Новини
Илиян Георгиев: Чрез труда оцених себе си, чрез спорта опознах света
Шампионът в Източноевропейския офроуд 2019 Илиян Георгиев.

Стените в малкия офис на габровския сервиз „Илиян Георгиев Ауто“ веднага грабват погледа с блясъка в златно. Купи, медали, отличия… от национални офроуди, балкански ралита, международния Silk Way Rally, Източноевропейския офроуд шампионат, Баха 500, Варна офроуд, Кърджали офро- уд… снимки от рали „Дакар“, от състезания в Китай, Русия, Румъния… 45-годишният собственик на сервиза любезно раз- решава да снимам купите. Изброявам повече от 25 награди и медала, спечелени през последните 3-4 години: шампион на България в класа на UTV/buggy 2017, първо място във Варна офроуд 2017 в клас T3, първо място в Кърджали Офроуд Фест 2017, шампион за Източна Европа 2019, първо място и медал Варна 2018 г., първо място в Турция…

– Г-н Георгиев, имате много успешна състезателна дейност, а няма медиен шум около Вас, като изключим няколкото специализирани сайта, които дават високи оценки и за механика Илиян Георгиев, и за екипажа Владислав Велков/Илиян Георгиев на различни екстремни трасета.
– Така е, в габровска медия например никога не съм присъствал. Спечелихме първо място в Турция и нито една българска медия не каза, че български отбор е първи. Не е приятно, но не е най-важното, за да го коментираме.

– Кое е важно за Вас?
– Добре е да си в новините, когато си победил, когато успешно представяш държава, град, отбор, но най-важното от всичко си ти като човек – пътят, който сам или екипно си извървял, трудът, който си вложил, мотивацията, която те движи, емоцията, която преживяваш, изпитанието на волята, характера… За мен самочувствието идва от това да се докажеш пред себе си, да работиш, да си упорит, да не се предаваш. Правенето на новина от успеха не е моя работа, нито самоцел.

– Кое е първо – автосервизът или ралитата, как свързвате работата с хобито?
– Това е много „обвързан“ и свързан с целия ми живот въпрос. Средно образование съм завършил в Професионална гимназия по транспорт и машиностроене – с. Градница през годините, когато тази „академия“ подготвяше добри кадри. Веднага след училище започнах престижна работа – в градския автосервиз, тогава най-елитният, при г-н Иван Стойчев. Тогава се създаде „Мото- Пфое“ и от самото начало на фирмата работех като електротехник-диагностик. 14 години имам в този сервиз. Откакто съм завършил, непрекъснато работя, нямам един ден прекъсванe. Това може да ви прозвучи странно, но е важно за мен. Не съм от хората, които си тръгват в 17 часа от работа и после сядат пред телевизора. Винаги съм продължавал да работя и след това вкъщи, често до среднощ. Харесва ми това, което правя. В годините се отделих, направих собствена фирма. Преди 4 години имаше възможност да закупя тази сграда, в която е сега сервизът. Говорих с банка, разрешиха заем, купих, направих сервиз, работя всеки ден. През 2013 година си дойдоха момчетата от Дакар, аз познавах един от тях – колега, другите се занимават със спорт. Тоест след 2013 година спортът влезе в моя живот чрез професията и чрез един човек – нека не споменавам името му, той е известна личност, нека не го използвам в мое интервю. Този човек ме оцени като механик, хареса ме, одобри ме, включи ме в българския отбор за рали „Дакар“ като механик и като шофьор на камион и така започнаха нещата в спорта.

– През тест минахте ли?
– Не, само с характеристика от познати. Нещата стоят така: „Можем ли да имаме доверие на този човек?“, „Да, може, той е нашият човек“, и ти трябва да докажеш, че си правилният избор, това ти е шансът. Така през 2013 година ми дадоха големия камион…

