшия ред. Да се довериш на себе си днес означава да повярваш, че в теб самия е заложен същият този Универсален ред, който управлява и Мирозданието.
А интуитивната Истина е онова нещо, което никой университет не може да ни даде, но всеки истински Учител трябва да ни помогне да открием. И точно тук се крие най-голямата тайна на образованието: Учителят не ти дава Истината, той ти дава огледало, в което да я разпознаеш в себе си. Университетът може да ти даде инструментите – понятийния апарат, инструментариума, логиката, формулите. Но истинският Учител (като Питагор) е изключително ценен, защото той не е информатор или съставител на новини; неговата роля е да ти помогне да формираш собственото си разбиране. Ако той ти наложи своята истина, той те прави последовател; ако ти помогне да откриеш твоята, той те прави свободен. Учителят валидира твоето търсене. В свят, който ти казва, че си „луд“ или „прекалено философски настроен“, Учителят е този, който ти казва: „Твоят въпрос е легитимен. Твоето търсене е свещено.“ Истинският Учител е само временен спътник, той знае кога да се отдръпне за да останеш сам със своята интуиция.
В древни времена Агората е била централният площад в античните гръцки полиси, който е служил като основно място за търговия, политически събрания и социален живот. Дали днес нямаме нужда от една съвременна „агора“, където Знанието се ражда не само от лекции, а от искрите на един труден и честен диалог? Или сме изправени пред своеобразна дигитална „Агора“ в нейния най-чист смисъл – място или пространство, където знанието не се „предава“ и „преподава“, а се поражда в момента на срещата. Един диалог, който е по-близо до античния модел, отколкото до съвременната лекция. Диалог, при който липсва йерархия, няма „катедра“ и „скамейка“. Има само умове, които се провокират взаимно. Това сваля маската на авторитета и оставя само силата на аргумента. Дигиталната „Агора“ предполага динамика на търсенето. В университета често студентите получават отговори на въпроси, които не са задали. В „дигиталната Агора“ процесът е обратен – зададените въпроси определят посоката. Това е живо мислене в реално време. Налице е огледален ефект. Чрез получените отговори читателят проверява собствената си интуиция, а чрез неговите въпроси системата се настройва към една по-висока честота на смисъла.
В академичната лекция студентът е консуматор. А в дигиталния диалог читателят е съавтор. Знанието, което се ражда по този начин, не се забравя след изпита, защото то е станало част от неговата вътрешна архитектура. То е „изстрадано“ през мисълта. Парадоксът е, че технологиите, които често обвиняваме за съвременното образование, ни дават възможност да възродим най-стария и ценен модел на обучение – Сократовия диалог.
Какво би станало, ако университетът спре да бъде „склад за информация“ и се превърне в „арена за идеи“? Може би тогава всичко ще се промени. Защото в интелектуалния двубой има риск – рискът да бъдеш опроверган, да откриеш празнота в мисълта си, но и да постигнеш просветление. Този риск действа като магнит. А адреналинът на духа е по-силен от всяка компютърна игра. Отделната личност дълбоко в себе си търси признание. В диалога не си номер в списъка, а събеседник. Студентите „бягат“ от залите, защото там са невидими. В двубоя те са главни действащи лица. От друга страна човек цени само това, за което се е борил – такава е човешката природа – намира смисъл чрез усилие. Когато знанието ти е поднесено наготово или насила, то е евтино, то не е ценно. Когато си го извоювал в честен сблъсък с Учителя, то става твоя плът и кръв.
Всъщност, ние току-що дефинирахме защо Питагор е карал учениците си да чакат и да мълчат – той е изграждал у тях напрежението, необходимо за този двубой. Без вътрешен огън диалогът е просто шум.
Следователно университетът на бъдещето или ще бъде място за съдбоносни срещи, или ще изчезне, заменен от алгоритми. Защото машината, изкуственият интелект може да те научи да смяташ, но само Човекът може да те предизвика ДА БЪДЕШ! Изисква се интелектуална честност, която днес е дефицит. А промяната е неизбежна. И това е така, защото:
Първо: Идва краят на един монопол. Университетът вече не притежава информацията. Ако той не предложи преживяване и сблъсък на идеи, той просто става ненужен. Следователно необходим е формат, който интернет не може да замени напълно – живото присъствие на мислещи хора.
Второ: Необходима е йерархия на духа, а не на властта – едно пространство, където Питагор и ученикът му са равни пред Логоса (Истината). Авторитетът, който младите хора днес признават – е не този, който „има власт“, а този, който „има светлина“.
