Носталгията по реалния социализъм носи изборни победи на Бойко Борисов. СНИМКА: www.lostbulgaria.com

Няколко събития, които се преплетоха по странен начин, през последните дни в голяма степен отговориха на въпроса, който си задаваме често, откакто Бойко Борисов постигна шестата си последователна изборна победа. На въпроса “Защо Бойко все печели?” имаше много отговори, които звучаха логично.

Някои смятат, че победите му идват от това, че той е най-адекватният образ на налаганата вече второ десетилетие тотална чалгизация на обществото и медиите ни. Да, факт, е че той е еманацията на чалга-културата в България – сякаш изваденият от текста на поредния чалга-хит герой – по отношение на мислене, говорене, „ценности”, облекло и поведение. Но едва ли е това – все пак, чалгата даже и като начин на мислене е забавен жанр, а не политическа идеология. Казват, за него гласуват десните. Но това е още по-абсурдно. В българския политически живот дясното няма трайни темели – по простата причина, че даже и преди 1944 година България е била твърде бедна страна, в която класическото консервативно дясно, дължащо се на мощна прослойка от предприемачи, просто не е виреело като водеща политическа посока.

Други твърдят, че за Бойко гласуват младите, предприемчивите, хората от големите градове. И е факт, че точно тези хора бяха впримчени ефективно в напоителната кампания “Градим България”. Но тъкмо тези млади хора усетиха, че няколкото десетки километра магистрали, които по няколко пъти за пред камерите бяха подлагани на първи копки, инспекции, и на любимото на премиера – рязане на ленти, не се оказаха пътят към това България да излезе от кризата. В крайна сметка, и с магистралите на Бойко, младият човек няма поле да прави бизнес и да се развива, и в крайна сметка – избира една от двете емиграции – „вътрешната”, която го праща в кръчмата, и „външната”, от която има два изхода – „Терминал Едно” и „Терминал Две”.

Всъщност, отговорът за това кой продължава да гласува за Бойко Борисов се крие в една особено мощна група, която продължава да го подкрепя – тази на носталгиците по реалния социализъм. Факт е, че Бойко, който не крие близостта си с Тодор Живков, е най-автентичният носител на стила „Живков” в политиката и управлението. Или поне – на външната страна на този стил. Именно това, че Бойко Борисов измъкна под носа на БСП цели поколения носталгици, е и обяснението на другия феномен – защо след толкова много провали на властта опозицията не вдига процентите над прословутите 17 – 18 за БСП. В крайна сметка, при Филип Димитров и Иван Костов лявото имаше ясна разделителна линия и ясен враг – “Този, който в нищо не е като нас”. При Бойко Борисов е обратното- той е „нас” за всички тези, а те никак не са малко в България, които смятат, че реалният социализъм е носил на страната много повече ред, дисциплина, благополучие, просперитет и стабилност. Факт е, че именно носталгиците по социализма са най-верните и последователни привърженици на Бойко Борисов. Защото в крайна сметка, истинските десни не могат да му простят полицейщината и залитанията по тоталитаризма, младите и активните усещат, че България затъва и ни предстоят още много години мизерия, а електоратът, който бърка чалгата с политиката също се насити на медийния си герой – та той е един и същ вече десет години. И най-голямата звезда на чалгата все нещо променя – я силикон слага, я подменя репертоара. Но не и Бойко.

Тодор Живков и бодигардът му Бойко Борисов

Всъщност, носталгиците по реалния социализъм са подобен твърд и стабилен електорат на Борисов не просто, защото той много прилича – и физически, и като говорене, и като стилистика – на Тодор Живков. Това би било много елементарно обяснение. Много по-важно, е че той много умело пренесе в съвремието четири основни принципа на живковския социализъм. Направи новия им прочит и ги поднесе на очакващите избиратели.

Първият принцип, който Борисов виртуозно пренесе е принципът „Предишните са виновни”. Историята на социалистическата общност бе история на търсенето и намирането на врага. Враговете се сменяха, но врагът бе констатна величина. Дали ще е враг с партиен билет, дали ще е международният империализъм, дали ще е Рейгън или Тачър, дали ще е „предателят Тито” няма значение – важното е да има лице, явление или тенденция, която ни пречи да осъществим добрите си намерения. И тук аналогията е очевадна – на социалистическия режим у нас, кажи-речи, до 1989 година му беше виновно лошото наследство от Царство България. Така днес е виновна Тройната коалиция.