– Може ли малко повече любопитни подробности за ралито – за техниката, трасето, карането през дюните, къде се храните, спите… колко голям е този камион?
– Камионът е като тир, но не с ремарке, а камион – кутия, който отзад е ремонтна работилница и склад с всички необходими резервни части, специализиран автомобил, с висока проходимост. Тръгваме за „Дакар“ един камион с двама шофьори, механици, кемпер за спане на състезателите, мениджърът им и ваш колега – журналистът Атанас Марков. Тази техника караме до пристанище Хавър, Льо Авър го произнасят французите. Там разтоварваме всичко и един месец преди състезанието карат техниката в Южна Америка. „Дакар 2014“ се провежда в Аржентина – Боливия – Чили. Стартираме на 5 януари от аржентинския курорт Росарио и финишираме във Валпарайсо, Чили, на 18 януари. Изкарваме Нова година в България, хващаме самолета до Франкфурт и оттам за Буенос Айрес. Отиваме на пристанището, получаваме си техниката и се започва. Това е мечта. Кое момче, занимавало се с автомобили или двигатели, не мечтае да отиде на рали „Дакар“ – най-голямото, най-великото състезание на света. Отиваш на другия край на света, снимаш се с хора като Насър Ал- Атия, с Карлос Сайнц – най-големият състезател, 6 пъти е победител. И така правим бивак, всеки екип опъва шатра и се започва. Първо стягаме автомобила за технически преглед. Минаваме и на другия ден състезателят и навигаторът сядат и стартират. Ние, механиците, събираме целия бивак, подреждаме всичко в камиона, палим и тръгваме до следващия град, който е средно на 600 км. Състезателната ни кола първо кара по асфалта, където караме и ние, после отбива и влиза в пустинята. Преди следващия бивак пак излиза от пустинята, връща се на асфалта. Ние сме отишли, намерили сме място, опъваме наново шатра, има агрегат за ток, компресори, гласиш инструменти. Идва колата, вдигаме я и я разглабяме цялата. Сваля се цялото окачване, сменят се всички масла, оглежда се всяко едно нещо, ако трябва съединител, цилиндри… двигател се е случвало. Всичко се почиства, сглабя, сменя…

– За колко време разглобявате и събирате цялата кола?
– За колкото е необходимо – до 23 часа, по- някога минава полунощ… До 3 часа сутринта трябва всичко да е готово. В 3.00 започват стартовете, в 4-5 часа най-късно стартират последните. Спим, ставаме, закусваме, има баня – всичко е организирано, качваме камионите и тръгваме за следващия град, може да изминем 400, може 600 км – различни са дестинациите. Пътуваш между хора, в населени места през цяла Аржентина – красота! После започваме да се качваме в Андите, на 4000 метра височина стигаме до едно солено езеро на границата с Аржентина и спуска ме в Чили. Състезателите карат през пясъчни дюни, до планински, каменисти терени. В Чили отново вдигаме бивак, това е на всяка дестинация.
– С GPS ли карате?
– Организаторите дават едно трипи (trip), вкарваш данните и то те насочва – след 250 м завой наляво, кръстовище…
– Състезанието напряга ли Ви, изпитание ли е?
– Аз го приемам като страхотно удоволствие. Пътуваш с цял един свят от камиони, механици, бусове … всички движени от една идея. Вечер палим огън, има общи маси, кетъринг, празненства, барчета, общуваме – част съм от това силно състезание.
– Каква беше българската състезателна кола, за която се грижехте, мощна ли е много?
– BMW X1 по принцип, защото малко преди да тръгнем, дойде спонсор от „Фиат“, от София, с предложение да направим колата да прилича на Фиат, и той ще спонсорира. Ние веднага я преформихме. Състезателната кола няма нищо общо със стандартния автомобил, тя е от тръбни конструкции и стъкломат. Сложихме маска и фарове от Фиат, стопове отзад, надпис „Фиат“ – те доволни и ние доволни. За мощност – 300 коня е, дизел, не го правим много мощен, защото трябва да издържа на дълги разстояния.
– Казвате дизел, предпочитано гориво ли е?
– Много карат и на бензин. При бензина неприятното е зараждането с голямо количество, което трябва да караш. Бензиновите коли горят 50-60 л на 100 в състезателен режим. Ако имаш 500 км, ти трябват минимум 300-400 л зад гърба, в резервоара. Трябва да караш половин тон бензин при 50 градуса на сянка. Ние имаме два резервоара по 150-300 литра. Понякога колите се самозапалват в пустинята – късо съединение или често се случва спукана гума, не я усеща пилотът, кара известно време така, тя се запалва и пламва цялата кола. Вечер минават едни тропарки, прибират каквото е останало от колата и ти я карат в бивака. Много хора приключват.
– Жертви има ли?
– Загиват хора, сега през януари загина мотоциклетист, който 13 пъти е участвал в рали „Дакар“, 40-годишен португалец, но не му издържа сърцето. Случват се инциденти… И така стигаме края на Чили, качваме всичко на корабите и обратно. От Сантяго, столицата на Чили, пътуваме до Сао Пауло, Бразилия, оттам правим връзка за Европа. Като кацнахме, самолетът аварира и не можа да излети, влажността е много голяма в Бразилия. Направи два подхода за излитане, два пъти се изсилва и не успя да излети – самолетът е презокеански с 400 човека, на два етажа. Казаха, че няма да летим и два дни в Сао Пауло за сметка на „Луфтханза“.
– След Дакар как се развиха нещата?
– След това ме поканиха „Хюндай“. Ей този „Хюндай Санта Фе“ е създаден изцяло в моя гараж от Пламен Николов, който беше навигатор в „Дакар 2014“, се хвана, още като бяхме в сервиза в Търговска база, и я сътвори от тръбички и стъкломат. След това започнахме да се състезаваме с този автомобил в нашия шампионат. Този автомобил изцяло е създаден в моя сервиз. Мениджърът на отбора Тодор Христов от Троян е първият състезател българин на рали „Дакар“. Първото състезание, на което ходих през 2017 година, беше „Кърджали офроуд фест” с „Хюндай Рейсинг”.

