Новини
Анатолий Антов, НС „Защита“: В ръцете на учителите е бъдещето на децата и държавата ни!

Г-н Анатолий Антов е главен учител по история и цивилизации и география, и икономика в ОУ „Неофит Рилски“ – Габрово. Има 32 години педагогически стаж и първа квалификационна степен в професионалната си кариера. Познат е на габровската общественост като регионален координатор на Асоциацията на професионалните географи и регионалисти. Той обаче заема и още една отговорна длъжност като председател на синдикат „Образование“ към Национален синдикат „ЗАЩИТА“.
Съвсем скоро Синдикатът входира няколко важни писма в Министерски съвет, Министерството на финансите, Министерството на труда и социалната политика, парламентарно представените партии, а през месец ноември и в Министерството на образованието и науката на Република България, във връзка с доходите на учителите в системата на родното образование.
Това е поводът ни за разговор с господин Антов по отношение на важните проблеми, свързани с развитието на българското образование, труда, доходите на заетите в тази сфера специалисти, онлайн обучението, бюджетът който предстои да се приеме и други синдикални въпроси.

Г-н Антов, какво точно искате с тези писма в сферата на образованието?
– Първо искам да изразя своята и на колегите си благодарност към медията за проявения интерес по тези въпроси, и в частност към позицията на синдикат „Образование“ към НС „ЗАЩИТА“ който представлявам. Без да коментирам ситуацията в страната ще кажа, че още през месец ноември 2021г. синдикатът депозира писмо в МОН, с искания за 20 % увеличение на единния разходен стандарт за издръжка на ученика в българското училище и 15% увеличение на работните заплати от 1.01.2022 г., отчитайки тежката среда в която работи българският учител.
Целта беше да изпреварим събитията и да поставим „картите на масата“ пред министерството, като се надявахме да ни подкрепят и другите синдикати в страната и родителски организации.
Към момента разчетите на МФ относно издръжката на учениците /т.нар. ЕРС/ сочат 10,5% увеличение, а предполагаемият процент увеличение на учителските заплати е приблизително 12%. Ще се компенсират разходите за ток с около 11-12 ст. киловат час електроенергия, което е крайно недостатъчно.
Повишават се целевите плащания по отделни програми на МОН, но те не влизат в графа „издръжка на ученик и на училище“. Част от допълнителните разходите за консумативи са прехвърлени отново към бюджетите на училищата, които и сега изнемогват.
В каква среда работи българският учител с оглед епидемията, ротацията на учениците и тестването им?
– Тежка и много напрегната. Вървим като „роботи“ с лаптопи нагоре – надолу. Отделяме време да създадем онлайн среда и с това ощетяваме останалите ученици в клас. Тази „хибридна“ система на обучение е не ефективна, тежка, нерационална и изморява колегите.
Който е предложил подобно нещо, явно не е влизал в час и не е изпробвал сам това, което е предложил. Иначе няма как де се приеме подобно нещо. Учениците или трябва да бъдат в клас, или в онлайн среда. Това е!
Ние не сме роботи, направени от желязо и пригодни да запълваме всякакви дупки в системата на образованието. Боледуваме, изморяваме се, прегаряме и в крайна сметка излизаме в болнични. Като прибавим и изискванията на родителите за качество, което няма как да се постигне, когато учениците са пред мониторите, картината става още по- страшна.
За тестването ще кажа, че е излишно. Достатъчно е да тестват учителите, а родителите и медицинските лица да следят за симптоми при децата, и своевременно да ги отстраняват при нужда. След това преминават още един допълнителен тест. Харчат се излишно пари, които биха могли да отидат по други важни пера и направления. Говорил съм с медицински лица в училищни институции и с лекари. Те са на същото мнение.
Учителите да участват в процеса на тестване също не е правилно решение. Най-много да се заразят и нещата да се усложнят още повече.
Какво трябва да се направи в системата на образование, за да стане тя ефективна, креативна и учениците с радост да идват на училище?
– Опростена, присъствена, интегрираща други културни и образователни институции, психически не обременяваща учители и ученици. По-малко външни фактори трябва да се бъркат в работата на учителя. Ние сме постоянно пред погледа на всички и на всичко. Всеки дава акъл какво да правим, коментират се заплатите ни, отпуските, а контролът е убийствен. Административният натиск е голям.
Учителският труд е специфичен и присъщ на хора, които обичат децата и учението. Народът го е казал простичко: „От всяко дърво свирка не става“. Във връзка с това си спомням как преди три години МОН прие наредба, с която приравни полувисшето с висшето образование относно заплащането. Нямате си и представа колко унижи това колегията! До каква демотивация доведе тази наредба за преподавателите. Мога само още една гилдия да сложа на този кантар и това са лекарите. Без двете системи обществото няма как да го има.
Аз винаги давам за пример една японска поговорка, която казва, че в Япония единствените, които не се покланят на императора, това са учителите. Защото те са създали и формирали личността на императора. Какво повече да кажа от това? Мъдър народ. Поклон.

