„Последният излет“ е документален филм за Вазов, който Държавен архив – Габрово ще покаже на 9 юли, съобщи Цветомира Койчева – началник на габровския архив.

По повод 175-ата годишнина от рождението на Патриарха на българската литература Иван Вазов, която отбелязваме на 9 юли, Държавен архив – Габрово публикува спомени за неговото последно пътуване, осъществено през лятото на 1921 г. Тогава Вазов посещава Плачковци, Трявна и Габрово.

Спомените са събрани от журналиста и краевед Марин Маринов, който създава документалния филм „Последният излет“. Обичта към Иван Вазов и неговото творчество отвежда автора на филма по стъпките на последното му пътуване.

Той снима десетминутната лента през 1969 г., а няколко години по-рано разговаря с живи свидетели от Плачковци и посещава местата, където е почивал Вазов в своето последно пътуване.

Запазеният в архива на Марин Маринов разказ ни разкрива последния излет на Иван Вазов, в който са вплетени спомените на много очевидци:

„За Иван Вазов – гордостта и славата на българската книга, е писано много. Малцина обаче знаят за неговото последно съприкосновение с нашата природа, която той много обичаше. Подгонен от задуха на столицата, през нощта на 6 срещу 7 август 1921 г. Вазов слиза на гара Кръстец. Тясната стаичка на гаровото ханче неприветливо посрещна късния гост… Облече се, дочака следващия влак и след полунощ слезе в Плачковци. Дежурният чиновник го изведе зад гарата и му посочи тъмния силует на хотела. На първото похлопване никой не отвори. Закъснелият пътник настойчиво почука с бастуна си по стъклата…

Съдържателят отключи и Вазов потъна в полуосветеното предверие. Бай Митьо опули очи. Огледа пътника от главата до петите и спря поглед на рунтавите му вежди. Сетне погледна портрета на стената, прекръсти се и плясна с ръце:

Майко мила, комай, че си дядо Вазов, а!?

Сутринта Вазов излезе да разгледа селото. Когато се върна повторно в хотела, очакваше го нова изненада – директорът на мините „Принц Борис“ и „Бъдеще“ инж. Драгомир Маринов беше изпратил да го вземат… Излязоха на горния край на Плачковци. Там, на самата дековилна линия, ги очакваше впрегнат във вагонетка кон. Няколкостотин метра се движиха успоредно на редовната железопътна линия, сетне завиха вдясно и поеха из красивото Радевско дефиле. Обраслите с вековни гори склонове, зеленият губер на поляните и многоцветието на овощните градини веднага привлякоха вниманието на госта. Едва когато дървените конски копита проехтяха по дървения мост, чиновникът обяви, че са пристигнали. Макар прехвърлил седемдесетте, Вазов чевръсто скочи.

Пременени невести и моми, деца и свободни от смяна миньори поднесоха букети от горски цветя и гостът сърдечно се ръкува с всички… Поклони се на насъбралите се и бавно пое след инж. Маринов. Отведоха го в неговата гостна да си почине. На следващия ден Вазов писа: „И ето сега, от верандата се любувам на красотите, които ме заобикалят. Гористи върхове, съвсем покрити с дъбови гори или тук-таме прошарени с полянки и ливади; балкански чист въздух пълни гърдите с хлад и озон; шумът на рекичката напява своята неспирна песен в долината“…

Следваше нова изненада. След един ден с файтон на директора на мините слязоха в Трявна. За това гостуване на Вазов в града Богомил Даскалов, учител от Трявна, пише: „Поднесохме му книгата за записване на посетителите, помолихме за спомен да се разпише. Вазов извади молив и се разписа… Един от събеседниците му направи забележка: „Господин Вазов, слагате на Сопот ер голям“ …Усмихнат Вазов отговори: „Ръка, свикнала 50 години да пише така… пък и защо малкият Сопот да не носи един голям ер“…

Открихме написаното: „9 август 1921, Ив. Вазов, Сопотъ“.

Подробности около посещението научаваме от писаното във в. „Зора“ от Даскалов и от самия Вазов. „По обед поетът пристигна в Трявна. Това бе знаменито събитие за жителите ни – започва учителят. – Седнах на балкона в очакване развълнуван. Голямата врата се отвори и стройната фигура на поета бавно, но величествено пристъпи прага. Изкачи се по стълбите, посрещнах го с няколко думи и го поканих в приемната. Весел, шеговит, енергичен бе тоя в напреднала възраст мъж…“

Преди да дойде в големия дом на Даскалови, Вазов беше посетил племенницата на Петко Славейков – Вата Тотева Славейкова, и дълго разговаря с нея за Славейковия род. И у Даскалови разпитва за бита на тревненци, за Ангел Кънчев. С голямо удивление разглежда резбованите тавани, уредбата на целия Даскалов дом. Късно вечерта Вазов отбеляза: „В дома на Даскалов се любувахме на чудните резбарски работи… Там добиваш представа за изящния и тънък вкус на българския майстор резбар. Имало е изкуство у нас в ония времена“… Двата тавана – на уста Димитър Ошанеца и Иван Бочуковеца, са от десетте години на деветнадесетото столетие.