– За което медиите Ви похвалиха, „че шампионите в класа на прототипите от отбора на „Хюндай Рейсинг” Цветомир Иванчев, с навигатор Илиян Георгиев демонстрираха изключително майсторско управление и преминаха през насечен и каменист терен със скорост от 110 километра“.
– Да, справихме се.
– Как се подготвихте за навигатор, веднага се вписахте и станахте шампион?
– Не съм се готвил специално, но знаех за какво става въпрос, чета и слушам г-н Тодор Христов, за когото Ви споменах, той е най-добрият.
– Четете какво?
– Ами, ето това например (показва подвързани като дневници книги) се нарича roadbook, той е от Източноевропейския офроуд шампионат, по- следният, на който бяхме. Роудбукът ти показва със знаци кръстовища, завои, посока – например 336 градуса от север азимут, ограничение 50 км, когато минаваме по главни пътища, има спускане, край на ограниченията, след 570 м завой надясно, на 300 м кръстовище, точно показано как е. Шегуваме се с тези картинки, „китайско писмо“ им казваме. Караме със 130-140 километра в час и през това време трябва да подготвя пилота, да му кажа какво се случва на пътя. Говоря му постоянно. Сработихме се. Идеята е шофьорът да държи кормилото, да натиска газта и да внимава да не блъсне нещо. От навигатора зависи да му каже кога има бабуна, кога да намали, през цялото време си държа пръста на точката, гледам реда, винаги караш по път, който не познаваш, Аз например си ги дорисувам, за да са ми по-видими. Всеки етап е различен терен, който не познаваш и го минаваш на пълна газ. От мен зависи да сме живи. Говоря непрекъснато на пилота, подготвям го, ако след километър и половина имаме Т-образно кръстовище, когато започнем да наближаваме, аз му казвам – след 500 м Т-образно дясно, 400 м Т- образно дясно, 300 м Т- образно дясно, 200, 100 м, виждам го, че той намаля и влизаме. В това време го предупреждавам за неравности, изненади. В момента караме с изцяло открита машина без предно стъкло – UTV бъги, и сме с каски като за мотокрос. Кал, вода, дъжд, всичко минава през теб, затова роудбукът е толкова кален и напръскан.
– Колите минават технически преглед, а Вие на психически тест ходите ли?
– Как психически?! (смее се). Ние ако сме психически здрави, няма да сме там. Шегувам се! Първото важно е да не повръщаш. Защото когато ме вози, освен че ме лашка и мята като маймуна вътре, аз чета. А когато си наведен, вестибуларният апарат реагира. Чета, говоря, чета, говоря, ако трябва да изпреварваме, натискам клаксона. Направил съм си собствена система срещу завихряне на листите в роудбука или слепване – с каска съм, не мога да си наплюмча пръста и да ги разлистя. Вижте как особено и различно подгъвам външните десни ъгли на отделните листове, за да не хвана два едновременно, да мога да работя бързо. Имаш слънце, дъжд, влизаш в гора, излизаш на поле, трябва да ги усещам листите, дори да изгубя концентрация. Трябва постоянно внимание и да следиш. Когато има ограничения и не ги спазваме, наказанията са много сурови. Когато финишираме, даваме трака, те налагат на компютъра нашия трак върху техния и ако не сме спазили ограниченията по трасето, ни наказват, и то с много, и отпадаме. Много е важно като пише 50 км, да караш с 50 км, не повече. Като свърши ограничението, излизаме от населеното място и газ до дупка. Спазваме строго правилата за движение.
– Уреди пред навигатора няма ли?
– Има, няколко уреда. Имам уреди, които ми засичат метража. Следя и тях, на всяка точка като мина, занулявам и започвам да събирам за следващото разстояние. Случвало се е да изпусна точка. Имали сме случай да катастрофираме и да изгубим електрониката. Вадя телефона, прикрепям го към крака си с тиксо, на него имам такава програма и докато чета, удрям и занулявам с телефона.
– Какво е най-важното между навигатор и пилот?
