Стените в малкия офис на габровския сервиз „Илиян Георгиев Ауто“ веднага грабват погледа с блясъка в златно. Купи, медали, отличия… от национални офроуди, балкански ралита, международния Silk Way Rally, Източноевропейския офроуд шампионат, Баха 500, Варна офроуд, Кърджали офро- уд… снимки от рали „Дакар“, от състезания в Китай, Русия, Румъния… 45-годишният собственик на сервиза любезно раз- решава да снимам купите. Изброявам повече от 25 награди и медала, спечелени през последните 3-4 години: шампион на България в класа на UTV/buggy 2017, първо място във Варна офроуд 2017 в клас T3, първо място в Кърджали Офроуд Фест 2017, шампион за Източна Европа 2019, първо място и медал Варна 2018 г., първо място в Турция…

– Г-н Георгиев, имате много успешна състезателна дейност, а няма медиен шум около Вас, като изключим няколкото специализирани сайта, които дават високи оценки и за механика Илиян Георгиев, и за екипажа Владислав Велков/Илиян Георгиев на различни екстремни трасета.
– Така е, в габровска медия например никога не съм присъствал. Спечелихме първо място в Турция и нито една българска медия не каза, че български отбор е първи. Не е приятно, но не е най-важното, за да го коментираме.

– Кое е важно за Вас?
– Добре е да си в новините, когато си победил, когато успешно представяш държава, град, отбор, но най-важното от всичко си ти като човек – пътят, който сам или екипно си извървял, трудът, който си вложил, мотивацията, която те движи, емоцията, която преживяваш, изпитанието на волята, характера… За мен самочувствието идва от това да се докажеш пред себе си, да работиш, да си упорит, да не се предаваш. Правенето на новина от успеха не е моя работа, нито самоцел.

– Кое е първо – автосервизът или ралитата, как свързвате работата с хобито?
– Това е много „обвързан“ и свързан с целия ми живот въпрос. Средно образование съм завършил в Професионална гимназия по транспорт и машиностроене – с. Градница през годините, когато тази „академия“ подготвяше добри кадри. Веднага след училище започнах престижна работа – в градския автосервиз, тогава най-елитният, при г-н Иван Стойчев. Тогава се създаде „Мото- Пфое“ и от самото начало на фирмата работех като електротехник-диагностик. 14 години имам в този сервиз. Откакто съм завършил, непрекъснато работя, нямам един ден прекъсванe. Това може да ви прозвучи странно, но е важно за мен. Не съм от хората, които си тръгват в 17 часа от работа и после сядат пред телевизора. Винаги съм продължавал да работя и след това вкъщи, често до среднощ. Харесва ми това, което правя. В годините се отделих, направих собствена фирма. Преди 4 години имаше възможност да закупя тази сграда, в която е сега сервизът. Говорих с банка, разрешиха заем, купих, направих сервиз, работя всеки ден. През 2013 година си дойдоха момчетата от Дакар, аз познавах един от тях – колега, другите се занимават със спорт. Тоест след 2013 година спортът влезе в моя живот чрез професията и чрез един човек – нека не споменавам името му, той е известна личност, нека не го използвам в мое интервю. Този човек ме оцени като механик, хареса ме, одобри ме, включи ме в българския отбор за рали „Дакар“ като механик и като шофьор на камион и така започнаха нещата в спорта.

– През тест минахте ли?
– Не, само с характеристика от познати. Нещата стоят така: „Можем ли да имаме доверие на този човек?“, „Да, може, той е нашият човек“, и ти трябва да докажеш, че си правилният избор, това ти е шансът. Така през 2013 година ми дадоха големия камион…

