Новини
Митко Тодоров: Формулата на успеха в спорта е 1% талант и 99% труд!
Митко Тодоров – Чакала една от емблемите и звезда на родния волейбол от близкото минало. Сребърен олимпийски медалист от игрите в Москва през 1980 г. с националния отбор по волейбол. Дългогодишен капитан на националите през 80-те години. Сред успехите му са бронзови отличия от европейски първенства във Варна през 1981 г. и в Берлин през 1983 г. Той е „синя легенда“, като с отбора на “Левски Спартак” става световен студентски шампион през 1977 г. в София. Освен това със “сините” се класира втори в турнир за КЕШ през 1975 г. и през 1982 г. Избран е за най-добър нападател през 1977, 1978 и 1980 г. Печели шампионските титли на България за 1980, 1981, 1985 г. От 1986-а до 1993-а играе в Италия за отбори от елитната „А“ група. Той е един от първите родни състезатели, които проправят път и за днешните волейболни таланти на България, които се изявяват на Ботуша. В три последователни години – 1986, 1987, 1988 г. е обявен за най-добър чуждестранен състезател в първенството на “адзурите”. А през 1988 и 1989 г. е включен сред шестте най-добри волейболисти на Апенинския полуостров. Отличаван е огромен брой пъти с редица индивидуални и отборни награди от различни състезание у нас и чужбина. Митко Тодоров – Чакала е първият волейболист в Европа, който вкарва изпълнението на начален удар с отскок. Родом е от Бургас, животът му го отвежда в Габровския край. Той е основател на италианската шивашка фирма „Ти Фузион“, представена в Габрово, а доскоро управляваше и хотел „Каса Волей“ в Дряново. Днес, 14 юни, легендата на българския волейбол празнува 65-годишен юбилей. По този повод в спортна зала „Орловец“ са изложени негови отличия и спомени от кариерата. За успехите в спорта, предизвикателствата, възходите и спомените на живата легенда на българския волейбол, разговаряме с Митко Тодоров – Чакала.

Той започва спортната си кариера в родния Бургас, където в началото на 70-те са липсвали изявени школи. Извежда отбора до първото място в България, поднасяйки за онова време неочаквана изненада в първенството, а успехът на тима изважда морския град на волейболната карта на страната. Професионалната си кариера започва 18-годишен.
Шампионската титла и силното представяне през сезона на Митко Тодоров пораждат апетити на някои от клубовете в страната да го привлекат в редиците си. Неговото желание обаче е да отиде да играе за столичния гранд „Левски“.
„Исках да играя за „Левски“, което стана много трудно. Трябваше да се ходи в казармата. А по онова време „каймакът“ на младите момчета и таланти във всички спортове, и „ЦСКА“ имаха тази привилегия да подбират всичко, което си пожелаят. Така стана и с мен“, спомня си легендарният волейболист.
Военната си служба той отбива, защитавайки цветовете на синия клуб в спортните школи на „Левски“. „Когато започнаха да се състезавам за клуба, представянето ми бе слабо. Една голяма личност обаче вярваше в мен. Казваше се Георги Чолов, дългогодишен треньор на националния отбор и „Левски“. Той гарантира за мен, че ще стана голям състезател. От този момент нататък личният ми живот приключи. С много лишения и упоритост тренирах по 6-7 часа на ден. Наблегнах изключително много на подготовката си“, разказва Митко Тодоров.
Според него формулата на успеха в спорта е 1% талант и 99% труд. „Когато израснах като състезател, винаги това казвах на младите, че татко Господ дава 1% талант и 99% труд, за да успееш“, добави той.
Още през първата година от пребиваването си в столичния клуб Тодоров е включен в националния отбор на България, като млад талант. Едва след няколко месец той се налага в основния състав на тима. Израстването в спортната си кариера на клубно и национално ниво Тодоров отдава на зверските лишения. Той не крие благодарността си към най-великия по думите му треньор Васил Симов, с когото е имал честта да работи в първия тим на България, чиято капитанска лента е носил.
Седмици преди участието си на олимпиадата в Москва през 1980 година, волейболният отбор на България играе приятелски турнир в Белгия, като тимът се представя слабо, оставайки на последното място в турнира, а в съблекалнята тлее напрежение.
По време на олимпийските игри съставът ни почива в първия кръг на състезанието по волейбол, а във втория се изправя срещу силно играещия отбор на Куба, който прекланя глава пред „лъвовете“. Срещата е спечелена с 3:1. За гръмкия успех на трикольорите пишат всички световни медии. Следват още две победи и загуба, които изпращат България на полуфинал.