– Ние сме едно цяло – пилот и ко-пилот, и двамата можем да караме, да се сменим, ако стане нещо, с еднакви права сме – в цял свят можем да караме. Имаме пълен синхрон. Някой те кара със 140 км през камъни, дървета – трябва да му имаш доверие. Има моменти, когато напрежението е голямо, разменят се по-остри думи. Понякога партньорът ми казва: „Сигурен ли си, че това е пътят“, аз от- връщам: „Ако мислиш, че не е, слизам“. Случват се такива моменти.
– Има ли жени навигатори, как се справят те?
– Да, състезатели и навигатори има много момичета и аз им се възхищавам. Когато бяхме в Турция миналата година на Балканския офроуд, имаше едно момиче (сега участва на ралито в Дакар) навигатор на бъги УТВ като нашето, от Италия е. Бяхме ги настигнали на едно място, колата им спряла и тя плачеше. Нещо е станало, сбъркала е пътя или метраж и са се скарали. Но на финала – нищо не личи, усмихнати, само екипажът си знае какво се случва между двамата. Запознах се и с едно момиче от Санкт Петербург, също навигатор, карат по 10 000 км в пустинята с открито утв, две момичета, сами се справят, каквото и да се случи. На състезание кавалерството е непозволено, не може да им помогнеш да сменят гума или друго. Ако не могат да финишират, отпадат.
– Вашият съекипник как се казва и кого представлявате на състезания?
– Моят пилот се казва Владислав Велков, от София е, също има автосервиз. Кого да представляваме, сами сме, всичко си плащаме, нямаме спонсори. Федерацията пари не дава. Плащаме такса участие 2-3000 евро, зависи от състезанието, другите разноски – пътуване, хотели, храна, ремонт на автомобил – след всяко състезание е тотална щета – из- цяло на наши разноски. Наградата е купа, не пари. Тези състезания са за кой е по-, по-, най-! За това състезание в Констанца, на което миналата година бяхме, сега обявиха, че за първо място дават 10 000 евро награда.
– Ще отидете ли?
– Разбира се, но ние не караме за парите.
– Тази година какво сте решили?
– При всички случаи ще караме. Сега обсъждаме с Велислав в кой шампионат. Източноевропейският е хубав, защо- то има две състезания в Гърция, две в Румъния, за три дена трябва да се минат 504 км, по изискване на ФИА . Най-трудното, на което караме, е румънското офроуд рали – Баха 500. Това е един старт и 500 км състезателни. Трудно е, защото нямаш почивка, караш по трасе, което не познаваш. Преценяваме за 2 състезания в Гърция, 2 в Румъния, едно в Турция.
– Как съчетавате работата в сервиза, състезанията и семейството – тези красиви момичета на снимките Ваши дъщери ли са?
– Много си обичам работата, харесвам, но не мога да стоя на едно място. Пътуването, дори да не е състезание, ме разтоварва. Дори да изляза за риба с лодка или на лов. Няколко години ходя за по седмица в Тенерифе – станах член на една Американска туристическа асоциация и всяка година имам право на едноседмична почивка по мой избор в цял свят. Аз съм щастлив човек, така се чувствам, защото нищо не съм получил даром, борил съм се, откакто съм се родил, досега. Работих, за да изуча занаята – имам майсторско свидетелство за автомонтьор и автоуслуги от Занаятчийската камара, свидетелство за автоексперт. Сам купих камиона, отвън, който е пред гаража, за първи път теглих кредит за сервиза… Построих си сам къща на Лютаците – прекрасно място, без заем. Купих сега и една стара къща в с. Руйчовци – красота е там! Сякаш пъпът ми е хвърлен в Балкана, в този край. Аз не съм от Габрово. Довели са ме тук като малък от Бургас и не съм имал леко детство. Не беше лесно и в училище, по-различен си от другите деца, които имат зад гърба си майка и татко. Но това е за мен смисълът на живота – да работя, да мисля за утре, за семейството, за момичетата – имам три дъщери. Иначе съм сдържан човек. Има и хора, които си мислят, че като мълчиш, си по-ниско от тях и започват да те качват. Идва момент, налага се да го засечеш такъв, да му покажеш къде е границата. Но по принцип не изпускам нерви, затова гледам и да поразтоварвам – с път, с риболов…