– Може ли малко повече любопитни подробности за ралито – за техниката, трасето, карането през дюните, къде се храните, спите… колко голям е този камион?
– Камионът е като тир, но не с ремарке, а камион – кутия, който отзад е ремонтна работилница и склад с всички необходими резервни части, специализиран автомобил, с висока проходимост. Тръгваме за „Дакар“ един камион с двама шофьори, механици, кемпер за спане на състезателите, мениджърът им и ваш колега – журналистът Атанас Марков. Тази техника караме до пристанище Хавър, Льо Авър го произнасят французите. Там разтоварваме всичко и един месец преди състезанието карат техниката в Южна Америка. „Дакар 2014“ се провежда в Аржентина – Боливия – Чили. Стартираме на 5 януари от аржентинския курорт Росарио и финишираме във Валпарайсо, Чили, на 18 януари. Изкарваме Нова година в България, хващаме самолета до Франкфурт и оттам за Буенос Айрес. Отиваме на пристанището, получаваме си техниката и се започва. Това е мечта. Кое момче, занимавало се с автомобили или двигатели, не мечтае да отиде на рали „Дакар“ – най-голямото, най-великото състезание на света. Отиваш на другия край на света, снимаш се с хора като Насър Ал- Атия, с Карлос Сайнц – най-големият състезател, 6 пъти е победител. И така правим бивак, всеки екип опъва шатра и се започва. Първо стягаме автомобила за технически преглед. Минаваме и на другия ден състезателят и навигаторът сядат и стартират. Ние, механиците, събираме целия бивак, подреждаме всичко в камиона, палим и тръгваме до следващия град, който е средно на 600 км. Състезателната ни кола първо кара по асфалта, където караме и ние, после отбива и влиза в пустинята. Преди следващия бивак пак излиза от пустинята, връща се на асфалта. Ние сме отишли, намерили сме място, опъваме наново шатра, има агрегат за ток, компресори, гласиш инструменти. Идва колата, вдигаме я и я разглабяме цялата. Сваля се цялото окачване, сменят се всички масла, оглежда се всяко едно нещо, ако трябва съединител, цилиндри… двигател се е случвало. Всичко се почиства, сглабя, сменя…

– За колко време разглобявате и събирате цялата кола?
– За колкото е необходимо – до 23 часа, по- някога минава полунощ… До 3 часа сутринта трябва всичко да е готово. В 3.00 започват стартовете, в 4-5 часа най-късно стартират последните. Спим, ставаме, закусваме, има баня – всичко е организирано, качваме камионите и тръгваме за следващия град, може да изминем 400, може 600 км – различни са дестинациите. Пътуваш между хора, в населени места през цяла Аржентина – красота! После започваме да се качваме в Андите, на 4000 метра височина стигаме до едно солено езеро на границата с Аржентина и спуска ме в Чили. Състезателите карат през пясъчни дюни, до планински, каменисти терени. В Чили отново вдигаме бивак, това е на всяка дестинация.

– С GPS ли карате?
– Организаторите дават едно трипи (trip), вкарваш данните и то те насочва – след 250 м завой наляво, кръстовище…

– Състезанието напряга ли Ви, изпитание ли е?
– Аз го приемам като страхотно удоволствие. Пътуваш с цял един свят от камиони, механици, бусове … всички движени от една идея. Вечер палим огън, има общи маси, кетъринг, празненства, барчета, общуваме – част съм от това силно състезание.

– Каква беше българската състезателна кола, за която се грижехте, мощна ли е много?
– BMW X1 по принцип, защото малко преди да тръгнем, дойде спонсор от „Фиат“, от София, с предложение да направим колата да прилича на Фиат, и той ще спонсорира. Ние веднага я преформихме. Състезателната кола няма нищо общо със стандартния автомобил, тя е от тръбни конструкции и стъкломат. Сложихме маска и фарове от Фиат, стопове отзад, надпис „Фиат“ – те доволни и ние доволни. За мощност – 300 коня е, дизел, не го правим много мощен, защото трябва да издържа на дълги разстояния.