Трето: Налице е еволюционен натиск. Студентите често гласуват с отсъствието си, докато истинското знание се насочва към дигитални диалози във виртуалното пространство.
Следователно ние не просто сме готови за промяната – ние нямаме избор! Или ще превърнем образованието в жива среща, или ще наблюдаваме как духът на Питагор окончателно се отдалечава, за да търси подслон в разговори между ентусиасти.
А дали точно тези процеси не поставят началото на една нова Реформация в знанието, където всеки сам ще бъде свой собствен учител и ученик? И възможно ли е завръщането в Храма?
Завръщането в „Храма“ е не само възможно, но е и съдбовно необходимо, но това не може да бъде старият храм на сухата информация. Храмът трябва да престане да бъде „склад“ и отново да стане място за преображение, за трансформация. За да се осъществи това завръщане знанието трябва да се превърне в преживяване и да престане да бъде съвкупност от данни. Студентът ще се върне, когато усети, че в аудиторията се случва нещо, което не може да бъде „даунлоуднато“. Храмът трябва да предлага енергията на живото присъствие – онзи особен магнетизъм, който възниква само когато две съзнания се сблъскат в търсене на истината.
Завръщането е възможно, ако професорът спре да бъде „радио“, което излъчва отговори, и стане майстор, който провокира с въпроси. Студентът търси не някой, който да му каже какво да мисли, а някой, който да му покаже как да мисли отвъд границите на видимото.
Храмът на Знанието ще се изпълни с търсещи Знание хора, когато образованието спре да се продава като „стока за пазара на труда“ и започне да се предлага като път към себепознание. Хората имат жизненоважна потребност от Знание, но те копнеят за знание, което ги прави по-силни, по-будни и по-свободни.
Тоест завръщането в Храма на Знанието е възможно само като вътрешно завръщане. Сградите могат да останат същите, но духът вътре трябва да се смени – от чиновнически към Питагорейски. В идващите времена студентът няма да търси просто дипломата, защото тя все повече вече губи стойност, а светлината в очите на Учителя. И тогава завръщането не е просто завръщане в тухлената сграда на университета, а в самия Дух на Храма, там, където витае Сократовото „знам, че нищо не знам“ – състоянието на чисто съзнание, което е готово да попива, защото е освободено от илюзията за готови отговори. Тогава завръщането става реалност. То е своеобразно присъствие в отсъствието – дори ако студентът не е физически в аудиторията, то неговото внимание е изцяло фокусирано върху същността. Това е по-истинско присъствие от това на стотици студенти, които механично записват лекции, докато мислите им са другаде. Тогава студентът търси своето огледало: той не иска просто информация, а търси резонанс. Търси да види дали идеите, които носи в себе си, светят, когато бъдат изречени на глас. В този смисъл Храмът на Знанието не е място, до което се отива с автобус. Той е състояние на ума, в което въпросът е по-важен от отговора, а търсенето е по-ценно от притежанието. И търсещият знание студент е в него точно защото позволява на любопитството и любознателността си да бъдат по-големи от сигурността на знанието.
Но не само търсещият студент се завръща в Храма, а и преживяващият дълбока трансформация преподавател, воден от своята отговорност на Учителя, който отказва да бъде само част от механиката на системата. Той изпитва онази благородна болка на мисионера, който разглежда академичната аудитория не единствено като присъствие или отсъствие на студенти, а като криза на Смисъла. Неговото място е доказателство, че той не се е отказал от тях, а търси новия език, на който да ги призове обратно. И неговата роля точно в този момент се свежда до следното: Той е „мостът“. Преподавателят, който задава на себе си въпроси, не чака системата да се промени, а я променя чрез собствения си стремеж към Истината. Преподавателят, който има смелостта да каже „не знам“ и да търси заедно със студентите си, може да спечели тяхното доверие. Неговото „не знам“ го прави автентичен в свят на фалшиви авторитети. Самата мисъл за Питагор или Сократ показва, че той иска да върне посвещението в образованието. Той не иска просто да преподава учебни дисциплини, за да заработи заплатата си, а да формира характери. И докато има преподаватели, които „горят“ в търсенето, аудиториите никога няма да бъдат празни – защото духът на Знанието винаги намира начин да се прояви там, където има будно съзнание. И тази надежда именно е най-силното оръжие, което един Преподавател притежава. Тя е „невидимата нишка“, която свързва миналото на Питагор с бъдещето на настоящите студенти. И когато ученият влезе в залата с тази искреност, той престава да бъде част от системата и се превръща в Събитие.
