снимка: bulgariasega.com

Преди няколко месеца се запознах с книгата на акад. Георги Марков „Покушения, насилие и политика в България 1878-1947”. В нея са описани в детайли нападенията над видни български политици, както и на дейци от Вътрешната македонска организация. Сред имената са тези на миистър – председателите Стефан Стамболов и Димитър Петков и Александър Стамболийски, на министри и дипломати като Васил Кънчов, Георги Вълкович, Христо Белчев, на изтъкнати революционери, обрекли съдбата си на идеята за освобождение на македонската земя – Даме Груев, Гоце Делчев, Гьорче Петров и т.н. В плетеницата от убийства в книгата се забелязва и това, на големия български писател Алеко Константинов (1863-1897). Дали той е „заслужил” една подобна „присъда”? Този въпрос е колкото лесен толкова и опасен и подлъгващ, но е въпрос, на който трябва да се даде адекватен отговор – aко не сега, то в бъдеще. За да се уточни веднъж завинаги, дали името на българския писател и общественик е вписано закономерно в графата „политически покушения”.

Творбите посветени на трагичната смърт на Алеко са твърде малко. Впечатление прави тритомникът – биография, чийто автор е Гаврил Панчев. Третият том е изцяло посветен на убийството на Щастливеца, извършено на 11 (23) май 1897 г. В него са коментирани и описани различни интерпретации: политическо убийство: най- разпространената версия за покушението срещу Алеко; разбойническо убийство: това е тезата на управляващата Народна партия, изразена по страниците на в. „Мир“ и в. „Прогрес“; както и магическо убийство и синкретично убийство. Обстойно е описана, изследвана и коментирана правната страна на убийството с помощта на всички нормативни документи и актове на Народното събрание, актуални към 1897 г. и използвани по време на процеса в Татар Пазарджик от есента на същата година. Въпреки това авторът обобщава: “А. Константинов пада убит в сложната плетеница на политически, административни и личностни конфликти в контекста на либерална демокрация и либерализъм, граничещ с анархия и Големи думи, които изпълват живота на българина с надежда, грижливо прегърната от отчаянието.” А този цитат, макар и пространен не отговаря на въпроса поставен в заглавието, а завоалирано го  избягва.

На 9 май 1897 г. Алеко е в Пловдив по работа, нает от роднини да води като адвокат сложно дело за наследство. Там се среща с Михаил Такев, който освен политик (водеща фигура в Демократическата партия) е и действащ адвокат. Щастливеца го моли за колегиално съдействие по своето дело. На следващия ден Такев му помага и го кани да отскочат до родния му град Пещера. Хем да се разходят, хем да отпразнуват деня на Кирил и Методий – 11 май (по стар стил). Двамата потеглят с файтон от Татар Пазарджик рано сутринта. По пътя се отбиват в село Радилово (Пещерско). Там в местната кръчма те се срещат със селяни и кмета-народняк Петър Минков. Последният ненавижда Михаил Такев, защото е представител на опозиционна партия, а и е защитник на пещерци. Те са в постоянна вражда и спорове с радиловци, за гора и мера (според синкретичната и магическата версии, развити в книгата на Г. Панчев – в спора са намесени партиите. Нарушени са свещените граници. Тази гора е символ на Балкана. Кметът на община Радилово Петър Минков успява да превърне Такев в дявол. След това цялото село подготвя убийството му. Те обаче са взели решение да убият четиримата, които са пътували с Такев в каретата.Там е бил и Алеко Константинов.). През същия ден воловете на жителите на Радиловци – Иван Батанлиев и Милош Топалов са задържани от пещерци. Двамата са особено афектирани от случилото се и заедно с кмета и Георги Салепов решават да устроят покушение срещу Такев.