– Казвате дизел, предпочитано гориво ли е?
– Много карат и на бензин. При бензина неприятното е зараждането с голямо количество, което трябва да караш. Бензиновите коли горят 50-60 л на 100 в състезателен режим. Ако имаш 500 км, ти трябват минимум 300-400 л зад гърба, в резервоара. Трябва да караш половин тон бензин при 50 градуса на сянка. Ние имаме два резервоара по 150-300 литра. Понякога колите се самозапалват в пустинята – късо съединение или често се случва спукана гума, не я усеща пилотът, кара известно време така, тя се запалва и пламва цялата кола. Вечер минават едни тропарки, прибират каквото е останало от колата и ти я карат в бивака. Много хора приключват.

– Жертви има ли?
– Загиват хора, сега през януари загина мотоциклетист, който 13 пъти е участвал в рали „Дакар“, 40-годишен португалец, но не му издържа сърцето. Случват се инциденти… И така стигаме края на Чили, качваме всичко на корабите и обратно. От Сантяго, столицата на Чили, пътуваме до Сао Пауло, Бразилия, оттам правим връзка за Европа. Като кацнахме, самолетът аварира и не можа да излети, влажността е много голяма в Бразилия. Направи два подхода за излитане, два пъти се изсилва и не успя да излети – самолетът е презокеански с 400 човека, на два етажа. Казаха, че няма да летим и два дни в Сао Пауло за сметка на „Луфтханза“.

– След Дакар как се развиха нещата?
– След това ме поканиха „Хюндай“. Ей този „Хюндай Санта Фе“ е създаден изцяло в моя гараж от Пламен Николов, който беше навигатор в „Дакар 2014“, се хвана, още като бяхме в сервиза в Търговска база, и я сътвори от тръбички и стъкломат. След това започнахме да се състезаваме с този автомобил в нашия шампионат. Този автомобил изцяло е създаден в моя сервиз. Мениджърът на отбора Тодор Христов от Троян е първият състезател българин на рали „Дакар“. Първото състезание, на което ходих през 2017 година, беше „Кърджали офроуд фест” с „Хюндай Рейсинг”.

– За което медиите Ви похвалиха, „че шампионите в класа на прототипите от отбора на „Хюндай Рейсинг” Цветомир Иванчев, с навигатор Илиян Георгиев демонстрираха изключително майсторско управление и преминаха през насечен и каменист терен със скорост от 110 километра“.
– Да, справихме се.

– Как се подготвихте за навигатор, веднага се вписахте и станахте шампион?
– Не съм се готвил специално, но знаех за какво става въпрос, чета и слушам г-н Тодор Христов, за когото Ви споменах, той е най-добрият.

– Четете какво?
– Ами, ето това например (показва подвързани като дневници книги) се нарича roadbook, той е от Източноевропейския офроуд шампионат, по- следният, на който бяхме. Роудбукът ти показва със знаци кръстовища, завои, посока – например 336 градуса от север азимут, ограничение 50 км, когато минаваме по главни пътища, има спускане, край на ограниченията, след 570 м завой надясно, на 300 м кръстовище, точно показано как е. Шегуваме се с тези картинки, „китайско писмо“ им казваме. Караме със 130-140 километра в час и през това време трябва да подготвя пилота, да му кажа какво се случва на пътя. Говоря му постоянно. Сработихме се. Идеята е шофьорът да държи кормилото, да натиска газта и да внимава да не блъсне нещо. От навигатора зависи да му каже кога има бабуна, кога да намали, през цялото време си държа пръста на точката, гледам реда, винаги караш по път, който не познаваш, Аз например си ги дорисувам, за да са ми по-видими. Всеки етап е различен терен, който не познаваш и го минаваш на пълна газ. От мен зависи да сме живи. Говоря непрекъснато на пилота, подготвям го, ако след километър и половина имаме Т-образно кръстовище, когато започнем да наближаваме, аз му казвам – след 500 м Т-образно дясно, 400 м Т- образно дясно, 300 м Т- образно дясно, 200, 100 м, виждам го, че той намаля и влизаме. В това време го предупреждавам за неравности, изненади. В момента караме с изцяло открита машина без предно стъкло – UTV бъги, и сме с каски като за мотокрос. Кал, вода, дъжд, всичко минава през теб, затова роудбукът е толкова кален и напръскан.