Когато се наложи – виновни са и Царят, и Костов. Виновни са чуждите инвеститори, както едно време бяха виновни “чорбаджиите–изедници”. Виновни са и някои “наши”, промъкнали се в редиците на ГЕРБ саботьори. Със сигурност, след още един лош доклад ще е виновна Европа…В този смисъл, както и тогава, така и сега – вярващите носталгици, са склонни да прощават на режима и мизерията, и проблемите, и грешките. Защото проблемите идват от външните врагове, мизерията е част от пътя към светлото бъдеще, а що се отнася до грешките… грешки няма. Режимът е безгрешен. Виновни са „промъкналите се” врагове. Те, разбира се, своевременно се отстраняват и наказват.

Вторият елемент от реалния социализъм, който Борисов ефективно използва, карайки носталгиците да го припознаят, е елементът „Държавна сигурност (ДС) – юмрук на партията”. Според сериозните теоретици в съветския модел на социализма има една много интересна метаморфоза на службите за сигурност. По дефиниция те възникват като партиен юмрук, който пази реда, налага правдата, посочва виновните. Впрочем, и тогава, и сега – присъдата и съдебния процес са необходимото досадно зло и буржоазно-демократичен предразсъдък, който не важи много-много – та нали ти вече си осъден в очите на обществото, когато ДС те посочи като виновен. Тоест органите на сигурността са не просто спецслужби, а идеологически и политически инструмент на властта. Разбира се, най-важният. Най-важният, но все пак инструмент. И тогава публичните арести и процеси, са ставали повод за всенароден гняв към враговете, и съответстващата му – всенародна подкрепа за властта и нейните правилни ходове. Днес органите на МВР под вещото ръководство на човек „Номер Две” в партията са основният инструмент на политическа пропаганда на ГЕРБ. Но и на политическо инженерство, предвид акциите срещу опозицията. И доколкото засега МВР на Цветанов е инструмент на ГЕРБ, то си струва да напомним два много интересни периода от съветската история, когато по изключение, но по много ясен начин, службите за сигурност са изземвали властта на партията и от инструмент са се превръщали в неформален властови център – по времето на Берия, и по времето на Андропов, когато НКВД, и съответно – КГБ, са били основният властови център в държавата. Няма съмнение, че ако Бойко Борисов отслабне като лидер, или ако случайно Цветан Цветанов бе станал президент, в България спецслужбите щяха да бъдат политически център на власт, а не обслужващо звено на политическите намерения на управляващата партия. И тук трябва да признаем, че има и една съществена разлика, която тепърва ще бъде анализирана – дали освен политически юмрук на ГЕРБ, което е безспорно, МВР и службите не са и икономически юмрук на властта, защото не са малко податките и в тази посока.

Тодор Живков

Третият елемент на чисто социалистическия стил на поведение на Борисов е това, че той всецяло се въплъти в ролята на „Генералния секретар”, защото той вече далеч не е премиер, а си вмени заниманията на лидер, който може не просто да се изкаже, но и да повлияе на събитията във всяка сфера на обществения живот. За сведение на по-младите, Политбюро бе орган, който можеше да се изкаже по всяка тема в обществото и да наложи решение, неподлежащо на коментар върху изпълнителната, законодателната, съдебната и всяка друга власт в държавата – от футбола до ядреното оръжие, от млеконадоя до бюджета. Факт е, че от времето на Сталин, Политбюро е удобна колективна фаса за едноличните решения на един човек. На Генералния. Днес Борисов повтаря едно към едно този модел – той налага на НС какво да гласува, той казва дали хеликоптерите могат да летят, той намира спонсори на футболните отбори, той решава за приватизацията… Както преди 1989 година след сбиване в съблекалните именно Политбюрото на БСП решава съдбата на „Левски” и ЦСКА, приема законите, преди формално да минат през НС, или дава директива да се строят нови заводи. Днес моделът на Бойко Борисов е именно модел на Генералния секретар, при това даже не скрит зад приказките за колективната воля” на партията. Но тъжната истина, е че концентрацията на власт, която далеч надхвърля разумните правомощия е прерогатив на един тоталитарен режим, но не и на едно европейско общество. И то не заради абстрактните ценности, а заради реалната ефективност – един лидер, който се изказва по всички въпроси – от пържолите за кучето до въоръжението на армията – е ефектен в медиите, но пълна катастрофа в компетентността по всеки един от тези специфични и строго специализирани въпроси.

