(Продължение на Част 1)

Как стана въвеждането на еврото в Европа?

Еврото като една валутна конструкция не бива въведено в Европа за една нощ. То също претърпява своя еволюция, която е резултат от развитието на продължителни, на моменти противоречиви политико-икономически процеси в Европа.

След края на Първата световна война 1918 г. голяма част от Европа е в развалини. По време на войната избухва Октомврийската революция в Русия. Бойните действия завършват с подписването на Версайския договор, а САЩ за пръв път започват да играят решаваща роля в европейските дела. Създава се Лигата на нациите като средство за уреждане на евентуални спорове. Европа в голямата си част добива нов облик. Тя е разделена на 38 държави. Това, както и фактът, че нито САЩ, нито новообразуваният СССР членуват в Лигата на нациите, показва колко крехък остава тогава мирът.

В края на Втората световна война икономиката на Европа е почти съсипана, а много от градовете са разрушени. Военният съюз на западните държави загубва ориентация, а на изток СССР разширява сферата си на влияние. Провалът на следвоенната Московска конференция слага край на военно-временния договор между Запада и СССР. Превратът в Прага през 1948 г. и блокадата на Берлин през пролетта на 1949 г. увеличават напрежението и показват, че Европа е доминирана от две суперсили – Русия и Америка, макар и по различен начин. Западна Европа се бои от мощта на СССР и търси пътища за противодействие.

Седем седмици след капитулацията на нацистка Германия и шест седмици преди атомната бомба над Хирошима представители на 50 нации подписват Хартата на ООН в Сан Франциско, САЩ. През 1946 г. в историческата си реч в Цюрих Уинстън Чърчил, британският министър-председател от времето на войната, се спира на необходимостта от „нещо като Съединени европейски щати”. През лятото на 1947 г. влиза в сила американският план „Маршал” за възстановяване на европейската икономика. На всички държави от континента е предложена помощ, но приемат САМО страните от така наричаната вече „Западна Европа”.

През 1949 г. шест източноевропейски страни – СССР, България, Унгария, Полша, Румъния, Чехословакия и бившата ГДР подписват свое собствено Споразумение за икономическа взаимопомощ (СИВ), което впоследствие надхвърля границите на Европа и обхваща страни като Куба. През 1949 г. се подписва също Североатлантическият пакт, с който се основава НАТО. Варшавският договор се създава през 1955 г. Югославия, която напуска сталинисткия блок през 1948 г., не се присъединява нито към СИВ, нито към Варшавския договор.

Едва след две световни войни европейците се замислят за обединяване по различен начин от този в миналото. На Запад демократичните правителства, решени да не повтарят грешките от края на Първата световна война, търсят нови форми на развитие и избират пътя на икономическата и политическа интеграция.

В периода 1945-1950 г. се утвърждава Организацията за европейско икономическо сътрудничество (основана през 1948 г.) за разпределяне на помощта от Америка по плана „Маршал” (впоследствие наречена Организация за икономическо сътрудничество и развитие – ОИСР), а през 1949 г. е създаден Съветът на Европа. Митническият съюз на страните от Бенелюкс, включващ Белгия, Холандия и Люксембург, се сключва още през 1948 г. като образцов модел на икономическо сътрудничество между различни страни.

Първите стъпки към ново единство е заслуга на Жан Моне. Като председател на Френската национална организация за планиране, този бивш държавен служител предлага въгледобивът и производството на стомана на Франция и Германия да се поставят под ръководството на една наднационална институция.

Планът на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), обявен на 9 май 1950 г. от тогавашния френски външен министър Робер Шуман, означава ново начало за Европа. Планът „Шуман” има за цел да направи невъзможни приготовленията за война, като промишлените отрасли, необходими за производството на оръжия чрез обвързващ договор се поставят под международен контрол; този, план е първата важна стъпка.

Италия и страните от Бенелюкс незабавно подкрепят плана и на 18 април 1951 г. се подписва Парижкият договор между Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембюрг и Холандия. Европейската общност за въглища и стомана и нейната Парламентарна асамблея стават реалност на 10 август 1952 г., а френският държавник Жан Моне – първият президент на Висшия съвет за въглища и стомана.

Същите тези шест страни-основателки по-късно, на 29 май 1956 г., одобряват доклада на белгийския политик Пол Хенри Спаак по въпросите на един общ икономически съюз, както и на съюз в областта на мирната употреба на ядрената енергия. Това довежда до подписването на 25 март 1957 г. от страна на шестте държави на договорите в Рим, с които се създава Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ). Така се поставя началото на трите европейски общности.

Европейските договори имат за цел да стимулират икономическия растеж, да повишат жизненото равнище, да предотвратят избухването на война, да укрепят мира и свободата и да допринесат за сближаване на европейските народи.