– Колите минават технически преглед, а Вие на психически тест ходите ли?
– Как психически?! (смее се). Ние ако сме психически здрави, няма да сме там. Шегувам се! Първото важно е да не повръщаш. Защото когато ме вози, освен че ме лашка и мята като маймуна вътре, аз чета. А когато си наведен, вестибуларният апарат реагира. Чета, говоря, чета, говоря, ако трябва да изпреварваме, натискам клаксона. Направил съм си собствена система срещу завихряне на листите в роудбука или слепване – с каска съм, не мога да си наплюмча пръста и да ги разлистя. Вижте как особено и различно подгъвам външните десни ъгли на отделните листове, за да не хвана два едновременно, да мога да работя бързо. Имаш слънце, дъжд, влизаш в гора, излизаш на поле, трябва да ги усещам листите, дори да изгубя концентрация. Трябва постоянно внимание и да следиш. Когато има ограничения и не ги спазваме, наказанията са много сурови. Когато финишираме, даваме трака, те налагат на компютъра нашия трак върху техния и ако не сме спазили ограниченията по трасето, ни наказват, и то с много, и отпадаме. Много е важно като пише 50 км, да караш с 50 км, не повече. Като свърши ограничението, излизаме от населеното място и газ до дупка. Спазваме строго правилата за движение.

– Уреди пред навигатора няма ли?
– Има, няколко уреда. Имам уреди, които ми засичат метража. Следя и тях, на всяка точка като мина, занулявам и започвам да събирам за следващото разстояние. Случвало се е да изпусна точка. Имали сме случай да катастрофираме и да изгубим електрониката. Вадя телефона, прикрепям го към крака си с тиксо, на него имам такава програма и докато чета, удрям и занулявам с телефона.

– Какво е най-важното между навигатор и пилот?
– Ние сме едно цяло – пилот и ко-пилот, и двамата можем да караме, да се сменим, ако стане нещо, с еднакви права сме – в цял свят можем да караме. Имаме пълен синхрон. Някой те кара със 140 км през камъни, дървета – трябва да му имаш доверие. Има моменти, когато напрежението е голямо, разменят се по-остри думи. Понякога партньорът ми казва: „Сигурен ли си, че това е пътят“, аз от- връщам: „Ако мислиш, че не е, слизам“. Случват се такива моменти.

– Има ли жени навигатори, как се справят те?
– Да, състезатели и навигатори има много момичета и аз им се възхищавам. Когато бяхме в Турция миналата година на Балканския офроуд, имаше едно момиче (сега участва на ралито в Дакар) навигатор на бъги УТВ като нашето, от Италия е. Бяхме ги настигнали на едно място, колата им спряла и тя плачеше. Нещо е станало, сбъркала е пътя или метраж и са се скарали. Но на финала – нищо не личи, усмихнати, само екипажът си знае какво се случва между двамата. Запознах се и с едно момиче от Санкт Петербург, също навигатор, карат по 10 000 км в пустинята с открито утв, две момичета, сами се справят, каквото и да се случи. На състезание кавалерството е непозволено, не може да им помогнеш да сменят гума или друго. Ако не могат да финишират, отпадат.

– Вашият съекипник как се казва и кого представлявате на състезания?
– Моят пилот се казва Владислав Велков, от София е, също има автосервиз. Кого да представляваме, сами сме, всичко си плащаме, нямаме спонсори. Федерацията пари не дава. Плащаме такса участие 2-3000 евро, зависи от състезанието, другите разноски – пътуване, хотели, храна, ремонт на автомобил – след всяко състезание е тотална щета – из- цяло на наши разноски. Наградата е купа, не пари. Тези състезания са за кой е по-, по-, най-! За това състезание в Констанца, на което миналата година бяхме, сега обявиха, че за първо място дават 10 000 евро награда.

