Спомени на Рачо Стоянов за патриарха на българската литература, запазени в Държавен архив – Габрово.

В навечерието на 172-та годишнина от рождението на Иван Вазов, Държавен архив – Габрово разгръща старите архивни документи, в които откриваме интересни спомени за него, разказани от друг ваятел на словото Рачо Стоянов.

Ето какво е записал авторът на „Майстори” за патриарха на българската литература: „Иван Вазов какъвто го видях
Откръшлеци от спомени

Трябва да беше към края на миналия век. Бях ученик в Габрово и един следобяд бяхме излезли по китните поляни покрай рекичката Синкьовица за да играем в свободните часове, когато някой дотърча и ни обади, че Вазов се намира в гимназията. Грабнахме си палтенцата и хукнахме през глава за да го видим. Истина, Вазов бил в гимназията, на път за Шипченския проход, разгледал я, поговорил с директора и си заминал с файтона. Язък! Не можахме да видим народния поет! Някой си ни утеши с това, че ни донесе една малка брошурка, печатана в Казанлък стихове някакви като поема, от които съм запомнил досега само тоя припев:
Девет годин да се миеш
Във реката Стрема
Петната си да измиеш Нема,
Вазов, нема!

Какви бяха тия злокобни петна и защо така го жигосваше неизвестния поет, не беше ни ясно тогава. Пък и немаше нужда да ни се обяснява: Вазовите стихове бяха налице и ако те бяха греховете му, ние ги приемахме като големи грешници също така.

Ако ние лудеехме по тия негови стихове, ако ги заучвахме като на игра наизуст и ги декламирахме при всеки случай, какво чудно има, че когато след няколко години се озовах в София, първата ми работа бе да видя тоя човек, чиято поезия дълбоко ме е вълнувала?

Един познат, по-дългогодишен софийски жител ми го посочи един ден в……градската градина. Не ми се вярваше: Вазов седнал на една проста пейка между най-обикновени хора! Той, поетът, който според моето младежко въображение трябваше едва ли не в облаците да витае. Това ли беше тронът му, та тая ли обикновена пейка и тия ли бяха олимпийските божества, с които общуваше-няколко души службогонци или обикновени хора? Досетих се скоро, че това е „Кардашев на лов”, сиреч поетът на лов за сюжети за своите драски и шарки. И все пак впечатлението, че Вазов не отбягва обикновените хора, че не се гнуси да седне между тях, ми остави дълбоко впечатление.

Скоро трябваше да видя, че той не се различава от обикновените хора с веселостта си и доброто си разположение.

Бях коректор на вестник „Ден”. Една сутрин в редакцията, която беше тогава на булевард „Дондуков” дойде сам Вазов и влезе в стаичката, дето работеха репортерите и коректора. Влезе Вазов засмян и весел и се обърна, ако се не лъжа към Христо Силянов и го запита видял ли е афиша на представлението, което щеше да дава трупата на Матей Икономов. Работата била там, че в тоя афиш имало две чудновати, невероятни имена: „Гобаров” и „Гробокопов”. Това именно направило впечатление на Вазова и той бе дошел да запита дали някой не познава кои актьори ще играя под тия имена и дали са истински или псевдоними. За щастие аз познавах и двамата актьори и обадих, че те са лъжливите им имена. Вазов се смя още повече, когато му казах, че са приели тия невероятни имена двамата актьори, двама добри приятели, понеже играели гробарите в пиесата „Хамлет”.

След доста години аз бях вече чиновник в българската академия на науките, когато трябваше да открия случайно една друга негова черта: сговорчивостта му. Вазов беше член на Академията, но на заседанията й, на заседанията на Историко-филологичния клон, на който беше член и покани за които аз редовно му пращах всеки четвъртък, той не се явяваше никога. Не мога сега да си спомня през коя година беше, но Академията трябваше да има годишно събрание за да избере управителен съвет: председател, подпредседател, секретар и ковчежник. После тоя управителен съвет се допълняше от председателите и секретарите на трите клона, и целия тоя сбор представяше пълния състав на управителния съвет. Обикновено общото събрание на Академията се насрочваше в неделен ден, към края на юний, след което започваше ваканцията.

Нищо не показваше, че ще има някаква промяна в управителния съвет: Ив. Ев. Гешев щеше да заеме председателското си място, подпредседател щеше да стане проф. Л. Милетич, секретар Ив. Пеев Плачков, ковчежник Ст. Аргиров. Така си беше от години, а пък академията не обичаше промените, както се бях убедил. Тоя път обаче, бе станало нещо като бунт: за подпредседател не беше избран Милетич, а Вазов! Така поне показваше избора на всички акдемици, които бяха присъствували на заседанието.

Трябва да кажа, че длъжността председател, която се заемаше от години от Ив. Ев. Гешов беше до голяма степен почетна и представителна. Когато трябваше да се приемат чужди учени, обикновено ги приемаше и разговаряше с тях секретаря или подпредседателя. Това налагаше известни задължения, с които едва ли бе се съгласил самия Вазов. На тя точка именно беше наблегнал, изглежда ловкия Иван Пеев-Плачков, секретарят на академията. Може да е имало и друго влияния. Но най-ясно стана, че самият Вазов не е искал и не е желаел тоя пост, който би го обременил с лишни и не негови грижи, които биха му пречили в неговата писателска дейност. И скоро той се отказа от тоя пост и си остана все така непосещаващ заседанията на академията. Какво всъщност бе станало? В Академията, а също и в университета, отдето идваха болшинството академици, Л. Милетич с характера си умееше да си печели врагове и ако не врагове, поне недоволници от неговото държане. Кой бе скроил тая игра на Милетича, не зная и не ми бе работа да узная, но то се се озова в меншество. Както секретаря Пеев се изрази тогава, „да беше гласувал и бай Захарий (разсилния) и той щеше да бъде против Милетича:. Но Вазов с отсъпчивостта си не бе пожелал да се възползува от това случайно стечение на обстоятелствата, от което предполагам не биха се отказали други.

С каква широта е гледал той и на тия чевствувания, които му се устроиха по повод седемдесетгодишнината му, показа търпението, което наблюдавах и аз и цялата публика през време н манифестацията една наистина грандиозна и всенародна манифестация, в която главен дял заемаха учениците от софийските гимназии. Той бе застанал на балкона на своя дом и под него се изреждаха младежи, в стройни редици, заприщили целия простор на околните улици, понесли плакати с имена на негови произведения. И тогава една софийска гимназия му изпя хорово един марш…..от Пенчо Славейков, маршът от Кървата песен.”

Иван Вазов посещава Габрово и в частност Априловската гимназия на 18 юни 1901 г., както свидетелства записаното от него послание в Паметната книга на Априловото школо. Оригиналът ѝ се пази и до днес на място и продължава да се попълва.

В Държавен архив – Габрово се съхранява нейно дигитално копие, което е част от документалния фонд на Национална Априловска гимназия. Интересните спомени на Рачо Стоянов се пазят в оригинал във фонда му в Държавен архив – Габрово. Като илюстрация към тях Архивът в Габрово прилага и негова лична карта като служител в Българска академия на науките, където са били основна част от срещите му с патриарха на българската литература.

*Използваното фоново изображение е на БНР.

Автор: Цветомира Койчева,
Началник-отдел „Държавен архив” – Габрово

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/