Първоначално общностите – от една страна ЕОВС (Европейската общност за въглища и стомана), а от друга ЕИО (Европейската икономическа общност) и ЕВРАТОМ (Европейската общност за атомна енергия), са отделни институции, Висшият съвет на ЕОВС и Комисията на ЕИО се сливат през 1967 г. и образуват институционната цялост на днешния Европейски съюз (ЕС).

Така се поставя началото на европейския интеграционен процес, който следва да премине последователно през няколко етапа: преференциални съглашения, зона за свободна търговия, митнически съюз, общ пазар, монетарен (паричен, валутен) съюз, икономически съюз, тоест цялостна икономическа интеграция.

С подписването на договора от Маастрихт на 7 февруари 1992 г, когато Европейската общност официално е преименувана в Европейски съюз, икономическата интеграция в Европа, включително и тази във валутната област, навлиза в нов етап. С Европейския съюз се създава вътрешен пазар – на 1 януари 1995 г., основан главно върху принципите на либерализма. На него се отдава изключително значение при осъществяването на Европейския икономически и валутен съюз с въвеждането на единната валута ЕВРО на 1. януари 2002 г.

България и Европейският съюз

На 25 април 2005 г. на тържествена церемония в Люксембург България и Румъния подписват договори за присъединяване към Европейския съюз от 1 януари 2007 г. От българска страна Договорът за присъединяване е подписан от президента Георги Първанов, министър-председателя Симеон Сакскобургготски, министъра на външните работи Соломон Паси и министъра по европейските въпроси Меглена Кунева. На 1 януари 2007 г. България става член на Европейския съюз. Като резултат от този процес, във връзка с поетите юридически задължения и в изпълнение на подписаните договорености, в това число и по отношение на Европейския икономически и валутен съюз, България следва да въведе единната европейска валута, при изпълнение на т.нар. конвергентни критерии според договора от Маастрихт и при наличие на определени политически условия, както в България, така и в Европейския съюз.

Логическо допълнение на единния вътрешен пазар е икономическият и валутен съюз, който е важен политически крайъгълен камък по пътя към обединението на Европа. Общата валута, която заменя отделните национални валути, които пък от своя страна са символ на суверенитет в продължение на векове, е дело, което няма прецедент в историята на Европа от времето на Римската империя досега, нито има еквивалент другаде по света.

Появата на единна европейска валута е резултат от продължителни действия. През 1970 г. излиза докладът на Вернер, който предлага създаването на икономически и валутен съюз на три етапа за период от общо десет години. Политическата воля за осъществяването на този съюз обаче се препъва в първата петролна криза и проектът губи ускорение.

Въпреки това през 1972 г. се създава европейската валутна система, известна под термина „европейска валутна змия”. През 1974 г. Съветът на министрите взима решение за осъществяване на висока степен на конвергенция между националните икономики на държавите-членки и приема директива за стабилност, икономически растеж и пълна работна заетост. Въпреки това растящата икономическа нестабилност постепенно подронва основите, върху които почива системата – френският франк, лирата стерлинга и италианската лира излизат от валутната змия.

На срещата на Европейския съвет в Бремен на 6 и 7 юли 1978 г. държавните и правителствени глави решават да създадат Европейска валутна система (ЕВС), която да влезе в сила на 13 март 1979 г. Тя открива възможност за създаване на зона на валутна стабилност в Европа, която благоприятства растежа и инвестициите. Европейската валутна система съдържа три основни елемента: първо, европейската валутна единица екю (European Currency Unit = Европейска валутна единица) като основен елемент на системата и съставена от кошницата от валутите на всички държави-членки; второ, обменен курс и механизми за интервенция (всяка валута има централен обменен курс, свързан с екюто. Този курс служи за определяне на централните обменни курсове на всяка двойка валути. До август 1993 г. двустранните обменни курсове могат да се колебаят в рамките на 2,25% от централния курс, а в изключителни случаи да се повишават до 6% спрямо централния курс. След това прагът на колебанието бива увеличен на 15% при сериозни смущения на валутните пазари; трето, кредитните механизми (в случаите, когато двустранните обменни курсове приближат прага от 15%, централните банки имат неограничени възможности за намеса с цел да гарантират, че прагът няма да бъде преминат).

Европейската валутна система успява да създаде зона на растяща валутна стабилност. Няколко валути обаче остават извън механизма на обменния курс, а на други е разрешено да се колебаят в по-широк диапазон. Липсата на необходимото сближаване на бюджетните политики поражда напрежение, а няколко конкурентни девалвации застрашават единството на единния пазар. С цел да се премахнат нетарифните бариери пред свободното движение на стоки, капитали, услуги и хора и да се завърши изграждането на единния пазар става необходимо колкото се може по-скоро да се въведе единната валута.

