Предлагам Ви да се запознаете с историята на Димитър, студент по журналистика. Както той сам я нарича историята му е малко „хорър“, но е истинска. Тя е четиво за всички депутати и членове на кабинета и ще им покаже какво е състоянието и отношението на медицинската помощ; къде е реформата и защо въобще трябва да плащаме здравни осигуровки? Сетих се, че наскоро един наш министър председател се фукаше, че се лекува в България, за да не харчи пари. Да знае, че рискува много. Ако не мисли за себе си, поне за раята да помисли.

Eдна кървава приказка за софийските болници. На 10.04.2012 (вторник) Димитър си порязва, без да иска, вена на ходилото. В своя блог той описва своята невероятна история за отношението и състоянието на медицинската помощ у нас. Ето какво пише той: „Операция и две нощи в софийска градска болница. Жив съм. И смятам това за чудо. Но не защото живота ми е висял на косъм, нито защото раната ми е била кой знае колко сериозна или смъртносна. Не. Просто защото много са умирали в нашите болници за по-малко. И вече знам защо. (И така, читателю. Предупреждавам, че това ще бъде един много мрачен, кървав и супер субективен разказ.  Така че ако си слаби нерви – по-добре не продължавай да четеш това). Напълно съм наясно, че почти всеки човек е преживявал нещо подобно. Обаче между мен и средностатистическия гражданин има две разлики – първо – аз разполагам с поле за изява и второ – претендирам, че един ден искам да се наричам „журналист”.  Не ви разказвам историята си, за да се правя на голям герой или защото си мисля, че моят случай е уникален. Всички знаем на какво ниво е здравната система в България. Но повярвайте ми, когато изпиташ нещо, за което досега само си чувал, е съвсем, съвсем различно. Добре разбирам, че моят разказ няма да промени нищичко в гореспоменатата  система и няма кой да му обърне внимание. Но въпреки това изпитвам потребност да споделя с вас личните си „приключения” и наблюдения за поредната пародия на развитите нации в нашата мила държавица – здравеопазването. На 8.04, неделя, с мен се случи нелеп инцидент. Приятелката ми, без да иска, ми беше поставила коварен капан под формата на забравена от вечерта чаша с вода на пода. Разбира се, като най-спънатият човек, ставайки от леглото стъпих с цялата си тежест, върху чашата. Сами може да се досетите какво се случи. Голямо парче стъкло ме прободе и проникна  надълбоко в ходилото ми. Tочно по средата. За около пет секунди на пода се беше образувала локва от кръв. Знаете какво се случва в тези моменти. Aдреналинът се вдига, човек не усеща никаква болка и действа инстинктивно. За около 15-20 секунди успях да докуцукам до кухнята, да грабна няколко кърпи, да събудя съквартиранта си и да отида до банята, където да се стоваря на тоалетната чиния. Естествено, оставяйки след себе си реки от кръв. Ясно беше, че съм си скъсал артерия. По-късно, по думи на лекарите, докато отида в болницата съм загубил поне 1 литър кръв. И то като се има предвид, че оставих раната да шурти не повече от минута. И така, седнал на тоалетната чиния и вдигнал крака си на другия, си направих импровизирана превръзка, затиснах с всичка сила раната с кърпа и донякъде спрях теченето. И сега започва най-ФАМОЗНАТА  ситуация, която ми се е случвала. Важно е за историята да спомена, че живея точно срещу СМГ и на няколко минути от Сточна гара, на една пряка на бул. Васил Левски. Точно на 3 минути пеша от  мястото, където тръгва „Бърза помощ” за района. Линейката дойде след 25 минути и то след много псувни от страна на съквартиранта. Пак повтарям. Разстоянието се взима за 3 минути пеша, а линейката дойде за 25 минути. Можете ли ВЪОБЩЕ да си представите и обясните това!? Сериозно. Питам. Добре че съм едър човек, добре че за няколко минути успях да не се паникьосам и добре че съм карал курсове на „Червения кръст” за шофьорска книжка. Иначе сега нямаше да ви пиша този коментар. С прерязана артерия на ходилото, което се води резервоар на кръв за човешкото тяло, без сам да спра кръвта си, щях да си отида за много по-малко от 25 минути. Но чак сега започвам. Линейката дойде, а с нея и т.нар „доктори”. Казано честно, очаквах няколко души, които идват с носилка, бързо ме натоварват и носят до линейката. Нищо подобно, драги ми смехурко. На вместо това получих една  докторка, на не повече от 27 години и тежаща не повече от 50 килограма.  