Писателят и политикът пристигат в Пещера преди началото на тържеството, на което първият става център. Следва безкраен празник – ден на трапези, наздравици и речи. Навсякъде Алеко е героят, който е обсипван с цветя. А той е притеснен, мил, непосредствен говори възвишено, успокоява страсти и насърчава духовни пориви. Думите, с които вечерта се разделя с пещерци, са: “Искам да четете “Бай Ганьо” в Пещера.”  Към 9 часа вечерта те се връщат в с. Радилово. Алеко желае да пие кафе отново в същата кръчма. Макар Михаил Такев да няма намерение да се спира отново там по обективни причини, той удовлетворява молбата на приятеля си.

В същото време се дава шанс на гореспоменатите заговорници да пуснат своя план в действие. М. Топалов уведомява кмета на Радиловци за повторното отбиване на Константинов и Такев. П. Минков от своя страна, без много да мисли нарежда покушението. Определя се възнаграждение в размер на 30 наполеона. На Топалов и Салепов им е отредено да бъдат физическите ликвидатори на Михаил Такев. Те се отправят по пътя за Татар Пазарджик, а кметът отива в кръчмата, с цел да забави гостите. Там се води разпален разговор, в който политикът увещава радиловци да не се карат за гората с пещерци и да разрешат мирно проблема. Алеко се опитва да заеме помирителна страна, тъй като селяните упорито държат на своето право.

През това време Васил Томов, който придружава двамата гости ги подканва да тръгват, опасявайки се от пиянско сбиване. Алеко обаче отлага. Към 10 часа вечерта пътниците тръгват. На около 9 км от Татар Пазарджик, до един бряст, вляво от пътя дебнат убийците. А в тъмното не се различават лицата на седящите във файтона. Стрелбата започва. Единият от куршумите удря желязото, което крепи от лявата страна стряхата на файтона, пречупва се на две части, от които едната улучва Алеко. Кочияшът пришпорва конете. Следват още три изстрела, които са неточни. Големият писател издъхва върху коленете на спътниците си.

Убийците се връщат в селото, незнаейки с точност какво са направили. Възнаградени са с 5 лева. Наполеоните ще бъдат издължени след като убийството на Такев бъде потвърдено. Но уви!

Празникът на българското просвещение през онази 1897 г. е белязан с кръвта не на опозиционера от Демократическата партия, а на твореца Алеко Константинов. Гибелта му покрусва интелигенцията и множеството негови почитатели. Политическите похвати и нрави, в онзи момент сериозно загрубяват и напускат всякакви етични и морални граници. Те вземат поредната жертва, която волно или неволно, в един миг застава на пътя им. В годините стотици, хиляди хора се докосват до творчеството на писателя. И всички признават, че то е знаково, и че зад него се прокрадва искреността и идеализма на Алеко, наричащ се дръзко Щастливеца. А дали в действителност е бил щастлив вътре в себе си? Всеки може да си отговори, когато прочете увлекателните му произведения и прозре изводите, до които той е достигал.

На 3 ноември 1897 г. започва съдебният процес срещу убийците. Пред Татарпазарджишкия окръжен съд като подсъдими по делото застават кметът Петър Минков, непосредствените извършители Милош Топалов и Петър Салепов, брат му Георги Салепов и Иван Батаклиев като участници в заговора и Здравко Игнатов като помагач. Сред адвокатите на гражданските ищци са видните политици Никола Генадиев, Стоян Данев и Найчо Цанов. Делото продължава пет дни. Спорът е не дали заговорниците са извършили престъплението, а дали зад заговора не стоят хора от по-високите етажи на властта. И в съдебната зала Такев продължава да твърди: Кметът Петър Минков и всички останали са просто оръдия. В това може би има нещо вярно, защото кметът казва пред съда: „Аз трябва да открия една тайна, която досега не казах.”. Това така и не се случва. На 7 ноември 1897 г. присъдите са прочетени. Минков и двамата убийци са осъдени на смърт, а Игнатов на една година затвор. Другите двама подсъдими са оправдани поради липса на доказателства. Тъй като Петър Салепов е непълнолетен, заменят смъртната му присъда с 15 години затвор. Според съвременници до последния си миг Минков се надявал, че големците от София ще спасят живота му. На 13 април 1898 г. двамата с Топалов са обесени в Татар Пазарджик.