– Защо имате документи до купите с йероглифи, какво означават и тази регистрационна табела, на какъв език са?
– Това е автомобилният номер за Китай. Там не можеш да караш с наш номер. Влизаш и ти дават регистрационна табела, тяхна. В Китай не може с наша книжка. Вадят ти веднага свидетелство за правоуправление. В Китай караш с китайски докумен ти. Много се смях, в Казахстан ме спира един полицай за проверка. Той ми казва на руски, че трябва да платя за превишена скорост и аз вадя китайската книжка. Той пита какво пише. Аз му казвам да чете, той я хвърли и ме изгони. Това ми е картата за стадион „Лужники“, тази е за Червения площад.

– Да не сте се срещали с руския президент, няма как да не Ви попитам, контактите с Русия са актуална тема?
– С г-н Путин – не, но с негови приятели – да. Организаторът на международното състезание Silk Way Rally г-н Владимир Чагин е негов приятел. Той е многократен шампион в рали „Дакар“. Ако трябва да се изразя по-точно – имаме общи приятели (смее се). Но това е истина и да го кажем много сериозно – чрез спорта опознаваш света и хората. Дори не знаех, че в Китай са мюсюлмани, мислех, че са будисти. Навсякъде, където има пътни знаци, са на китайски и на арабски, защото са мюсюлмани. Малък пример, че спортът носи и познание.

– Двойката Велков/Георгиев я има в качения регистрационен списък на ралито в Констанца през това лято.
– Да регистрирахме се, ще участваме.
– Успех Ви желая! И до нови срещи!
*Автор на интервюто, публикувано в брой 37 на вестник „100 Вести“ от 24 февруари 2020 г е Бояна Пенчева.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/
Новини
Кристина Сидорова е новият областен управител на Габрово

Кристина Сидорова е новият областен управител на Габрово. Това стана ясно днес, 13 май, след като Министерски съвет прие решение, с което назначава нови 28 областни управители и освобождава досега заемащите тези длъжности.
Сидорова е заемала същата длъжност в периода юли 2022 г. – юли 2023 г. От юни 2021 г. до януари 2022 г. е била заместник-областен управител на област Габрово, а преди това – общински съветник от 2014 г. до 2017 г.
Избрана е за народен представител в 44-ото Народно събрание.

Новини
Италианец първи пише в „Ню Йорк Таймс“ за зверствата от Априлското въстание

Италианецът Антонио Галенга първи пише в „Ню Йорк Таймс“ за зверствата и жестокостите на османлиите по време на Априлското въстание. Това твърдение аргументирано и с факти изрази журналистът и независим изследовател Владимир Дворецки от Фондация „Европа и светът“, който представи резултатите от свое проучване, плод на над десетилетен труд.
Домакин на събитието бе Исторически музей – Дряново, в чиято зала на 12 май присъстващите имаха възможността в детайли да узнаят непозната досега страница, касаеща отразяването на Дряновската епопея в световния печат. Вечерта бе белязана и от официалната премиера на книгата „История на деветте дни в Дряновския манастир 1876 г.“ от автора Христо Марков. Изданието излиза точно 114 години след оригинала, допълнено и разширено от ИМ-Дряново. В рамките на събитието бе открита и изложбата Регионален исторически музей – Велико Търново „По стъпките на Отче Матея и неговите сподвижници“, след което бе предоставена думата на Владимир Дворецки, за да сподели повече за случилото се в Първи революционен окръг по време на Априлското въстание.

По думите му събитията в Дряновско през април-май 1876 г. са важен епизод от Априлското въстание, но незаслужено остават в сянката на случилото се в Четвърти революционен окръг. „Тук не само се води една от най-продължителните и успешни битки в рамките на това въстание – деветдневният героичен отпор при обсадата на Дряновския манастир и пробивът ѝ от няколко десетки въстаници, но освен това тази епопея е единствената, която е била описана от чуждестранен журналист-очевидец. Това за съжаление не е известно на широката общественост, а дори и на много експерти, а освен това не дава същия ефект като репортажите на Джанюариъс Макгахан, поместени в английския в. „Дейли нюз“ няколко месеца след разгрома на въстанието в Пазарджишко“, заяви Дворецки.
През 2013 г. той попаднал на архивна публикация в сайта на в. „Ню Йорк таймс“. Заглавието на статията, публикувана на три колони на първа страница на авторитетния вестник в броя му от 2 юли 1876 г., но с дата на изпращане 5 юни, е доста дълго: „Сред османлиите; от Белград до Константинопол. Пейзажът по течението на Дунава. Инцидент, който сполетя австрийски параход. Кореспондентът на „Таймс“ търси битка. Става очевидец на ужасяващи гледки в Дравно. Обсадени българи с бой си проправят пътя към свободата. Отиване към центъра на военните действия. Отчаянието на обсаденото население. Фестивал в Константинопол“. След като изследователят се зачел в статията, осъзнал, че това е важен извор за историята на Априлското въстание, и я описал подробно в свой материал, публикуван във в. „Телеграф“, където работил допреди пенсионирането му през 2022 г.