Привечер файтонът пое обратно към Балкана. На следващия ден Вазов посети Габрово. Когато се прибраха вечерта, гостът помоли любезния господин да не го водят повече в населени места. Инженерът се съобрази с това му желание. На другата сутрин се изкачиха на връх Кръстец, където горският надзирател от Трявна и дърварите зарадваха гостите с чуден хайдушки кебап, какъвто могат да направят само планинците от този край. А дърварите разказаха как миналата година празнували Вазовата седемдесетгодишнина…

Вазов се смееше с просълзени очи. Когато се поуспокои, с умиление каза:
– Благодаря Ви, добри хора! Благодаря Ви от сърце. Сега наистина да се чукнем за здраве на всички, за вашите жени и деца – и лицето му придобива сериозен вид.

Нощес сърцето му отново се обади. Лекарите отдавна му забраниха да пуши. Не му разрешаваха и употреба на алкохол. Преди да си тръгне за София, миньорите му устроиха тържество. По перестите клони на старите буки окачиха книжни фенери със запалени в тях дебели свещи. Натръшкаха хайдушки огньове, „засвири джаз“, в чиито мелодии влизаше думкането на ламарини и газени тенекии.

– Прекрасен народ имаме – обърна се Вазов към инж. Маринов. – Много препати през войните, сигурно и още ще пати. Такъв народ иска истински водачи, които да защитават неговите интереси, смело да го водят напред… .Жалко!

Хайдушката вечер донесе много радост на човека с благата усмивка. Въпреки увещанието да остане още няколко дни, той пое обратно към столицата.

– Ние пак ще се видим. Догодина пак ще дойда при вас… Непременно ще дойда – каза им той на раздяла.“

В своето сърце този голям българин беше побрал мъките и страданията на цял народ от столетия наред, както и огромната си обич към него.

20 години преди последното си пътуване, Вазов посещава Априловската гимназия, където записва своите мисли и впечатления за делото на благодетеля Васил Априлов и нарича Габрово „този архибългарски и прекрасен град“.

През 2023 г. благодарение на партньорството между Държавен архив – Габрово и фирма „Перфект“ – Габрово, филмът на Марин Маринов беше дигитализиран и заживя нов живот. Това стана възможно благодарение на Програма „Култура“ на Община Габрово. Озвучаването с прекрасния текст на автора бе направено от абитуриентка от Националната Априловска гимназия. Той е излъчван, когато бе дигитализиран, в програмата на Лятно кино и при открити уроци с ученици от училища в Габровска област. Филмът, записан на кинолента, и разказът за последния излет на Иван Вазов се съхраняват във фондовете на Дом на културата и на Марин Маринов в Държавен архив – Габрово. Представените снимки се съхраняват в учрежденски и лични фондове в Държавен архив – Габрово.

„Последният излет“ ще бъде показан на 9 юли, сряда, в кинозалата на Държавен архив – Габрово от 10.00 часа и от 16.00 часа. Залата разполага с 20 места. И двете прожекции са с вход свободен.

За автора на филма Марин Маринов:
Марин Петков Маринов е роден на 30 юли 1926 г. в с. Къпиново, Великотърновско. Завършва Смесената гимназия в град Елена. Участва като доброволец в заключителната фаза на Втората световна война. От фронта се завръща с орден „За храброст“ – IV степен. От 1951 г. учи в стопанския факултет СУ „Климент Охридски”, икономическия институт „Карл Маркс” – София (днес УНСС) и се дипломира през 1956 г. във ВИНС – град Сталин (днес Варна) със специалност Икономика на строителството. На журналистическа работа е от 1952 г. – първоначално като нещатен кореспондент на столичния вестник „Трудово дело”, после като щатен кореспондент на в. „Народна младеж” за тогавашния Търновски окръг. Няколко месеца е кореспондент на в. „Земеделско знаме”. През 1959 г. е назначен в окръжния вестник „Балканско знаме” в Габрово, където работи до пенсионирането си през 1987 г. Удостоен е с почетна значка „Златно перо” и грамота на Съюза на българските журналисти за висок творчески принос в българската журналистика и публицистика. В периодите 1959 – 1966 и 1968 – 1972 г. работи в Държавен архив – Габрово като продължава активно да присъства и на страниците на вестника. С Указ на Държавния съвет на НРБ от 1 ноември 1986 г. Марин Маринов е награден с орден „Кирил и Методий” – І степен по случай неговата 60-годишнина и за обществената му и журналистическа дейност. Изявява се като сценарист, режисьор и оператор на общественозначими филми. Фотолюбител, известен колекционер, филателист, нумизмат, събира пощенски картички, юбилейни и възпоменателни медали. Автор е на редица ценни изследвания, публикации и издания, между които албум „Паметници на Освободителната война 1877 – 1878 г. в Габровски окръг” (1977 г. в съавторство с Филип Грозев), Пътеводител „Габровски окръг” с описания, маршрути и снимки, (1984 г. в съавторство с Димо Тодоров), книгата „Гласове край Синкьовица” (1996) със спомени и документи за балканското родолюбие от Габровско, книга „Габровци на фронта 1944 – 1945 г.” (1994), на краеведски изследвания за с. Трънито, Габровско и село Къпиново, Великотърновско и др. Марин Маринов почива на 3 октомври 1996 г. Документите от дейността му като журналист, краевед, фотолюбител са дарени на Държавен архив – Габрово от неговата съпруга, обработени са във фонд на негово име и са обществено достъпни.