Георги Марков отбелязва, че Алеко, съвсем нормално има пристрастия към всички свои пресъздадени добри и лоши образи. Той рисува с думи литературния герой, по реално съществуващ прототип. Това, според историка, заплашва, а впоследствие убива гениалния творец. Може би истината не е далечна. Филологът Йордан Каменов набляга на тезата, че Щастливеца е убит умишлено, точно поради факта, че чрез своите творби, безстрашно успява да критикува очевидни недъзи на българското общество и управляващия елит. Според него, по-късно убийците признават, че им е заповядано да ликвидират и двамата, въпреки че в началото заявяват, че не познават жертвата. На делото обаче всички славословят за Алеко. Опитите на М. Такев да говори за вината на властта отгоре сякаш са отбити. И тя остава само предположение и вероятна хипотеза, към която би следвало да се върнем. Скриването на поръчителя води и до прикриване на истината. А тя може да бъде страховита – Алеко Константинов също да е набелязана жертва. Словото, а с него нормализацията, моралът на обществото са съзнателно поразени и отстранени от пътя на властта. Премълчана е борбата на Словото с върховете в държавата, омаловажена е зловещността на убийството. Пропуснат в среднощната стрелба на 11.V.1897 г., М. Такев е смъртно застигнат от куршум по-късно на 24 януари 1920 г. Неговият физически убиец Георги Донски, след кратко укриване се предава на полицията, но при опит за бягство от затвора, преди края на разследването е убит. На 8 юли 1922 г. е убит столичният градоначалник Пано Чуклев, дългогодишен съдия и следовател, човек който се смята за дясната ръка на Такев. Този низ от жестоки събития, погубил човешки животи логично ни води към заключението за проява на умишленост по високите етажи на държавната структура. Прокурорът по делото за убийството на Алеко Константинов в Татарпазарджишкия окръжен съд – Хинек Майер не е категоричен относно мотивите за нападението. Той съобщава на Теодор Теодоров (министър на правосъдието в кабинета на К. Стоилов), че П. Минков е вдъхновител на убийството. Въпреки, че министър Теодоров нарежда да се пази тайна от Такев относно хода на делото, той се запознава с някои протоколи. Последният настоява да се изиска от секретаря на Пазарджишкото окръжно управление  записката, пратена му от окръжния управител Георги Писанов като се види какви заповеди е издал по издирването на убийците, тъй като определени факти предизвикват подозрението му. На 12 май 1897 г. народняшкият публицист Велчо Велчев е телеграфирал следното: ”Ако Такев и Алеко са убити, ние свършено сме разсипани.” Депутатът народняк Иван Бобеков пък се заканвал, че „не ще миряса докато не убие Такев”. Такев подозира Писанов, че иска убийците да бъдат прикрити, а депутатът Иван Бобеков, че е бил съучастник в заговора. Той търси истинските подбудители именно в народняшките среди. Въпреки усилията, хвърлени за цялостно разкриване на случая, интелектуалните подбудители не са разкрити. Не се прави дори и опит затова.

Съмненията за подбудителство от управляващата Народна партия в убийство, де юре на М. Такев, а де факто на Алеко Константинов като, че ли се размиват. Това гарантира неприкосновеност на онези, които дръзват да посегнат на големия писател. Не можем да отхвърлим и версията, че Такев, а вероятно и Константинов, са били под прицел заради принципни противопоставяния в адвокатската си дейност или пък в политическата?! Историкът Георги Марков ще напише „върховете привличат мълнии”. Когато личности с чисти помисли завладеят върхове, впоследствие те са поразявани подло от неуспелите до този момент. В политиката твърде рядко се срещат хора с принципи, и до болка предани на честността. Обикновено останалите или са репресирани и неразбрани, или заплащат със живота си. Не е ли Алеко Щастливеца един от тях?

Автор: Иван Христов

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730