Какви са отношенията ви с другите синдикати в образованието. Има ли неща в комуникацията синдикати – работодатели която трябва да се промени?
– Благодаря за този въпрос. В училището, в което работя отношенията ни са повече от колегиални, професионални и толерантни. Работим идеално, комуникираме нормално и вземаме решенията, касаещи колектива заедно. За което благодаря на колегите и ръководството на училището за професионализма. На национално ниво нямаме някакви значими проблеми, но там има една остаряла парадигма и модел на отношения в образованието, която трябва да се промени.
Какво имам предвид? Нужна е реформа в отношенията синдикати – работодатели. В т. нар. „Тристранен съвет“ трябва да участват всички синдикати от сферата на образованието, имащи синдикални секции, както и родителски организации имащи съдебна регистрация като НПО-та.
За всяко нещо, касаещо образованието, да се взема за основа решенията на Педагогическите съвети. Апелирам към МОН, премахнете ретроградната система синдикатите да предлагат за награди свои членове пред министерството и то автоматично да ги утвърждава. Това се нарича „скрит лобизъм“ и е дискриминационна практика. Тази роля да се вмени само на педагогическите съвети. Те са органът, който трябва да взема колективни решения за всичко в даденото учебно заведение.
Синдикат „Образование“ към НС „ЗАЩИТА“ е против мандатността, която искат да въвеждат за директорите. Това ще политизира българското образование и ще обезличи институцията. Възниква въпросът, а ще бъде ли въведена мандатност и за другите длъжности в образованието? Директорите и учителите са по Кодекса на труда. Той също трябва да се промени и то кардинално в доста от разделите. Атестацията е достатъчна за оценка труда на българския учител и директор. При добра атестация, да следва и промяна на заплатите на учителите нагоре. Уеднаквяването не е правилният модел за стимулиране работата на педагозите. Ние сме против него и този порочен модел. Максимата е „Повече работиш, повече и получаваш“!
Благодаря на медията за възможността да изложа нашите виждания за развитието на българското образование и желая на всички колеги предимно здраве и много професионални успехи през настоящата учебна година!