След като момичето влезе при мен, със супер poker face ме помоли да стана от тоалетната чиния и да се преместя по-напред, за да й е по-удобно да ме превърже. Тук вече, признавам, всякаква смелост и НЕ паника отдавна ме бяха напуснали и й се разкрещях, че не е нормална и, че трябва да дойде тя до мен, а не аз, с прерязаната артерия да се мъкна извън банята. Милата докторка обаче още не си даваше сметка  каква е ситуацията, въпреки че цялата баня беше в кръв, и ми каза, че едва ли имам скъсана артерия и да дойда до нея. Супер бесен станах на един крак, с помощта на съквартиранта си, при което на няколко пъти щях да падна, заради хлъзгавата кръв по пода,  а да не говоря колко ми беше причерняло вече. В момента, в който станах, разбира се, цялата кръв, която досега притисках с кърпа, изтече за около 3 секунди, образувайки локва. Е, в този момент, докторката буквално прибледня и разбра, че нещата са по-сериозни от колкото си е мислела. Накара ме да седна на пода (смислено, нали?), за ме превърже. Няколко минути се опитва да направи някаква превръзка, докато от третия опит успя. И сега идва най-интересното. Накараха ме сам с прерязана артерия и току-що нескопосано направена превръзка, да си сляза като пич на един крак, от втория етаж до линейката и сам да се кача на колата. На мен по-скоро ми се припадаше, но някак си успях да го направя, най-вече заради енергията, която ме обхваната, когато разбрах, че май няма да умирам. Качих се аз с 300 зора на линейката със съквартиранта си и приятелката ми (без тях нямаше да се справя с всичко, благодаря ви), която вече беше пристигнала и потеглихме на някъде. И така, след има-няма 5 минути линейката ме закара районната болница Исул. От там обаче казаха, че не могат да ме зашият, защото нямали хирурзи и ме пратиха към 3-та градска. Пътувахме ние около 15 минути до 3-та градска, а аз междувременно бях загубил още няколко десетки милилитра кръв, но какво толкова. Линейката влиза в спешния център на болницата, качват ме в количка и влизам в отделението. Там някаква сестра започна да ме разпитва за личните данни. Казвам й аз ЕГН-то и в един момент стигам до там, че съм от Варна. След като чу откъде съм, милата медицинска сестра ми се скара (на мен и докторката, която ме беше докарала с линейката), че не могат да ме приемат в това отделение, защото не съм от София. А тука било само са столичани. За нас от провинцията нямало място. Е, признавам, тука нервите ми не издържаха и аз много спокойно й казах „Добре, госпожице, извинете за притеснението. Ей сега ставам, със скъсана артерия и отивам пешачката до някоя частна болница. Където може и да се отнесат добре с мен“. Мисля, че й стана тъпо. Дано. И така, от спешното отделение на 3-та градска ме преместиха до ортопедията на болницата, която е на другият край на сградата. Повисях малко там и след известно време дойде един млад доктор. Очевидно в момента в отделението нямаха работа и очевидно почти всички стаи бяха празни. Но ВЪПРЕКИ това, след като чу какво ми има, дори без да махне превръзката и да погледне раната каза: „О, това не е достатъчно сериозно за тук. Няма какво да ни занимавате с такива леки случаи. Ние в това отделение не се занимаваме с такива леки рани. То два-три шевчета и ще му мине”.  В последствие се оказа, че имам скъсана артерия, скъсано сухожилие и скъсани други 20, по-малки, кръвоносни съда, които ми шиха в продължение на 2 часа операция. Заклевам се, че в този момент ми се искаше да му разпльокам мозъка в стената и да му кажа, че ще се оправи с 2-3 шевчета.  И така, от 3-та градска ме пратиха отново в Исул. Припомням какво се случи до сега. Чаках 25 минути линейката, която ме отведе до болница Исул, после до 3-та градска, после до друго отделение на 3-та градска и после пак до Исул. На практика ме разкарваха с линейката. Четири пъти. Час и половина, без времето на чакане. С разкъсана артерия. В Исул ме приеха в спешното отделение, където ми смениха превръзката. Всичко това стана за поне половин час и бях свидетел на работата на лекарите. Повече от 10 пъти чух „Майка му да е*а”, изкрещяно от устата на някой от медицинските работници в стаята. Държаха се с мен подигравателно и с презрение. Държаха се с мен сякаш нарочно съм си прерязал артерията. Сякаш нарочно някой е оставил чаша на пода. И ме обвиниха, че съм се напил и затова съм се наранил така.  Не ми повярваха и като им казах, че не съм се наранил нарочно и, че  не съм изпил и една чаша бира предната вечер. Междувременно в отделението влезе една жена, която сама беше вървяла от тях до болницата, със счупена ръка. Накараха я да си чака отвън, защото ръката така и така била счупена. Освен жената, в отделението докараха и един пияница, когото бяха спукали от бой. Човека беше с извадено рамо, а лицето му беше смляно. Не мога да ви опиша как се държаха с него. Сигурен съм, че ако им бяха докарали пребито куче, отношението щеше да е по-добре. По едно време директно  му казаха „Ти какво правиш тука? Напиваш се и после идваш ние да те шием. Що не си седиш вкъщи, а?”