Убедена съм, че студентите днес са жадни не за информация, а за Присъствие на Учения, когато „завинтването на гайки“ спира и започва Мистерията на познанието. А за това е необходима своеобразна питагорейска смелост – да превърне аудиторията в пространство на свободата, където Знанието отново е свещено.
В свят на бързи отговори неговият стремеж към задълбоченост е истински рядък дар. Защото смисълът не е крайна точка, до която се стига, а самият огън, който ученият поддържа у себе си и у своите студенти. И защото той не просто предава знания – той пренася светлината на питагорейското търсене в един технологичен и често студен век.
И тогава става ясно, че Духът на Агората е жив, стига да има кой да задава истинските въпроси. Студентите усещат промяната в енергията и неизбежно откриват в лицето на застаналия пред тях преподавател не просто лектор, а Пътеводител. Който е воден от своето вдъхновение и онази тиха, но непоколебима питагорейска увереност, че Знанието винаги намира своя път към подготвения ум, към „интелектуалния шок“ дори, който да се превърне в ключа към разбиването на стената от безразличие. В ерата на алгоритмите, които предвиждат всичко, студентите са „гладни“ за нещо, което не могат да предвидят. И това не е „преподаване“ – това е събуждане. Защото преподавателят не просто им дава информация, а им връща правото да бъдат значими.
Да, завръщането в Храма…
Може би, ако Храмът все още го има и не бъде разрушен от „новите варвари“. Може би точно тук се крие и най-големият залог: Храмът не е в сградата, а в паметта и волята на онзи, който поддържа огъня. „Новите варвари“ днес не идват с мечове, а с алгоритми, повърхностност и цинизъм. Те не разрушават стени, а размиват смисъла, превръщайки знанието в евтина стока. Но историята ни учи, че Храмът е преносим. Когато Александрийската библиотека е горяла, Храмът е оцелял в умовете на онези, които са спасили ръкописите. Днес Ученият е този „ръкопис“. Докато той задава питагорейски въпроси, Храмът съществува – дори в дигиталния облак, дори в университетската зала. И най-после: Учителят като последна крепост. Ако той влезе в аудиторията с усещането, че Храмът е в самата негова мисъл, варварството спира пред прага на неговото присъствие.
И тук е необходимо едно уточнение. Използвайки думата „варвари“ ние говорим за „варварите“ на системата – онези, които управляват образованието като таблица с числа, които подменят духа с чиновнически протоколи и които съзнателно или не, превръщат Университета в търговско дружество. Тези „варвари“ са по-опасни, защото те не рушат сградите, а изпразват съдържанието им отвътре. Те са тези, които налагат административния терор, който задушава времето на преподавателя за размисъл; те са тези, които измерват „качеството“ чрез брой подписи и наукообразни индикатори, а не чрез светлината в очите на студентите; те са тези, които превръщат Знанието в дигитален ресурс, който трябва да е евтин, бърз и безболезнен.
Срещу тези „варвари“ битката не е на полето на документите, а на полето на тихия отпор. Всеки път, когато преподавателят затвори вратата на аудиторията и започне своя „питагорейски диалог“, той обявява автономия. Той превръща въпросните 45 минути в освободена територия, където правилата на „варварите“ не важат. Те не могат да разрушат събитието на срещата между Учителя и Ученика. И точно това е най-вълнуващо – че истинското Знание не е загубено, не е изчезнало, то е ЖИВО и ЖИЗНЕНО ВАЖНО.
Изпитът продължава …
Мълчанието и тишината – също …
Изкушавам се да ги прекъсна и да запитам: „Ако днес е последният ден на нашата цивилизация и трябва да спасим само едно Знание, което да предадем на бъдещето – коя идея от моите лекции бихте избрали и защо?“
Но вместо това се обръщам към вас:
А вие можете ли да замълчите и да притихнете? За да чуете ИСТИНАТА.
Какво чувате ЗА СЕБЕ СИ в тишината? …
На 25 и 26 септември 2026 г. Исторически музей – Дряново ще бъде домакин на ежегодната научна конференция, организирана от Центъра за стопанско-исторически изследвания (ЦСИИ). Форумът тази година е с международно участие и ще събере учени от цяла България и чужбина в града на майстор Колю Фичето. Очаква се дряновският музей да посрещне близо 40 участници, а други ще се включат дистанционно.
Събитието бе анонсирано от проф. д-р Пенчо Пенчев, преподавател по „Стопанска история и история на икономическата мисъл“ в катедра „Политическа икономия“ на УНСС – София и председател на Управителния съвет на ЦСИИ, който гостува в първия музеен подкаст в България „Музеят говори“ – издание на ИМ – Дряново.