Там се изправя срещу двукратния световен и двукратния олимпийски шампион Полша. В двубоя с тях волейболистите ни не оставят съмнение, че са по-качественият отбор и побеждават съперника си с категоричното 3:0. Срещата Митко Тодоров определя като мачът на живота му. На финала родните състезатели излизат срещу домакините, а отсъствието по необясними причини на ключови волейболисти от нашия тим наклоняват везните в ползва на Русия, тогава СССР, които печелят златото.

„Резултатите показват каква е разликата в спорта тогава и сега. В годините назад представителният тим на страната ни по волейбол не излизаше от тройката или четворката на медалистите на олимпиади, световни и европейски първенства. Тогава държавата много залагаше на спорта. Защитавахме родината като национали. Нещо, което трудно бихме казали за сегашното положение. Да не искаш да играеш за националния отбор? Да излезеш на полето да биеш 2 топки и да ползваш появата си в състава, само за да отидеш да играеш в чужбина… Нямам обяснение“, счита Митко Тодоров.
След успехите в клубния „Левски“ и националния отбор на България Митко Тодоров – Чакала продължава професионалния си път в чужбина. През 1985 година за неговия подпис се борят италианските грандове „Панини“ (Модена) и „Сантал“ (Парма). Трансферът на Апенините е белязан с медийни скандали.
Звездата на родния волейбол преминава в Италия, след успех над „ЦСКА“ във финалната среща на българското първенство, която решава титлата. Митко Тодоров започва да се състезава за новака в италианския шампионат „Удженто“. Още в първите срещи той, световно известният Уго Конте и съотборниците му побеждават „Болоня“ и шампиона „Панини“ с по 3:0, като в края на сезона нареждат „Удженто“ в топ 3.
След представянето си в „Удженто“ Митко Тодоров преминава в редиците на шампиона „Панини“ (Модена), където играе рамо до рамо с Фердинандо ди Джорджи, извел тима на Полша като треньор през 2018 година до световния връх на волейбола. Истинското приятелство между тях продължава и до ден днешен. Тодоров и Фердинандо ди Джорджи стават шампиони на Италия с отбора на „Панини“ (Модена).

От 1986-а до 1993-а играе в Италия за отбори от елитната „А“ група, сред които и „Белунга Белуно“. Той е един от първите родни състезатели, които проправят път и за днешните волейболни таланти на България, които се изявяват на Ботуша. В три последователни години – 1986, 1987, 1988 г. е обявен за най-добър чуждестранен състезател в първенството на “адзурите”. През 1988 и 1989 г. е включен сред шестте най-добри волейболисти на Апенинския полуостров.
Като национален състезател Митко Тодоров и съотборниците му понасят голям удар. Може би най-силният отбор някога на България спечелва изключително трудната олимпийска квалификация в Барселона за олимпийските игри в Лос Анджелес през 1984 година, но тимът ни не отива, поради бойкот на социалистическите страни.
„Този отбор, който бяхме, Борислав Кьосев, Асен Гълъбинов, Димо Тонев, Любо Ганев и всички момчета, ако бяхме отишли в Лос Анджелес, минимум щяхме да се върнем с медал, защото бяхме много обиграни и се познавахме отлично“, спомня още Митко Тодоров.


Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/
Икономика
Анатомия на европейския разлом – реминисценции и уроци. България: А сега накъде?
Доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова,
Стопански факултет на Технически университет – Габрово
В навечерието на 20-годишнината от влизането на България в Европейския съюз и изтичащата една година от въвеждането на единната европейска валута евро в страната доцент д-р Цветелина Ганкова – Иванова и нейните студенти обменят мисли за европейския интеграционен процес и дискутират някои от проблемите, възникващи извън обсега на учебното съдържание и академичния дебат.
Може би тези проблеми вълнуват и вас?
Защото динамиката на времето в което живеем, а и ограниченията, в които сме поставени, правят почти невъзможно тяхното обхващане и осмисляне, камо ли обстойното анализиране и намиране на съвременните им проекции. Настоящата публикация представлява обзор и въведение, насочваща към някои от дискусионните въпроси, които ще бъдат анализирани под формата на диалог със студентската аудитория и представени не като истина от последна инстанция, а като възможна гледна точка в поредица следващи издания.