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/
Икономика
Анатомия на европейския разлом – реминисценции и уроци. България: А сега накъде?
Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова,
Стопански факултет на Технически университет – Габрово
В навечерието на 20-годишнината от влизането на България в Европейския съюз и изтичащата една година от въвеждането на единната европейска валута евро в страната доцент д-р Цветелина Ганкова – Иванова и нейните студенти обменят мисли за европейския интеграционен процес и дискутират някои от проблемите, възникващи извън обсега на учебното съдържание и академичния дебат.
Може би тези проблеми вълнуват и вас?
Защото динамиката на времето в което живеем, а и ограниченията, в които сме поставени, правят почти невъзможно тяхното обхващане и осмисляне, камо ли обстойното анализиране и намиране на съвременните им проекции. Настоящата публикация представлява обзор и въведение, насочваща към някои от дискусионните въпроси, които ще бъдат анализирани под формата на диалог със студентската аудитория и представени не като истина от последна инстанция, а като възможна гледна точка в поредица следващи издания.
Когато в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз – в края на 2006 година – време на очакване, еуфория и надежда – подготвях за издаване учебника си „Европейска интеграция“, написах в предговора: „Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност пред човечеството.“ Днес, двадесет години по-късно, възниква парливият въпрос: осъзна ли човечеството своята отговорност, а умовете прозряха ли действително какво стои в основата на „европейската идея“? Питаме се: към този Европейски съюз ли, който виждаме днес, се присъедини България през 2007 година?
Европейската интеграция никога не е била романтичен проект, движен от сантименталност и хармония между нациите. Като се започне от плана „Шуман“ през 1950 г. и се стигне до днес, архитектурата на Стария континент винаги е била отбранителна коалиция, формирана под натиска на външни геополитически сили. През ХХ век Съветският съюз провокираше екзистенциалния страх при изграждането на общия европейски дом и играеше ролята на стрес фактор, а Съединените американски щати поеха функцията на финансов и военен „мотиватор“, а защо не и донор, чрез плана „Маршал“ и щита на НАТО. Този модел обаче, замислен в лабораторията на Студената война и поддържан десетилетия наред от богат спектър илюзии, рухна.
Съвременната реалност в края на 2026 г. ни прави свидетели на брутално геополитическо отрезвяване. Конфликтът с Русия оголи пълното политическо късогледство, липсата на далновидност и късата историческа памет на западноевропейския „елит“. Доктрината за „промяна чрез търговия“ се срина, а с нея пропадна и икономическият гръбнак на европейската хегемония – германският индустриален модел, захранван с евтин руски газ.
Днес германската икономика буксува в структурна стагнация и рецесия, френско- германският тандем е парализиран, а САЩ стават все по-непредвидими и фокусирани върху себе си. Този вакуум в лидерството спука балона на изкуствения брюкселски федерализъм. Вместо реализиране на т.нар. супердържава, Европа се фрагментира и по неволя се завръща към изконната идея на генерал Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата“ – съюз от суверенни нации, в който единствената легитимна власт е тази на националната държава.
Къде се намира България в тази анатомия на европейския разлом?
На 1 януари 2026 г. страната официално въведе единната европейска валута евро – акт, издигнат в култ от родния „политически елит“, но реализиран в период на дълбока институционална криза на самата еврозона (Европейски икономически и валутен съюз) и при абсолютно несъответствие с реалните конвергентни критерии. България беше политически насилствено вкарана в Икономическия и валутен съюз не защото беше икономически готова, а заради спешната нужда на Запада геополитически да „закотви“ Балканите извън руската сфера на влияние. Резултатът от този „федерализъм по неволя“ вече е налице: внос на стагнация и инфлация, реален ценови шок и заплаха от загуба на фискален суверенитет, гарнирани с перманентни остри вътрешнополитически противоречия и административна парализа. Възниква въпросът: А сега накъде?
За да следва своя трезв рационалистичен национален интерес България незабавно трябва да спре да се държи като пасивен получател на разпоредби отвън и да премине към водене на взаимноизгодна външна политика. Бидейки член на еврозоната България трябва да използва правото си на вето срещу всеки опит за споделяне на чужди дългове и данъчни реформи в ущърб на националната икономика, да потърси стратегически съюзи с прагматичния Източен блок – Полша, Румъния, Чехия, Унгария – и безкомпромисно да защити вътрешния си пазар от спекула. Защото във времената на суверенен икономически и външнополитически реализъм оцеляват само онези нации, които поставят хладнокръвно националния интерес над илюзорните брюкселски догми.
Историческата ирония или как Уинстън Чърчил и генерал Шарл Дьо Гол предвидиха съвременните процеси, разграничавайки суверенитет и наднационалност
Анализът на следвоенните визии на Уинстън Чърчил и генерал Шарл дьо Гол показва, че днешната институционална парализа на Европейския съюз е резултат от неизбежния сблъсък между наднационалния федерализъм и националния интерес за суверенитет. Настоящите икономически, политически, миграционни, финансови кризи потвърждават техните предупреждения, че наднационалните структури отстъпват пред легитимността и отговорността на суверенните национални държави.
Сривът на хегемона или как изчезването на руския газ счупи германския модел и преразпредели картите в Европейския съюз