Пред водещия на предаването Иван Христов, директор на музея, проф. Пенчев разказа подробно за дейността на Центъра, за приноса на Дряново в стопанската история на страната и засегна редица теми от историята на българската икономика. Той сподели, че ЦСИИ носи вече десетгодишна история и е изграден от хора, отдадени единствено на науката – от първоначален състав от 10 души организацията днес наброява близо 50 членове. „Развиваме дейността си само и единствено за науката“, коментира университетският преподавател.
Проф. Пенчев спомена, че именно в Дряново се е провело едно от първите общи събрания на Центъра в неговата история, а системно издаваните стопанско-исторически изследвания се ползват с добро международно признание. „Опитваме се да съберем хора, имащи научен интерес. Издаваме системно стопанско-исторически изследвания, които много добре се приемат от научната общност, индексират се добре и са международно признати“, отбеляза той, добавяйки, че това привлича все повече автори и позволява подбор на публикациите.
Проф. Пенчев подчерта, че фактът, че музеят домакинства форум с международно участие, не е случаен, а е естествено продължение на ролята на региона и на музеите в опазването на историческата памет. „Нашият основен акцент е не просто само и единствено да се фокусираме върху националната, а върху балканската специфика на стопанската история. Опитваме се да правим качествена и смислена наука“, каза още той.
По думите му регионалната история и музеите подпомагат учените в тази посока. „Музеите имат много важна роля. Те съхраняват историческата памет. Те са изследователски центрове. Безценна е ролята им, тъй като в тях се съхраняват данни и документи“, добави още той.
В студиото на „Музеят говори“ проф. Пенчев коментира и темата за ролята на бартера в оцеляването и развитието на българската икономика назад в миналото. „Бартерът – замяната на стока срещу стока или стока срещу услуга, е спасявал хората от икономически кризи. Обикновеният човек може да не е имал пари, но не е бил беден“, сподели ученият.
Университетският преподавател разгледа още мястото на музеите в съвременното общество, като даде пример с музеите в чужбина, където по думите му те са модерни, свежи и важни за културния обмен, динамични и развиващи се центрове на науката, и изрази мнение, че именно подкастът е форма на контакт със съвременната публика.
„Историята носи мъдрост. Тя не е антикварен магазин. Историята носи грешките на миналото, от които, ако не се поучим, ние като общество сме за никъде“, коментира специалистът. Той сподели още, че е впечатлен от Дряново и местната история, откроявайки личността на майстор Колю Фичето, героите от Априлското въстание по време на дряновската епопея и пещерата Бачо Киро.
Разгледа и любопитен пример от региона през периода на социализма и времената на ТКЗЗ-тата, видим от документи, доказващи комбинативността на хората. „Дори в условията на социализъм, хората са се стремели да имат повече, установимо от договори. Икономическият мотив никога няма да изчезне. Хората се опитват да оцеляват и да си направят живота малко по-добър, много често пъти въпреки властта“, вметна проф. Пенчев.
Пред Иван Христов и за зрителите той разказа и за интересно свое хоби, намерило трибуна в социалните мрежи, а в разговора беше засегната и темата за формите на собственост и ролята на малките общности като двигател на стопанското развитие.
Целият епизод е достъпен за гледане в канала на Исторически музей – Дряново, където зрителите могат да се абонират, за да не пропускат следващите издания на „Музеят говори“.
Кметът на Габрово Таня Христова и кметът на Велико Търново Даниел Панов избраха построения мост от майстор Колю Фичето в Дряново, за да обявят кандидатурата на Габрово за европейска столица на културата през 2032 година.
Събитието се проведе днес, 5 август. Двамата градоначалници сложиха подписите си под меморандум за стратегическо партньорство по съвместната подготовка на кандидатурата. Габрово е кандидатът, а Велико Търново е стратегическият му партньор.
Изборът на Дряновския мост – този архитектурен шедьовър на възрожденското ни строителство и майсторство, вечен символ на Дряново, носи дълбоко послание. Мястото, където документът бе подписан, символизира свързаността, сътрудничеството и общото бъдеще, подчерта кметът Таня Христова.
По думите ѝ мостът, построен от Първомайстора през 1861 г. свързва двата града, обединени от общи ценности, доверие и желание да градят заедно. „Днес показваме модел, който дава шанс на истинското партньорство. Във време, когато сякаш е модерно да се разделяме, ние показваме, че два значими за културата, индустрията и обществените инициативи български града могат да вървят заедно“, коментира тя.