Когато в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз – в края на 2006 година – време на очакване, еуфория и надежда – подготвях за издаване учебника си „Европейска интеграция“, написах в предговора: „Европейската идея придобива днес все по-голямо значение за мнозина от умовете на нашия континент, осъзнаващи своята отговорност пред човечеството.“ Днес, двадесет години по-късно, възниква парливият въпрос: осъзна ли човечеството своята отговорност, а умовете прозряха ли действително какво стои в основата на „европейската идея“? Питаме се: към този Европейски съюз ли, който виждаме днес, се присъедини България през 2007 година?
Европейската интеграция никога не е била романтичен проект, движен от сантименталност и хармония между нациите. Като се започне от плана „Шуман“ през 1950 г. и се стигне до днес, архитектурата на Стария континент винаги е била отбранителна коалиция, формирана под натиска на външни геополитически сили. През ХХ век Съветският съюз провокираше екзистенциалния страх при изграждането на общия европейски дом и играеше ролята на стрес фактор, а Съединените американски щати поеха функцията на финансов и военен „мотиватор“, а защо не и донор, чрез плана „Маршал“ и щита на НАТО. Този модел обаче, замислен в лабораторията на Студената война и поддържан десетилетия наред от богат спектър илюзии, рухна.
Съвременната реалност в края на 2026 г. ни прави свидетели на брутално геополитическо отрезвяване. Конфликтът с Русия оголи пълното политическо късогледство, липсата на далновидност и късата историческа памет на западноевропейския „елит“. Доктрината за „промяна чрез търговия“ се срина, а с нея пропадна и икономическият гръбнак на европейската хегемония – германският индустриален модел, захранван с евтин руски газ.
Днес германската икономика буксува в структурна стагнация и рецесия, френско- германският тандем е парализиран, а САЩ стават все по-непредвидими и фокусирани върху себе си. Този вакуум в лидерството спука балона на изкуствения брюкселски федерализъм. Вместо реализиране на т.нар. супердържава, Европа се фрагментира и по неволя се завръща към изконната идея на генерал Шарл дьо Гол за „Европа на отечествата“ – съюз от суверенни нации, в който единствената легитимна власт е тази на националната държава.
Къде се намира България в тази анатомия на европейския разлом?
На 1 януари 2026 г. страната официално въведе единната европейска валута евро – акт, издигнат в култ от родния „политически елит“, но реализиран в период на дълбока институционална криза на самата еврозона (Европейски икономически и валутен съюз) и при абсолютно несъответствие с реалните конвергентни критерии. България беше политически насилствено вкарана в Икономическия и валутен съюз не защото беше икономически готова, а заради спешната нужда на Запада геополитически да „закотви“ Балканите извън руската сфера на влияние. Резултатът от този „федерализъм по неволя“ вече е налице: внос на стагнация и инфлация, реален ценови шок и заплаха от загуба на фискален суверенитет, гарнирани с перманентни остри вътрешнополитически противоречия и административна парализа. Възниква въпросът: А сега накъде?
За да следва своя трезв рационалистичен национален интерес България незабавно трябва да спре да се държи като пасивен получател на разпоредби отвън и да премине към водене на взаимноизгодна външна политика. Бидейки член на еврозоната България трябва да използва правото си на вето срещу всеки опит за споделяне на чужди дългове и данъчни реформи в ущърб на националната икономика, да потърси стратегически съюзи с прагматичния Източен блок – Полша, Румъния, Чехия, Унгария – и безкомпромисно да защити вътрешния си пазар от спекула. Защото във времената на суверенен икономически и външнополитически реализъм оцеляват само онези нации, които поставят хладнокръвно националния интерес над илюзорните брюкселски догми.
Историческата ирония или как Уинстън Чърчил и генерал Шарл Дьо Гол предвидиха съвременните процеси, разграничавайки суверенитет и наднационалност
Анализът на следвоенните визии на Уинстън Чърчил и генерал Шарл дьо Гол показва, че днешната институционална парализа на Европейския съюз е резултат от неизбежния сблъсък между наднационалния федерализъм и националния интерес за суверенитет. Настоящите икономически, политически, миграционни, финансови кризи потвърждават техните предупреждения, че наднационалните структури отстъпват пред легитимността и отговорността на суверенните национални държави.