. В същото време обсъждаха колко са малоумни тия от другите болници, че не взимат пациентите, а ги водят при тях. На практика ни бяха сърдити, че ги занимаваме в неделя вечер с нашите проблеми. Бях потресен. Наистина потресен. И тук абсурдите не свършват. След като ме превързаха ме накараха да седна в коридора, за да си чакам шефовете. В момент в който седнах, след 20 секунди на пода се образува локвичка от кръв. Като видяха това, докторите, моментално ме закараха в операционната и ме оставиха на 2 сестри да ме подготвят. Подготвиха ме за 10 минути. Чакахме лекарите да дойда 40 минути. Намествали рамото на пияницата. Между другото, докато чакахме хирурзите, една от сестрите, възрастна и простовата жена, ме попита откъде съм. Щом разбра, че съм от Варна, взе един лист и ми написа на него адреса си. Помоли ме да й набера, когато се прибера във Варна, джинджифилов лист и да й го пратя по Еконт на този адрес. Тук вече просто НЕ ЗНАЕХ какво да кажа. Не знаех и какво да си мисля. Затова я попитах „Ъъъъ, сигурно за болницата нещо ви трябва?” Тя ми отговори „О, не, не, за кюфтенца и бобец като готвим у нас си!”. И това от думите на жена, която асиститра на докторите, които ще бъркат да ме шият. В момент, в който се чудех и паникьосвах дали въобще ще изляза от тази зала с крака си. Драги ми читатели, понякога думите и на най-добрите писатели на стигат да опишат дадена ситуация. А аз не съм от най-добрите писатели. И така, до тук спирам с подробното описание, че и без това този текст стана безкрайно голям. Операцията мина успешно, 2 часа се мъчих, крещях като говедо, защото цялата ми смелост беше привършила, но накрая ме зашиха и оправиха. Лекарите си свършиха перфектно работата, за което съм им благодарен. След това идваха да ме виждат по 3 пъти на ден и отношението им наистина беше добро. Като изключим това, че единият се разкрещя на приятелката ми и каза, че щял да е бие, защото видиш ли, тя е виновна, че е сложила чашата с вода така, че аз да се раня (което е абсурдно), нямам никакви забележки към тях. Те не са виновни, че цялата система е разядена, прогнила, пропаднала. Дори ги уважавам, че въпреки това търпят всички тези абсурди. Както и да е. След операцията последваха двете най-гадни нощи в живота ми. Бях настанен в пропаднала, депресираща, неремонтирана стая от 80-те, заедно с още двама душа. Тук няма кой знае какво да казвам, освен че мизерията е толкова голяма, че през цялото време се чувствам като в хорър филм и ми идва да плача като малко дете. По-депресиран не си спомням да съм се чувствал. И, повярвайте ми, не заради раната на крака ми. Разбира се, за това помогнаха гадните, дебели, мустакати (не е метафора) и злобни сестри, които за мен вече са най-злобните жени в света. И да, по-злобни дори от контрольорките. През цялото време се отнасяха с мен и с всички пациенти като с малки деца. Но нямам предвид грижовно, а пренебрежително, покровителски, сякаш сме бавноразвиващи олигофрени, които не могат да разсъждават. Повярвайте ми, отвратително е. По едно време една от тях дойде да ми вземе кръв, при което ми навряха игла във вената. Нормалната ми човешка реакция беше, че неволно изстенах. Съвсем леко. Сестрата ме погледна и ми изкрещя „Какво ми ревеш, бе лигльо!? Това ти е болница, тука не се плашим от малко кръвчица!”.

Мога да ви говоря още толкова, защото това, което ви разказах е само част от всичко, което преживях и видях в софийските ни болници. Вече съм изстискан и изморен. Потресен и разочарован. Винаги съм чувал, че здравеопазването ни е под всякаква критика. Но не очаквах това. Наистина. Нищо не може да те подготви да очакваш ТОВА. Нищо не може да те подготви за уникалното преживяване да чакаш 30 минути в локви кръв да дойде линейката, после да те мотат 2 часа из 4 болнични отделения, а накрая да се държат с теб като с бавноразвиващ се идиот, или в най-добрия случай  – като с животно. В един момент си дадох равносметка, че самата ми рана беше един от най-малко неприятните неща, които ми се случиха последните три дена. Следващият път ако ми се случи подобно нещо, просто ще си легна на леглото и ще си изчакам да ми изтече кръвта…

Димитър, студент журналистика. http://lastargument.wordpress.com/zame/