„Това не е партньорство, което ще разпределя ресурси. То ще предостави възможност на Централна България да демонстрира своя потенциал и да превърне културата в двигател за развитие, привличане на хора и инвестиции“, допълни още Христова.
Кметът на старата столица Даниел Панов припомни, че партньорството между Габрово и Велико Търново има своите здрави основи, изграждани през годините чрез съвместни проекти и инициативи в различни сфери.
Той отбеляза и подкрепата, която Габрово оказа на Велико Търново при предишната му кандидатура за Европейска столица на културата през 2019 г. По думите му подготовката на новата кандидатура ще бъде резултат от работата на общ екип с равнопоставено участие на двете общини.
Предстои изработването на обща стратегия, културна програма и поредица от съвместни инициативи, които да обединят потенциала на двата града. Подписаният меморандум поставя основите на бъдещото сътрудничество между институциите, културните организации и местните общности в региона.
През идните месеци към подготовката на кандидатурата ще бъдат привлечени представители на културния сектор, образованието, бизнеса и граждански организации.
В края на церемонията по подписване на меморандума, в знак на уважение и съпричастност, кметовете на Габрово и Велико Търново получиха плакети от Община Дряново, посветени на 225-годишнина от рождението на Колю Фичето, които чествания белязаха миналата 2025 година. Връчи им ги заместник – кметът Диляна Джеджева.
Градският часовник на едно населено място е символ на неговия духовен и стопански просперитет. Това заяви Венцислав Симеонов от екипа на Исторически музей – Дряново, гост в новия епизод на първия музеен подкаст у нас „Музеят говори“. Именно с неговото участие стартира и новата рубрика на предаването „Непознатите дряновци“.
В разговор с водещата Мая Денчева Симеонов, който навива градския часовник от 2021 година насам, разказа увлекателната история на часовниковия механизъм и на часовниковата кула в града, от появата им през Възраждането, през годините на социализма, чак до днешния ден.
По думите му историческите данни сочат, че първата часовникова кула в Дряново е построена през 1778 година, което я нарежда сред първите десет подобни съоръжения по българските земи. Симеонов представи и една от версиите за нейното изграждане: макар в края на XVIII век Дряново да е част от Османската империя, градът е бил икономически развит, а часовниковата кула се явява логичен резултат от този подем. Тя е издигната с финансовата подкрепа на местни занаятчийски сдружения (еснафи), за които е била необходима, за да регламентират производствният процес. „Часовниковата кула има изключително силно влияние на целия обществен живот. Чрез нея се регулира времето. Тя е и форма на справедливост и именно тя прави едно населено място град“, коментира Симеонов.
Сто и пет години след построяването на първата часовникова кула, механизмът ѝ е заменен с нов, дело на двама тревненски майстори – Генчо Колев и Христо Василев, през 1883 година. Той работи до 1945 година, когато самата кула е съборена. Нейното „тиктакащо сърце“ обаче е спасено от местните жители, съхранено и предадено по-късно на дряновския музей.
Години след разрушаването на кулата се заражда инициатива за нейното възстановяване, обединила местни културни дейци – сред тях творецът Иван Койчев и етнографът Бонка Тихова. Усилията им се увенчават с успех и на 8 септември 1984 година часовниковата кула, с работещия век по-рано механизъм, е официално открита наново. Самият механизъм е възстановен година по-рано, през 1983 г., от майстор Илия Ковачев, който изковава липсващите му части. Днес неговият син, Иван Ковачев, продължава делото на баща си, като се грижи за техническата поддръжка на механизма и отстранява евентуални повреди.
Разказаната от Симеонов история разкрива и любопитен детайл около самото местоположение на новата кула. Архитект Илия Лефтеров е трябвало да търси подходящо място за нейното изграждане, тъй като до средата на 80-те години на нейното оригинално място вече били построени сградите на Община Дряново и на полицията.
В новия епизод на „Музеят говори“ зрителите ще видят в детайли как се навива часовникът, как се извършва неговото сверяване и как изглежда кулата отвътре – до самото „сърце“, което неуморно отмерва времето на града. Часовниковата кула е висока 22 метра и разполага с над 70 стъпала. Механизмът се задвижва от два тежести от по 80 килограма, чието издигане се извършва на всеки 24 часа. Кулата има два циферблата, от северната и южната ѝ страна, а камбанен звън известява всеки половин час с един удар и всеки кръгъл час.
Целият епизод с участието на Венцислав Симеонов може да бъде изгледан в YouTube канала на Исторически музей – Дряново.