Владимир Дворецки разказа как анонимният автор на публикацията в „Ню Йорк таймс“ попада на мястото на тези драматични събития. Видно от публикувания текст, той е бил пратен да отрази въстаническите действия в Западните Балкани, в навечерието на поредната сръбско-турска война. След това журналистът се прибира към Константинопол, като първо се качва от Белград на австрийски параход, пътуващ надолу по река Дунав. По пътя му разказват, че малко преди това друг плавателен съд е бил завладян от български въстаници и капитанът е бил принуден да ги стовари на брега. „В текста на статията не се споменаваше названието „Радецки“, но очевидно ставаше въпрос за него и за подвига на Ботевата чета“, вметна Дворецки и продължи – „Източникът на журналиста му споделил нещо много интересно – въстаниците прекъснали една от телеграфните линии близо до мястото на дебаркирането си, но не знаели, че край нея имало още една. Именно телеграфната комуникация позволила на османските власти бързо да пратят потеря с две планински оръдия по следите на четата.“
Инцидентът с „Радецки“ блокирал пътя на репортера, тъй като турците се усъмнили, че капитанът е съзаклятничил с въстаниците, и затова спрели всякакво движение на австрийски кораби по контролираната от Османската империя част от Дунава. Така кореспондентът на „Ню Йорк таймс“ заседнал в Русчук. Той посетил местния паша и разбрал от него, че все още се водят бойни действия срещу въстаниците в района на „Дравно“. Журналистът получил разрешение да отрази събитията и така съумял да напише най-драматичната част от репортажа си, който е препечатан от няколко други американски вестника в рамките на два месеца. Те използват доста по-брутални заглавия от това на „Ню Йорк таймс“. Вестник „Сън“ например озаглавява материала „Пробиват си пътя с хладно оръжие. Българи в ужасяваща битка с турците“. „Чикаго трибюн“ се спира на „Ужасяващи жестокости практикувани от турските войски в Дравно“. „Старк каунти демократ“ пък, под заглавието с главни букви „ТУРСКО ВАРВАРСТВО“ добавя „Ужасът на Източната война – ужасяващите гледки, които един кореспондент видя в Дравно“. „Уичита сити ийгъл“ се спира на недотам оригиналното „УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА“, а „Елк каунти адвокат“ предпочита „НАПАДЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ“, допълнено с „Дивашкото естество на голямата война, започваща в Европа“.

Анонимния репортер сам изтъква, че няма да му повярват, ако разкаже за всичките ужаси, на които се нагледал само за 24-те часа, които прекарал в района на „Дравно“: „Трупове на мъже, жени и деца лежаха по улиците на селата, през които бяха минали тези диваци (става въпрос за башибозуците и черкезите – б. а.). Говори се, че в Каракилиси цяло училище от петдесет деца е било изклано. Видях български поп да виси обесен от гредите на полуизгоряла къща, а на около десетина метра лежеше обезглавеното тяло на един селянин, чийто колан показваше, че е бил заловен, докато е бил въоръжен“.
Авторът отделя специално внимание на обсадата на Дряновския манастир, където въстаниците – според него около 400 мъже, смело се противопоставяли на около 3 000 турци. Османските войски разполагали и с две оръдия. Турският командир Хюсеин бей разположил оръдията на един хълм и оттам обстрелвал манастира, но шестчасовата канонада не дала ефект. Репортерът изтъква, че оръдията стреляли по старата сграда, но гюллетата се оказали безсилни срещу солидните гранитни зидове, оцелели от векове. Много от снарядите падали, преди да достигнат целта си, макар батареята да била разположена едва на 2 000 метра от манастира. Все пак оръдията вдигали много шум и след всеки изстрел имало викове на задоволство от страна на турските войници, примесени с псувни срещу „кучетата-неверници“, които дръзнали да оспорят властта на мюсюлманите.

