Два въпроса, които търсят отговори, които могат да бъдат дадени хем просто, хем не чак толкова. Защо ли? Защото по принцип политиката на националното съгласие се прилага тогава, когато страната има нужда не от партийни разпри и институционални крамоли, а от трезви разговори и консенсус, който да бъде постигнат в името на прогреса на държавата и обществото. Примери могат да бъдат дадени със страни като Германия и Япония след Втората световна война, които, макар и изпаднали в дълбока морална, обществено- политическа и стопанска криза, намират сили да се изправят и с общи усилия да тръгнат по пътя на цялостното развитие и просперитета.

Какво се случва в България в наши дни? Страната (макар проблемът да е значително по- глобален) е все още в състояние на икономическа криза и застой, продължаващи пета поредна година. Налице са няколко фактора, които са отчетливо изражение не само на стагнацията, но и като цяло на неумелата политика, водена в продължение на 23 години в България. Липсата на единодушното мнение по множество въпроси и продължаващата партийна конфронтация в Народното събрание на републиката  не само че буквално сриват авторитета на институцията, но и общественото доверие към политиците се изчерпва главоломно. Резултатът е ясен- протести, продължили над 100 дни, макар и с различна амплитуда, но с достатъчно отчетливо значение. И въпреки всичко, едва ли управляващите, а и не само те, са си взели поука и биха предприели мерки с които да си върнат загубеното доверие.

Стигна се и дотам студентите отново да искат оставката на правителството, да задават неудобни въпроси на председателя на НС Михаил Миков, а днес, 23 октомври, дори окупираха аудитория 272 в ректората на СУ, с искания за промяна и в търсене на отговорност. Докога? Колко още време трябва да продължи тази линия на политическо поведение?

Кога ще се потърси общ съгласуван изход за възвръщане на доверието в българските институции? Неяснотата и непредвидимостта в държавата отблъскват чуждите инвеститори и неслучайно в последните месеци е отчетен спад на ПЧИ (преки чуждестранни инвестиции), които са от значение за растежа на икономиката.

Кога ще се седне на масата, за да се помисли най- накрая за намиране на решение на демографската криза, която разтърсва България? Не са ли наясно родните политици, че младите и образованите, а и не само те, бягат в чужбина в търсене на по- добра реализация, а по- възрастните водят труден, а защо да не кажем направо и непоносим живот? Че твърде много станаха „червените светлини“, сигнализиращи за стопяващата се българска нация и въпреки всичко ясни и конкретни мерки, които да овладеят този мрачен процес все още липсват.

Подобни тежки проблеми се решават преди всичко с политика на националното съгласие. На българския народ не му е нужно да гледа постоянно караници в сградата на Народното събрание или на подобни политически форуми. Българинът би искал да види как политиците си стискат ръцете и в името на доброто и благоденствието на нацията оставят партийните различия настрани, поне за малко. За да се начертаят стратегическите перспективи за развитие на страната и за да усетят хората, че може би поне малко има воля да се тръгне по нов път- по този на съгласието и разбирателство. В името на България. Евентуално, когато се спрат спекулации и безмислени обсъждания по въпроси от сорта на отпадане на забраната за тютюнопушене, да се глобяват „пияни“ пешеходци и т.н. българската държава би имала шанс за едно по- добро бъдеще. Защото ще се види и усети, че политиците й имат желание в действителност да работят за просперитета й. Дори заедно.

Автор: Кирил Ганчев,
Студентски клуб на политолога –  СУ „Св. Климент Охридски“

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730