снимка: www.foreignartmuseum.bg

Едно на пръв поглед съвсем обикновено събитие тези дни разбуни духовете в столицата, а и не само в София. Конференцията, насрочена в Софийския университет под надслов „Културното отваряне на България към света“, имаща за цел да отбележи 70 години от рождението на Людмила Живкова и да направи някаква оценка на нейната дейност в България и по света, беше „саботирана“, както се изразиха някои медии, от група антикомунисти. Тези хора, най- общо казано, изразиха своя протест срещу „срама, който поражда тази конференция“ и опитите за реабилитация на един режим и хората, участвали в него. Един режим, осъден като престъпен както от българския, така и от европейския парламент.

Няма да се опитвам да правя някаква оценка нито на едната, нито на другата страна. В случая не е ясно кой напада и кой се защитава, ако въобще можем да говорим за нещо подобно. Въпросът е, че каквато и да е била Людмила Живкова, нейното дело, нейната роля и личност, бяха доста неандерталски погазени. Роден съм след „демократичните промени“ в България, по- точно- в началото на българския преход, затова каквото и да кажа за дъщерята на Тодор Живков ще се базира изключително и само на нещата, които съм чел и слушал за нея.

Безспорно е, че Людмила Живкова  е заемала ръководни постове в българския политически живот по онова време, в това няма каквото и да било съмнение. Хората, които изразиха своя протест срещу „честването“ на рождението на Живкова, негодуваха от факта, че се прави опит за реабилитация на режима и политиката, провеждана от баща й. В интерес на истината в България твърде често бързаме да съдим някого на база какви са били родителите му, бабите и дядовците му, снахите и баджанаците или третите братовчеди по майчина линия. Убеден съм, че това е дълбоко погрешно, тъй като много хора вече се стремят да бъдат независими най- малкото от родителите си, и сами очертават, доколкото могат, своя житейски път, личностно и професионално развитие. Людмила Живкова не е от хората, изпращали с един подпис хора на почти сигурна смърт в трудовите лагери, нейната сфера на дейност е била коренно различна. Без да се опитвам да правя някаква защита на личността й, най- малкото, което мога да кажа е, че откакто тя оглавява Комитета за култура след 1975 г. българските обичаи, традиции, изкуство и култура стават наистина по- достъпни за света. Е, да, може би, но по „примитивната“ българска логика,която набелязах малко по- горе, фактът, че тя е дъщеря на Тодор Живков, автоматично я превръща в престъпник.

Във времената след 10 ноември 1989 г. представката „анти-“ започна доста често да се свързва с някои думи и да се налага в българския език. Безспорно е, с оглед на събитията, че най- често употребяваната дума беше „антикомунизъм“ и отричане на всичко, свързано с управлението между 1944 и 1989 г. И вместо да се вземат някои добри практики, да не се разрушават работещи фабрики и заводи, да не се разпарчетосва земеделска земя, даваща храна на цяла една държава и продукция, изнасяна в чужбина, сега ставаме свидетели на пустеещи и рушащи  се сгради, в които са се помещавали цели комбинати, както и на обрасли парцели, чиито храсти безмълвно се веят от вятъра, докато държавата внася чесън от Китай, домати от Йордания, картофи и краставици от Турция и т.н. Същото се получава и с Людмила Живкова- вместо да бъде направена една независима оценка с всички плюсове и минуси, обвързани с живота и делото й, крайностите отново вземат връх и обществото ни се разделя на комунисти и антикомунисти. И лошото е, че няма изгледи това скоро да приключи, щом след 23 години преход мъртвите още ни „подскрежават“. Български манталитет и разбиране, нищо повече.

Това не е предизборен ход, не е политическа кампания. Людмила Живкова няма как да бъде инструмент за дивиденти за партия, движение или някакви други групи от хора. Мъртва е, първото което, и не е била от активните политици, свързани с „издевателствата“ на част от политическата класа от онова време, както вече споменах. И да, точно Софийският университет като независима и непартийна институция е мястото, където да се обсъдят плюсовете и минусите, да се претеглят и да се даде доколкото се може обективна и извънполитическа оценка. Прав е акад. Светлин Русев, като каза, че съдбата и животът на Людмила Живкова ще пораждат много въпроси, на които не могат да се дадат еднозначни отговори, но със сигурност ще пораждат у някои хора „пещерен и политически реваншизъм“.

Жал ми е, честно казано, като възпитаник на Софийския университет, че стана място на издигане на плакати и лозунги и скандирания срещу опит да бъде направен анализ и оценка на човек, отдал част от живота си по- скоро за благото на държавата и културата й. За повече от 20 години на преход и реформи това беше първата, а искрено се надявам- и последната подобна проява в тази сакрална сграда на знанието, където от 1888 г. се помещава Алма матер.

Автор: Кирил Ганчев,
студент по политология в СУ „Св. Климент Охридски“

Можете да ни намерите и във Фейсбук на :
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730