Беят казал на журналиста, че „разбойниците“ атакували и избили няколко малки отряда по пътя си от реката, и че той се натъкнал на тях в манастира, където те се отбили да починат и похапнат. Бедните хорица изминали 50 мили (около 80 км – б. а.), без да срещнат подкрепленията, за които ги подвели, че уж щели да се присъединят към тях във вътрешността на страната. Башибозуците ги нападали в гръб в продължение на няколко часа, но били отблъснати, и затова се отказали да играят ролята на „хрътки“. Въстаниците се укрепили в стария манастир, където смятали да продадат живота си колкото се може по-скъпо. След неуспеха на първия щурм, Хюсеин бей решил, че е по-безопасно да разчита на глада и на бомбардировката от дистанция.
Тъй като авторът се уморил от монотонното чакане, той се върнал в града с около 4 000 жители, който навремето процъфтявал от търговията с копринени пашкули. По кръстовищата се гушели жени с деца и стенели от страх пред това, което очаквали да им се случи. Край тях се навъртали много черкези с високи кожени шапки и дълги връхни дрехи, с кръстосани патрондаши, търсещи плячка.
От време на време се разнасял писък, който показвал, че се извършва изнасилване или убийство, но, както изтъква журналистът, дори и придружаващите го заптиета не биха могли да го спасят, ако се приближал до тези демони, които били бесни заради загубата на техни другари при атаката, която предприели по-рано същия ден.
Обсадените по правило пазели тишина, като само писъкът на куршум подсказвал, че все още оказват съпротива откъм църквата. Около 20.00 часа вниманието на репортера било привлечено от ярко зарево, дошло откъм южната част на града. Раздал се силен вик „Юган вар!“ (в превод: Има конфронтация!), и войници, башибозуци и черкези хукнали натам. Артилерията спряла да стреля, но последвали остри звуци от пушечни изстрели. Това продължило не повече от 15 минути, а след това настъпила мъртва тишина. Църквата и манастирът били в пламъци, и на сутринта останали само обгорели стени и овъглени греди.
Веднага след избухването на пожара репортерът яхнал коня си и потеглил в галоп към щаба, а след това – към бойното поле. Станало това, което бил предположил – като видели, че е безнадеждно да очакват помощ отвън, обсадените, останали без храна и вода, се опитали да си пробият път и да избягат в планината. Те запалили старите сгради и под прикритието на пламъците се втурнали към позициите на турските войници, които се струпали безразборно, за да зяпат как изгарят „гяурите“. Захапали ятаганите си и с револвери в ръка, въстаниците успели да пробият обсадата на десетократно по-многобройния противник.
Журналистът твърди, че успял да преброи телата на 130 мъртви българи, но не видял нито един пленник. Според турците, ранените се самоубивали, вместо да се предадат. Репортерът видял трупа на силен българин, чиято бедрена кост била строшена от гюле. Той лежал край църквата сред телата на петима турци. В ръката си стискал празен револвер, а в главата му имало дупка от куршум 0 изглеждало, че си е пръснал главата.
Авторът подчертава, че не е възможно да се изчислят загубите на турците, тъй като те винаги прикривали истината. Той обаче смята, че броят на убитите и ранените е между 500 и 600. Внезапната атака изненадала турците и боят бил от толкова близка дистанция, че те не могли да използват пушките си и въстаниците стигнали почти до последната линия на обсадата, нейният трети кръг. Журналистът забелязал, че имало много невъоръжени войници, заети активно с разчистването на бойното поле. Освен това обитателите на най-хубавите къщи в Дряново били изгонени, за да може сградите да бъдат използвани като лазарети.
В заключение, авторът изтъква, че си тръгнал оттам, яздейки коня си, веднага след края на битката, тъй като нямал желание да става свидетел на жестокости, които бил безсилен да предотврати. От писъците и виковете, които чувал от горящите предградия, той обаче разбрал, че навсякъде царяло безредие. Освен това ужасяващата гледка на български глави, разнасяни на върховете на арабските пики и байонети, не му позволявала да удължи престоя си.
Той резюмира, че пътешествието му го научило, че османлиите, въпреки уверенията на привържениците им, все още били брутални и кръвожадни, и че българите биха се били, ако бъдат поставени натясно, и вероятно ако имат добро ръководство. Към тогавашния момент обаче те не можело да се надяват на нищо, освен ако Сърбия не им дойдела на помощ, както била обещала.
Според Дворецки кореспондентът на „Ню Йорк таймс“ допълва, че докато влакът минавал през гарите на Пазарджик и Пловдив, видял няколко тела да висят обесени в посока към градовете. Според него турците обесвали по един-двама пленени въстаници във всяко селище, за да сплашат местното население.
„Надявам се, че този подробен преразказ на репортажа на очевидеца на Дряновската епопея ви е описателен. Все още е загадка кой точно е авторът, но направих доста проучвания, които хвърлят светлина върху неговата самоличност. По всяка вероятност става въпрос за западен журналист със седалище в Цариград“, коментира Дворецки. По онова време те са били не повече от десетима.
„Най-известното име за нас, безспорно, е това на специалния пратеник на „Дейли нюз“ Макгахан, чийто репортаж от Батак потриса световната общественост и допринася в най-голяма степен за свикването на Цариградската конференция и последвалата Руско-турска освободителна война. Но Макгахан е американец, а авторът на статията за Дряновската епопея споменава, че страната му е участвала в Кримската война, т.е. това изключва САЩ“, допуска изследователят.
Следващият „заподозрян“ по думите му е кореспондентът на лондонския в. „Таймс“ Антонио Галенга. Той е натурализиран британец от италиански произход, а родината му Кралство Сардиния, също участва в Кримската война. Заедно с постоянния кореспондент на „Дейли нюз“ в Цариград – британският адвокат сър Едуин Пиърс, Галенга получил от ръководителите на Роберт Колеж д-р Уошбърн и д-р Лонг информация за зверствата при потушаването на Априлското въстание. Двамата пуснали едновременно дописки до своите редакции на 16 юни 1876 г.
Както обаче отбелязва сър Едуин Пиърс в мемоарите си, неговият материал бил публикуван от „Дейли нюз“ на 23 юни, а „поради неизвестни причини“ „Таймс“ не пуснал статията на своя кореспондент. „Всъщност причината е ясна – официозът следвал плътно протурската позиция на правителството на Дизраели. В мемоарите си Галенга твърди, че пръв разбрал за турските зверства при разгрома на Априлското въстание и редовно изпращал дописки за това до редакцията, които обаче въобще не били публикувани“, добави Владимир Дворецки.
Той отбеляза, че за да изчисти името си, журналистът помества в книгата текста на своите непоместени кореспонденции. Сред тях обаче няма нищо за Дряново! Възможно е разочарованият от политиката на лондонския „Таймс“ Галенга да е пратил тайно репортажа за пътуването си от Белград до Константинопол на американския вестник „Ню Йорк таймс“, с уговорката да не разкриват самоличността му, за да не бъде уволнен от редакцията си.