Сривът на хегемона или как изчезването на руския газ счупи германския модел и преразпредели картите в Европейския съюз
Десетилетия наред геополитическото влияние на Германия в рамките на Европейския съюз се крепеше на една проста, но изключително печеливша формула: евтин руски газ (суровини), съчетан с безпрепятствен достъп до глобалните пазари, особено китайския, и всичко това – под защитния чадър на САЩ. Тази симбиоза позволи на Федералната република да се превърне в безспорния икономически локомотив на Стария континент и да налага с тежка ръка своята визия за финансова дисциплина и бюджетни ограничения на останалите държави членки. Прекратяването на мащабните доставки по руските газопроводи обаче взриви основите на тази конструкция. Изправен пред необходимостта да замени тръбопроводния газ със скъп втечнен природен газ от САЩ и Катар, германският индустриален модел се пропука драматично. Енергоемки сектори като химическата, автомобилната и металургичната промишленост бяха поразени от вълна от фалити. Германската икономика на практика се деиндустриализира. За първи път от десетилетия Федералната република се озова в капана на продължителна структурна криза и стагнация, открито се заговори за „структурен упадък“ и „свободно падане“.
Този икономически колапс пренаписа радикално вътрешния баланс на силите в Европейския съюз и сложи край на ерата на безпрепятствената германска хегемония. Загубата на финансова мощ автоматично отслаби политическия авторитет на Германия пред европейските институции, създавайки безпрецедентен вакуум в лидерството.
Френско-германският тандем, който дълги години функционираше като политически и икономически двигател на европейската интеграция, днес изглежда напълно блокиран от вътрешни кризи и фискална немощ. Германия вече няма нито моралната легитимност, нито икономическата мощ да чете проповед на останалите нации за фискална дисциплина или да финансира амбициозните проекти за наднационална федерализация.
Същевременно Италия, Испания и Франция, възползвайки се от слабостта на хегемона, започнаха открито да оспорват досегашните германски постановки във връзка със споделянето на фискални дългове. Те настояват, че спасението на европейската конкурентоспособност минава през перманентното емитиране на финансови инструменти за финансиране на общ европейски фискален дълг. Така сривът на един икономически модел разруши илюзията за монолитна Европа, оставяйки след себе си фрагментиран континент, в който отделни регионални блокове ожесточено се борят за пренаписване на правилата на играта.
Българският парадокс и необходимост от конкретни прагматични действия занапред
Присъединяването на България към еврозоната през януари 2026 г. представлява геополитически акт за институционално закотвяне в западната архитектура, реализиран не благодарение на, а въпреки икономическите реалности. Почти година по-късно в страната е налице масиран скок на цените, а решенията на Европейската централна банка стимулират имотния балон и водят до реално обедняване на населението.
В тази нова и опасно противоречива и фрагментирана реалност процесите за България са необратими – тя вече споделя съдбата на единната валута. Големият въпрос „А сега накъде?“ изисква радикална промяна в манталитета на българската държавна машина. Българските управляващи трябва незабавно да изоставят ролята си на пасивен и плах изпълнител на брюкселски, англосаксонски и всякакъв друг вид евроатлантически и отвъдокеански директиви и да премине към прилагане към национална доктрина, основана на прагматичния национален интерес и международни дипломатически действия, водени от взаимноизгоден интерес. В качеството си на страна членка България притежава право на глас и вето, които трябва решително да бъдат използвани за защита на собствените си граждани.
Една от най-спешните стъпки е постигането на пълна сухопътна интеграция в Шенгенското пространство. Частичното приемане на България по въздух и вода е половинчато решение, което не отстранява огромния икономически проблем – километричните опашки по границите с Румъния и Гърция, които буквално блокират конкурентоспособността на българския бизнес. Българската дипломация трябва да обвърже подкрепата си за важни европейски инициативи и гласувани с категоричното премахване на сухопътните бариери от страна на Австрия и Нидерландия. Времето на любезните молби безвъзвратно изтече; България трябва да започне да търгува подкрепата си срещу реални икономически ползи.
Друга съществена стратегическа опора е безкомпромисната защита на фискалния суверенитет на България и данъчната система. Евентуалното реформиране на данъчната система трябва да бъде ясно и категорично обвързано с ефектите върху бюджетната политика, данъчните тарифи, приходите в държавния бюджет и събираемостта на данъците. Едновременно с това трябва да бъдат блокирани плановете за превръщането на еврозоната в „трансферен съюз“ чрез постоянен общ дълг – българските данъкоплатци не могат и не трябва да плащат цената за десетилетното дългово разточителство и липса на бюджетна дисциплина в страните от Южна Европа или за скъпоструващото преструктуриране на германския бизнес.