Въз основа на доклада, представен от председателя на Европейската комисия Жак Делор на срещата на Европейския съвет в Мадрид през юни 1989 г., Европейският съвет определя общите цели: Общността трябва да започне изпълнението на процес, обхващащ няколко етапа, първият от които да започне на 1 юли 1990 г., а въвеждането на единна валута да бъде кулминацията на този процес. Валутният и икономическият прогрес трябваше да вървят ръка за ръка.

През първата фаза държавите-членки се налага да разработят програми за конвергенция с цел да съдействат за подобряването и конвергенцията на икономическите си резултати, за да може между техните валути да бъдат установени фиксирани обменни курсове. Договорът, който бива подписан на 7 февруари 1992 г. в Маастрихт, прави необратимо преминаването към единната валута, като разработва график на този процес, състоящ се от три етапа. Критериите за преминаване към третия етап, известни като конвергентни критерии или Маастрихтски критерии, са следните:

• Ценова стабилност: процентът на инфлацията не трябва да възлиза на повече от 1,5% от средния процент на инфлация на трите държави-членки, характеризиращи се с най-ниска инфлация;
• Размер на лихвените проценти: лихвените проценти за дългосрочните кредити не трябва да се колебаят с повече от 2% по отношение на средния лихвен процент на трите държави-членки, притежаващи най-нисък лихвен процент за дългосрочните кредити;
• Дефицит: националният бюджетен дефицит трябва да възлиза на 3 или по-малко процента от БВП;
• Дълг: държавният дълг може да надхвърли 60% от БВП само ако тенденцията е към намаляване на това ниво;
• Стабилност на обменния курс: националната валута не трябва да бъде девалвирана през предходните две години и трябва да остане в рамките на предвиденото от Европейската валутна система колебание от 2,25%.

Вторият етап на Икономическия и валутен съюз започва на 1 януари 1994 г. Той е преходен етап, по време на който се прави значително усилие за постигане на икономическа конвергенция. Във Франкфурт е основан Европейският валутен институт (ЕВИ), чиято задача се състои в укрепване на координацията между държавите-членки в областта на тяхната валутна политика, разширяване на употребата на екюто и подготвяне на почвата за създаването на Европейската централна банка през третия етап. На срещата си в Мадрид, състояла се на 15 и 16 декември 1995 г., Европейският съвет „кръщава” бъдещата европейска валута „евро” и приема техническите процедури за нейното създаване.

Третият етап започва на 1 януари 1999 г. През май 1998 г., като вземат под внимание докладите, подготвени от Европейската комисия и от Европейския валутен институт, министрите на финансите на държавите-членки определят кои от държавите-членки отговарят на условията за приемане на единната валута. Комисията е на мнение, че на базата на икономическите прогнози за бъдещето мнозинството държави-членки, трябва да потвърди с квалифицирано мнозинство – и след като се консултира с Европейския парламент – кои държави-членки отговарят на необходимите условия и следователно могат да приемат единната валута.

В началото на третия етап се създава Европейска централна банка (ЕЦБ). Обменният курс между валутите на държавите-участнички се фиксира веднъж завинаги. Банката е независима от националните правителства и управлява валутната политика на всички държави-членки, които са се присъединили към зоната на единната валута. Държавите-членки, които останат извън валутния съюз, ще се присъединят към него, след като икономическите им показатели позволят това или когато вземат политическо решение за присъединяване.

На 1 януари 1999 г. банките и администрациите въвеждат еврото, а на 1 януари 2002 г. еврото влиза в обръщение като монети и банкноти. Дизайнът на монетите е официално представен по време на срещата на Европейския съвет в Амстердам. По време на техническите дискусии е взето под внимание мнението на лицата с непълноценно зрение и на потребителите, що се отнася до формата и състава на монетите.

На 1 юли 2002 г. еврото заменя националните валути в държавите-членки, които са се присъединили към единната валута. Между тези две дати цените се обявяват както в евро, така и в националните валути, за да се помогне на потребителите в Европейския съюз да се запознаят с новата валута и постепенно да привикнат с нея.

*Следва продължение.

Автор: Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова

Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова е доцент по икономика в Стопански факултет на Технически университет – Габрово. Била е гост-професор в Университета по приложни науки, Висшето училище по публична администрация и финанси – Лудвигсбург, Германия, където преподава „Проблеми на Европейския икономически и валутен съюз” в магистърската степен „European Public Management”.

Мотивирана от интереса на своите студенти, тя предлага на широката публика систематизирана информация по актуални въпроси, поднесена по възможно най-достъпен начин на желаещите да я получат. Целта на написаното е да запознае с някои икономически и исторически процеси, свързани с еврото и националната парична единица лев. В него не се засягат партийно политически позиции, не се отразяват специфични дискусионни проблеми, разглеждани в специализираните среди на учени и експерти, съзнателно не се навлиза в детайли и подробности на теоретичната наука