Десетилетия наред геополитическото влияние на Германия в рамките на Европейския съюз се крепеше на една проста, но изключително печеливша формула: евтин руски газ (суровини), съчетан с безпрепятствен достъп до глобалните пазари, особено китайския, и всичко това – под защитния чадър на САЩ. Тази симбиоза позволи на Федералната република да се превърне в безспорния икономически локомотив на Стария континент и да налага с тежка ръка своята визия за финансова дисциплина и бюджетни ограничения на останалите държави членки. Прекратяването на мащабните доставки по руските газопроводи обаче взриви основите на тази конструкция. Изправен пред необходимостта да замени тръбопроводния газ със скъп втечнен природен газ от САЩ и Катар, германският индустриален модел се пропука драматично. Енергоемки сектори като химическата, автомобилната и металургичната промишленост бяха поразени от вълна от фалити. Германската икономика на практика се деиндустриализира. За първи път от десетилетия Федералната република се озова в капана на продължителна структурна криза и стагнация, открито се заговори за „структурен упадък“ и „свободно падане“.
Този икономически колапс пренаписа радикално вътрешния баланс на силите в Европейския съюз и сложи край на ерата на безпрепятствената германска хегемония. Загубата на финансова мощ автоматично отслаби политическия авторитет на Германия пред европейските институции, създавайки безпрецедентен вакуум в лидерството.
Френско-германският тандем, който дълги години функционираше като политически и икономически двигател на европейската интеграция, днес изглежда напълно блокиран от вътрешни кризи и фискална немощ. Германия вече няма нито моралната легитимност, нито икономическата мощ да чете проповед на останалите нации за фискална дисциплина или да финансира амбициозните проекти за наднационална федерализация.
Същевременно Италия, Испания и Франция, възползвайки се от слабостта на хегемона, започнаха открито да оспорват досегашните германски постановки във връзка със споделянето на фискални дългове. Те настояват, че спасението на европейската конкурентоспособност минава през перманентното емитиране на финансови инструменти за финансиране на общ европейски фискален дълг. Така сривът на един икономически модел разруши илюзията за монолитна Европа, оставяйки след себе си фрагментиран континент, в който отделни регионални блокове ожесточено се борят за пренаписване на правилата на играта.
Българският парадокс и необходимост от конкретни прагматични действия занапред
Присъединяването на България към еврозоната през януари 2026 г. представлява геополитически акт за институционално закотвяне в западната архитектура, реализиран не благодарение на, а въпреки икономическите реалности. Почти година по-късно в страната е налице масиран скок на цените, а решенията на Европейската централна банка стимулират имотния балон и водят до реално обедняване на населението.
В тази нова и опасно противоречива и фрагментирана реалност процесите за България са необратими – тя вече споделя съдбата на единната валута. Големият въпрос „А сега накъде?“ изисква радикална промяна в манталитета на българската държавна машина. Българските управляващи трябва незабавно да изоставят ролята си на пасивен и плах изпълнител на брюкселски, англосаксонски и всякакъв друг вид евроатлантически и отвъдокеански директиви и да премине към прилагане към национална доктрина, основана на прагматичния национален интерес и международни дипломатически действия, водени от взаимноизгоден интерес. В качеството си на страна членка България притежава право на глас и вето, които трябва решително да бъдат използвани за защита на собствените си граждани.
Една от най-спешните стъпки е постигането на пълна сухопътна интеграция в Шенгенското пространство. Частичното приемане на България по въздух и вода е половинчато решение, което не отстранява огромния икономически проблем – километричните опашки по границите с Румъния и Гърция, които буквално блокират конкурентоспособността на българския бизнес. Българската дипломация трябва да обвърже подкрепата си за важни европейски инициативи и гласувани с категоричното премахване на сухопътните бариери от страна на Австрия и Нидерландия. Времето на любезните молби безвъзвратно изтече; България трябва да започне да търгува подкрепата си срещу реални икономически ползи.
Друга съществена стратегическа опора е безкомпромисната защита на фискалния суверенитет на България и данъчната система. Евентуалното реформиране на данъчната система трябва да бъде ясно и категорично обвързано с ефектите върху бюджетната политика, данъчните тарифи, приходите в държавния бюджет и събираемостта на данъците. Едновременно с това трябва да бъдат блокирани плановете за превръщането на еврозоната в „трансферен съюз“ чрез постоянен общ дълг – българските данъкоплатци не могат и не трябва да плащат цената за десетилетното дългово разточителство и липса на бюджетна дисциплина в страните от Южна Европа или за скъпоструващото преструктуриране на германския бизнес.
Трета решителна стъпка е пълната ревизия на ангажиментите по т.нар. „Зелена сделка“ на национално ниво. Във времена на геополитически сблъсък и икономическа несигурност енергийната независимост е въпрос на оцеляване на държавата. България трябва да спре насилственото и изкуствено затваряне на въглищните мощности в Маришкия басейн, изисквайки от европейската администрация предоговаряне на плановете за декарбонизация въз основа на новите реалности. Националният ни интерес диктува изграждането на енергиен микс, основан на ниски и предвидими цени за вътрешния пазар чрез максимално използване на собствените ресурси и ускоряване на ядрените проекти в АЕЦ „Козлодуй“.
Това са само част от възможните, но не и единствените стъпки, които управляващите българската държава незабавно са длъжни да предприемат. И нека подчертаем – нашата роля тук не е да влезем във функцията на доброволци, които консултират и спасяват волеизявилите се управленци на държавата България. Ние сме част от тези, които с име, ум и сърце работят за Отечество България.
И още нещо – в ерата на суверенния реализъм Европейският съюз вече не е идеологическо семейство, а пазар, на който всяка страна търгува в защита на националния си интерес и търси взаимната изгода. България ще успее да премине през настоящия европейски разлом само ако нейните политически лидери и държавни ръководители проявят хладнокръвие, здрав разум, твърда аргументирана позиция и съумеят да поставят благосъстоянието на собствения си народ пред аплодисментите на външни фактори. Настъпило е времето за завръщане към изконните национални интереси – единствената разумна гаранция в турбулентно променящия се пред очите ни свят.