– Ще отидете ли?
– Разбира се, но ние не караме за парите.

– Тази година какво сте решили?
– При всички случаи ще караме. Сега обсъждаме с Велислав в кой шампионат. Източноевропейският е хубав, защо- то има две състезания в Гърция, две в Румъния, за три дена трябва да се минат 504 км, по изискване на ФИА . Най-трудното, на което караме, е румънското офроуд рали – Баха 500. Това е един старт и 500 км състезателни. Трудно е, защото нямаш почивка, караш по трасе, което не познаваш. Преценяваме за 2 състезания в Гърция, 2 в Румъния, едно в Турция.

– Как съчетавате работата в сервиза, състезанията и семейството – тези красиви момичета на снимките Ваши дъщери ли са?
– Много си обичам работата, харесвам, но не мога да стоя на едно място. Пътуването, дори да не е състезание, ме разтоварва. Дори да изляза за риба с лодка или на лов. Няколко години ходя за по седмица в Тенерифе – станах член на една Американска туристическа асоциация и всяка година имам право на едноседмична почивка по мой избор в цял свят. Аз съм щастлив човек, така се чувствам, защото нищо не съм получил даром, борил съм се, откакто съм се родил, досега. Работих, за да изуча занаята – имам майсторско свидетелство за автомонтьор и автоуслуги от Занаятчийската камара, свидетелство за автоексперт. Сам купих камиона, отвън, който е пред гаража, за първи път теглих кредит за сервиза… Построих си сам къща на Лютаците – прекрасно място, без заем. Купих сега и една стара къща в с. Руйчовци – красота е там! Сякаш пъпът ми е хвърлен в Балкана, в този край. Аз не съм от Габрово. Довели са ме тук като малък от Бургас и не съм имал леко детство. Не беше лесно и в училище, по-различен си от другите деца, които имат зад гърба си майка и татко. Но това е за мен смисълът на живота – да работя, да мисля за утре, за семейството, за момичетата – имам три дъщери. Иначе съм сдържан човек. Има и хора, които си мислят, че като мълчиш, си по-ниско от тях и започват да те качват. Идва момент, налага се да го засечеш такъв, да му покажеш къде е границата. Но по принцип не изпускам нерви, затова гледам и да поразтоварвам – с път, с риболов…

– Защо имате документи до купите с йероглифи, какво означават и тази регистрационна табела, на какъв език са?
– Това е автомобилният номер за Китай. Там не можеш да караш с наш номер. Влизаш и ти дават регистрационна табела, тяхна. В Китай не може с наша книжка. Вадят ти веднага свидетелство за правоуправление. В Китай караш с китайски докумен ти. Много се смях, в Казахстан ме спира един полицай за проверка. Той ми казва на руски, че трябва да платя за превишена скорост и аз вадя китайската книжка. Той пита какво пише. Аз му казвам да чете, той я хвърли и ме изгони. Това ми е картата за стадион „Лужники“, тази е за Червения площад.

– Да не сте се срещали с руския президент, няма как да не Ви попитам, контактите с Русия са актуална тема?
– С г-н Путин – не, но с негови приятели – да. Организаторът на международното състезание Silk Way Rally г-н Владимир Чагин е негов приятел. Той е многократен шампион в рали „Дакар“. Ако трябва да се изразя по-точно – имаме общи приятели (смее се). Но това е истина и да го кажем много сериозно – чрез спорта опознаваш света и хората. Дори не знаех, че в Китай са мюсюлмани, мислех, че са будисти. Навсякъде, където има пътни знаци, са на китайски и на арабски, защото са мюсюлмани. Малък пример, че спортът носи и познание.

– Двойката Велков/Георгиев я има в качения регистрационен списък на ралито в Констанца през това лято.
– Да регистрирахме се, ще участваме.

– Успех Ви желая! И до нови срещи!

*Автор на интервюто, публикувано в брой 37 на вестник „100 Вести“ от 24 февруари 2020 г е Бояна Пенчева.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/