Четвъртият елемент на социализма, който Бойко Борисов доста умело използва е принципът на партийния кадър като „дялан камък”, който става навсякъде, стига да е верен на водещата линия. Показаха го цяла плеада от министри и заместник-министри, които са попаднали във властта повече от случайно. Каза си го и самият Борисов с думите, че не може областен лидер на ГЕРБ да е човек с прякор „Ицо Пицата”. Но същият вече близо три години е депутат от същата тази партия. Истината е, че в българската история от освобождението насам има само две партии, в които е възможно един чисто партиен организационен кадър да поеме всяка една държавна длъжност, без оглед на образование, квалификация или опит. Това са БКП и ГЕРБ. Но с една съществена разлика – при БКП много от окръжните и областни партийни първи секретари заемаха министерски постове, както днес активисти на ГЕРБ командват от културата до финансите. Но тогава един първи секретар на окръжна партийна организация имаше възможността да придобие пряк опит в редица сфери, защото местната партийна структура бе център на власт с преки отговорности на стопанския, културен и социален живот. Или накратко казано, партийният секретар в Добрич (тогавашен Толбухин) е следил пряко проблемите на земеделието, и е могъл да стане аграрен министър, даже без да е агроном или зоотехник. Или първият секретар на Перник, спокойно е могъл да ограви мините и металургията, както и първият секретар на Бургас или Варна – да стане министър на туризма. Но днес ГЕРБ промотира на принципа на „дялания камък” наистина съвсем случайни хора. И пресният пример е блогърът Георги Харизанов, който без висше образование оглави „Напоителни системи”. Явно в това, а и в много други назначения от ГЕРБ са действали като Краля-Слънце, който е обичал да казва „След мен – и потоп”. С тази разлика, че при ГЕРБ и потопът се случи съвсем реално тъкмо заради управленска некомпетнтоност.

Всъщност, ако се замислим, с тези четири управленски принципа режимът „Борисов” наистина много прилича на режима „Живков” и на всеки подобен режим в Източна Европа от времето преди 1990 година – което мнозина, не само леви избиратели, помнят с носталгия. Събрани в едно, тези четири принципа рисуват една много ясна и простичка картина – Бойко Борисов е Бащицата, който мисли и решава вместо нас. Той носи на плещите си цялата държава. Той ни мисли доброто, но лошите – отвън и отвътре – му пречат. При това започна след като другите двадесет години правиха само лошо. На Бойко му помага една партия, в която трябва да вярваме. Там са честни хора, който могат да управляват. Та нали Той ги е посочил. А когато и те не стават – на помощ идват добрите полицаи. Е, вярно, понякога бият погрешка, но дали е така. Все пак, щом до някого е стигнало МВР-то, значи „има нещо”…

Теофан Германов е политолог, завършил е Софийския университет “Свети Климент Охридски”.

Именно на тези принципи управлението на Борисов се държи вече близо три години, противно на всяка друга икономическа, политическа или международна логика. И все пак, всяка подобна писана или неписана история, има своят край. Вярно е, че логиката и конструкцията на поддържане на един тоталитарен режим, с която умело си служат идеологиите на днешното ни управление, все някога идва до своя край. И той, както и при социализма ще е не толкова политически, колкото икономически. Защото хората все повече ще се питат защо въпреки добрите намерения, и въпреки постоянните победи над враговете, и въпреки армията от способни партийци, и въпреки славните чекисти, които като боен юмрук пазят нашите завоевания, и въпреки магистралите, и въпреки всичко, ние ставаме все по-бедни, а нещата вървят все по-зле.

И точно тук идва единствената, но много фундаментална разлика между Борисов и прототипа му – Живков. От един момент нататък, когато овладява властта, Живков спира да се държи като пропагандатор и пожарникар, който се появява ту тук, ту там, а започва да се държи като стратег и държавник. Защото трябва да се признае, Живков дава на държавата няколко нелоши стратегически идеи, например, тази по подобие на Япония да развиваме научно-техническия прогрес, да бъдем технологичен и компютърен център на иначе затворения социалистически лагер. Или тази за това под повърхността, в която дрънчат лозунгите за вечната дружба със СССР да работим за сближаване с някои водещи европейски държави. За разлика от Живков Борисов до края на мандата си ще остане политик, който умело заиграва с носталгията на хората по твърдата ръка и Бащицата. Но за разлика от истинския бащица няма да бъде запомнен с нито една нова стратегическа идея за мястото на България в обкръжаващия ни свят. Поради липсата на такава, може би, ще остане с една Спортна зала. Но пък тези дни бившата министърка на младежка и спорта ни напомни, че и за Залата приносът на Борисов е като приноса му за държавата – повече пропаганден, отколкото реален.

Автор: Теофан Германов

АргументиБГ