Икономика
Български фермерски пазар в Габрово

На 21 ноември от 9:00 часа Български фермерски пазар на площад „Възраждане“ в Габрово ще събере български производители и занаятчии с разнообразни предложения за трапезата и дома. В Деня на християнското семейство ви каним да изберете качествени продукти за близките си, да научите повече за произхода им и да се запознаете с хората, които стоят зад тях.
Грижата за семейната трапеза започва още с избора на храната. Фермерският пазар ни дава възможност да купуваме непосредствено от производителите, да задаваме въпросите си за съставките и начина на приготвяне и да подбираме според вкуса и потребностите на своето семейство.
Сладкопекарна „Медчетата“ ще предложи ароматни печива, а Винарска изба „Ноя“ ще представи своите вина, с които да допълним празничната трапеза. Мед и пчелни продукти ще открием при Pure honey и Пчеларска ферма „Маневи“. „ПАМХЕРБ“ ще предложи билки, а „Био ядки Ники“ — ядки и таханови продукти. Възможност да обогатим домашното меню и да научим повече за всяко от тези предложения направо от хората, които ги създават. При „Мони-ЕН“ и „Боженски чифлик“ пък ще можете да си напазарувате пресни млечни продукти. На щандовете на „Р.А-03 БОБИ“ ще има вкусни колбаси, а „Елена Екомес НМ“ ще предложи месни продукти — избор за ежедневното меню и за споделената празнична вечеря.
Нашите приятели от Anadore Natural ще се включат с натурална козметика. Посетителите ще могат да разгледат продуктите, да попитат за състава и приложението им и да изберат подходяща грижа за себе си или подарък за близък човек. Място на пазара ще има и българското майсторство. Ще има щандове с български стоки за бита, шевици, декупаж и сувенири, които внасят естествена красота и уют за нас и дома ни.
Всяка покупка от български производител е подкрепа за неговия труд и възможност той да продължи да развива своето стопанство, работилница или семейно начинание. Именно тази връзка между произхода на продукта, човека зад него и нашия осъзнат избор е в основата на фермерския пазар.
И този път посетителите ще могат да участват в редовната ни томбола. Всеки, закупил продукт от пазара, има шанс да спечели по един продукт от всеки щанд — подарък, който събира разнообразието на пазара и дава възможност да опитате и откриете още от предложенията на участниците.
Нека в празника на семейството изберем с внимание храната, която поднасяме на любимите си хора, и подкрепим българските производители и занаятчии.

Култура
Иван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“

Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново, получи най-голямата награда за култура „Златен век“. Министърът на културата Евтим Милошев му я връчи днес, 18 ноември, на официална церемония в Балната зала на Национална галерия – Двореца в София. Наградата се присъжда по случай 1 ноември, Деня на народните будители.
На Иван Христов бяха връчени грамота и почетният знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики, в сребърен клас, за значим принос в развитието и популяризирането на българската култура и изкуство.
Христов благодари на Министерство на културата за почетния знак и наградата. Той я посвети на целия екип на Исторически музей – Дряново и подчерта, че тя е резултат от неуморната работа на всички колеги.
Тази година по повод 1 ноември престижните отличия на министерството получават общо 50 изтъкнати творци, артисти, читалищни и научни дейци, хора на словото и културни организации от различни области на изкуствата, за техния принос в развитието на българската култура и духовност.

-
Кримипреди 4 дниСанкционираха шофьор на бус, влязъл в насрещното на кръговото на Шивара
-
Културапреди 3 дниМузеят на хумора и сатирата предписва „Виц-терапия“ за Деня на четенето
-
Културапреди 2 дниКметица меси питка за Валентин Велчев
-
Кримипреди 3 дни18-годишна пострада при катастрофа на пътя между Габрово и Трявна
-
Кримипреди 2 дниЗакопчаха 46-годишен заради марихуана и незаконен боен пистолет (Снимки)
-
Културапреди 2 дниКарнавалът в Габрово през 2027 година ще се проведе на 22 май
-
Културапреди 2 дниИван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“
-
Икономикапреди 23 часаБългарски фермерски пазар в Габрово