Според Дворецки тази хипотеза има и други основания – италианецът е работил в САЩ като преподавател през 60-те години на 19-и век, и е имал контакти в тамошните медии. Сър Едуин Пиърс споменава и други имена на кореспонденти на западни вестници в Цариград по време на Априлското въстание, които също би трябвало да бъдат проучени като възможни автори на въпросния репортаж. Приятелят на Галенга – Джордж Огъстъс Сала (също от италиански произход), представлявал в. „Дейли телеграф“. Заедно с него работел бъдещият сър Кембъл Кларк от същата редакция. Кореспондент на „Илюстрейтид Лондон нюз“ бил Мелтън Прайър. „Пал Мал газет“ се представлявал от французина Барер, неговият сънародник Шевалие работел за парижкия в. „Тан“, а немецът Карл Шнайдер – за „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Последният не се брои, тъй като Германия не участва в Кримската война.
В края на срещата Иван Христов, директор на ИМ – Дряново, покани журналиста и независим изследовател Владимир Дворецки да вземе участие в ежегодната научна конференция „Епохи, личности, памет“, която се провежда в началото на октомври, за да представи и защити пред научната общност в България своето проучване.

Крими
Един от биячите, участвал в побоя на ул.“Митко Палаузов“, остава в ареста

Районната прокуратура в Габрово задържа 36-годишен мъж, участвал в масовото сбиване на 6 май на публично място в града. По образуваното в Районна прокуратура – Габрово досъдебно производство по повод възникналото, с постановление от вчера, 12 май, в качеството на обвиняем е привлечен 36-годишен мъж от същия град.
Мъжът, с инициали К.М., е обвиняем за това, че Гергьовден, около 23,30 часа, в Габрово, причинил по хулигански подбуди леки телесни повреди на повече от едно лице. Чрез нанасяне на удари с ръка в областта на лицето причинил на друг мъж счупване на хрущяла на носа и чрез нанасяне на удари с крака причинил повърхностна охлузна рана в областта на главата и комоцио на друг пострадал.
Обвиняемият вече е задържан с постановление на Районна прокуратура – Габрово за срок до 72 часа. Той е осъждан за престъпления против собствеността и по транспорта, и е изтърпявал наказание лишаване от свобода, но към момента на извършване на престъплението, в което е обвинен, е реабилитиран.
За престъплението, за което К.М. е привлечен в качеството на обвиняем, е предвидено наказание „лишаване от свобода“ до 3 години. Действията по разследването продължават под ръководството на Районна прокуратура-Габрово.

-
Кримипреди 5 дниНапрежение в Габрово заради побой над двама, задържани са някои от биячите
-
Любопитнопреди 6 дниГотови ли сте за истинска италианска пица?
-
Новинипреди 6 дниДенят на Европа в Габрово ще бъде отбелязан с изложба за женската сила и смелост
-
Новинипреди 6 дниНови свидетелства за отразяването на Априлското въстание в световния печат
-
Любопитнопреди 5 дниКарнавалният екип представя модните тенденции на сезона
-
Кримипреди 5 дниОбявиха подробности около инцидента, породил напрежение в Габрово
-
Културапреди 6 дниГала Савчева с ново престижно отличие и музикален проект
-
Кримипреди 2 дниЩе ескалира ли напрежението в Габрово заради протестите?




