Митко Тодоров – Чакала една от емблемите и звезда на родния волейбол от близкото минало. Сребърен олимпийски медалист от игрите в Москва през 1980 г. с националния отбор по волейбол. Дългогодишен капитан на националите през 80-те години. Сред успехите му са бронзови отличия от европейски първенства във Варна през 1981 г. и в Берлин през 1983 г. Той е „синя легенда“, като с отбора на “Левски Спартак” става световен студентски шампион през 1977 г. в София. Освен това със “сините” се класира втори в турнир за КЕШ през 1975 г. и през 1982 г. Избран е за най-добър нападател през 1977, 1978 и 1980 г. Печели шампионските титли на България за 1980, 1981, 1985 г. От 1986-а до 1993-а играе в Италия за отбори от елитната „А“ група. Той е един от първите родни състезатели, които проправят път и за днешните волейболни таланти на България, които се изявяват на Ботуша. В три последователни години – 1986, 1987, 1988 г. е обявен за най-добър чуждестранен състезател в първенството на “адзурите”. А през 1988 и 1989 г. е включен сред шестте най-добри волейболисти на Апенинския полуостров. Отличаван е огромен брой пъти с редица индивидуални и отборни награди от различни състезание у нас и чужбина. Митко Тодоров – Чакала е първият волейболист в Европа, който вкарва изпълнението на начален удар с отскок. Родом е от Бургас, животът му го отвежда в Габровския край. Той е основател на италианската шивашка фирма „Ти Фузион“, представена в Габрово, а доскоро управляваше и хотел „Каса Волей“ в Дряново. Днес, 14 юни, легендата на българския волейбол празнува 65-годишен юбилей. По този повод в спортна зала „Орловец“ са изложени негови отличия и спомени от кариерата. За успехите в спорта, предизвикателствата, възходите и спомените на живата легенда на българския волейбол, разговаряме с Митко Тодоров – Чакала.

Той започва спортната си кариера в родния Бургас, където в началото на 70-те са липсвали изявени школи. Извежда отбора до първото място в България, поднасяйки за онова време неочаквана изненада в първенството, а успехът на тима изважда морския град на волейболната карта на страната. Професионалната си кариера започва 18-годишен.

Шампионската титла и силното представяне през сезона на Митко Тодоров пораждат апетити на някои от клубовете в страната да го привлекат в редиците си. Неговото желание обаче е да отиде да играе за столичния гранд „Левски“.

„Исках да играя за „Левски“, което стана много трудно. Трябваше да се ходи в казармата. А по онова време „каймакът“ на младите момчета и таланти във всички спортове, и „ЦСКА“ имаха тази привилегия да подбират всичко, което си пожелаят. Така стана и с мен“, спомня си легендарният волейболист.

Военната си служба той отбива, защитавайки цветовете на синия клуб в спортните школи на „Левски“. „Когато започнаха да се състезавам за клуба, представянето ми бе слабо. Една голяма личност обаче вярваше в мен. Казваше се Георги Чолов, дългогодишен треньор на националния отбор и „Левски“. Той гарантира за мен, че ще стана голям състезател. От този момент нататък личният ми живот приключи. С много лишения и упоритост тренирах по 6-7 часа на ден. Наблегнах изключително много на подготовката си“, разказва Митко Тодоров.

Според него формулата на успеха в спорта е 1% талант и 99% труд. „Когато израснах като състезател, винаги това казвах на младите, че татко Господ дава 1% талант и 99% труд, за да успееш“, добави той.

Още през първата година от пребиваването си в столичния клуб Тодоров е включен в националния отбор на България, като млад талант. Едва след няколко месец той се налага в основния състав на тима. Израстването в спортната си кариера на клубно и национално ниво Тодоров отдава на зверските лишения. Той не крие благодарността си към най-великия по думите му треньор Васил Симов, с когото е имал честта да работи в първия тим на България, чиято капитанска лента е носил.

Седмици преди участието си на олимпиадата в Москва през 1980 година, волейболният отбор на България играе приятелски турнир в Белгия, като тимът се представя слабо, оставайки на последното място в турнира, а в съблекалнята тлее напрежение.

По време на олимпийските игри съставът ни почива в първия кръг на състезанието по волейбол, а във втория се изправя срещу силно играещия отбор на Куба, който прекланя глава пред „лъвовете“. Срещата е спечелена с 3:1. За гръмкия успех на трикольорите пишат всички световни медии. Следват още две победи и загуба, които изпращат България на полуфинал.

Там се изправя срещу двукратния световен и двукратния олимпийски шампион Полша. В двубоя с тях волейболистите ни не оставят съмнение, че са по-качественият отбор и побеждават съперника си с категоричното 3:0. Срещата Митко Тодоров определя като мачът на живота му. На финала родните състезатели излизат срещу домакините, а отсъствието по необясними причини на ключови волейболисти от нашия тим наклоняват везните в ползва на Русия, тогава СССР, които печелят златото.

„Резултатите показват каква е разликата в спорта тогава и сега. В годините назад представителният тим на страната ни по волейбол не излизаше от тройката или четворката на медалистите на олимпиади, световни и европейски първенства. Тогава държавата много залагаше на спорта. Защитавахме родината като национали. Нещо, което трудно бихме казали за сегашното положение. Да не искаш да играеш за националния отбор? Да излезеш на полето да биеш 2 топки и да ползваш появата си в състава, само за да отидеш да играеш в чужбина… Нямам обяснение“, счита Митко Тодоров.

След успехите в клубния „Левски“ и националния отбор на България Митко Тодоров – Чакала продължава професионалния си път в чужбина. През 1985 година за неговия подпис се борят италианските грандове „Панини“ (Модена) и „Сантал“ (Парма). Трансферът на Апенините е белязан с медийни скандали.

Звездата на родния волейбол преминава в Италия, след успех над „ЦСКА“ във финалната среща на българското първенство, която решава титлата. Митко Тодоров започва да се състезава за новака в италианския шампионат „Удженто“. Още в първите срещи той, световно известният Уго Конте и съотборниците му побеждават „Болоня“ и шампиона „Панини“ с по 3:0, като в края на сезона нареждат „Удженто“ в топ 3.

След представянето си в „Удженто“ Митко Тодоров преминава в редиците на шампиона „Панини“ (Модена), където играе рамо до рамо с Фердинандо ди Джорджи, извел тима на Полша като треньор през 2018 година до световния връх на волейбола. Истинското приятелство между тях продължава и до ден днешен. Тодоров и Фердинандо ди Джорджи стават шампиони на Италия с отбора на „Панини“ (Модена).

От 1986-а до 1993-а играе в Италия за отбори от елитната „А“ група, сред които и „Белунга Белуно“. Той е един от първите родни състезатели, които проправят път и за днешните волейболни таланти на България, които се изявяват на Ботуша. В три последователни години – 1986, 1987, 1988 г. е обявен за най-добър чуждестранен състезател в първенството на “адзурите”. През 1988 и 1989 г. е включен сред шестте най-добри волейболисти на Апенинския полуостров.

Като национален състезател Митко Тодоров и съотборниците му понасят голям удар. Може би най-силният отбор някога на България спечелва изключително трудната олимпийска квалификация в Барселона за олимпийските игри в Лос Анджелес през 1984 година, но тимът ни не отива, поради бойкот на социалистическите страни.

„Този отбор, който бяхме, Борислав Кьосев, Асен Гълъбинов, Димо Тонев, Любо Ганев и всички момчета, ако бяхме отишли в Лос Анджелес, минимум щяхме да се върнем с медал, защото бяхме много обиграни и се познавахме отлично“, спомня още Митко Тодоров.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/