Трета решителна стъпка е пълната ревизия на ангажиментите по т.нар. „Зелена сделка“ на национално ниво. Във времена на геополитически сблъсък и икономическа несигурност енергийната независимост е въпрос на оцеляване на държавата. България трябва да спре насилственото и изкуствено затваряне на въглищните мощности в Маришкия басейн, изисквайки от европейската администрация предоговаряне на плановете за декарбонизация въз основа на новите реалности. Националният ни интерес диктува изграждането на енергиен микс, основан на ниски и предвидими цени за вътрешния пазар чрез максимално използване на собствените ресурси и ускоряване на ядрените проекти в АЕЦ „Козлодуй“.
Това са само част от възможните, но не и единствените стъпки, които управляващите българската държава незабавно са длъжни да предприемат. И нека подчертаем – нашата роля тук не е да влезем във функцията на доброволци, които консултират и спасяват волеизявилите се управленци на държавата България. Ние сме част от тези, които с име, ум и сърце работят за Отечество България.
И още нещо – в ерата на суверенния реализъм Европейският съюз вече не е идеологическо семейство, а пазар, на който всяка страна търгува в защита на националния си интерес и търси взаимната изгода. България ще успее да премине през настоящия европейски разлом само ако нейните политически лидери и държавни ръководители проявят хладнокръвие, здрав разум, твърда аргументирана позиция и съумеят да поставят благосъстоянието на собствения си народ пред аплодисментите на външни фактори. Настъпило е времето за завръщане към изконните национални интереси – единствената разумна гаранция в турбулентно променящия се пред очите ни свят.

Икономика
Български фермерски пазар в Габрово

На 21 ноември от 9:00 часа Български фермерски пазар на площад „Възраждане“ в Габрово ще събере български производители и занаятчии с разнообразни предложения за трапезата и дома. В Деня на християнското семейство ви каним да изберете качествени продукти за близките си, да научите повече за произхода им и да се запознаете с хората, които стоят зад тях.
Грижата за семейната трапеза започва още с избора на храната. Фермерският пазар ни дава възможност да купуваме непосредствено от производителите, да задаваме въпросите си за съставките и начина на приготвяне и да подбираме според вкуса и потребностите на своето семейство.
Сладкопекарна „Медчетата“ ще предложи ароматни печива, а Винарска изба „Ноя“ ще представи своите вина, с които да допълним празничната трапеза. Мед и пчелни продукти ще открием при Pure honey и Пчеларска ферма „Маневи“. „ПАМХЕРБ“ ще предложи билки, а „Био ядки Ники“ — ядки и таханови продукти. Възможност да обогатим домашното меню и да научим повече за всяко от тези предложения направо от хората, които ги създават. При „Мони-ЕН“ и „Боженски чифлик“ пък ще можете да си напазарувате пресни млечни продукти. На щандовете на „Р.А-03 БОБИ“ ще има вкусни колбаси, а „Елена Екомес НМ“ ще предложи месни продукти — избор за ежедневното меню и за споделената празнична вечеря.
Нашите приятели от Anadore Natural ще се включат с натурална козметика. Посетителите ще могат да разгледат продуктите, да попитат за състава и приложението им и да изберат подходяща грижа за себе си или подарък за близък човек. Място на пазара ще има и българското майсторство. Ще има щандове с български стоки за бита, шевици, декупаж и сувенири, които внасят естествена красота и уют за нас и дома ни.
Всяка покупка от български производител е подкрепа за неговия труд и възможност той да продължи да развива своето стопанство, работилница или семейно начинание. Именно тази връзка между произхода на продукта, човека зад него и нашия осъзнат избор е в основата на фермерския пазар.
И този път посетителите ще могат да участват в редовната ни томбола. Всеки, закупил продукт от пазара, има шанс да спечели по един продукт от всеки щанд — подарък, който събира разнообразието на пазара и дава възможност да опитате и откриете още от предложенията на участниците.
Нека в празника на семейството изберем с внимание храната, която поднасяме на любимите си хора, и подкрепим българските производители и занаятчии.

Култура
Иван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“

Иван Христов, директор на Исторически музей – Дряново, получи най-голямата награда за култура „Златен век“. Министърът на културата Евтим Милошев му я връчи днес, 18 ноември, на официална церемония в Балната зала на Национална галерия – Двореца в София. Наградата се присъжда по случай 1 ноември, Деня на народните будители.
На Иван Христов бяха връчени грамота и почетният знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики, в сребърен клас, за значим принос в развитието и популяризирането на българската култура и изкуство.
Христов благодари на Министерство на културата за почетния знак и наградата. Той я посвети на целия екип на Исторически музей – Дряново и подчерта, че тя е резултат от неуморната работа на всички колеги.
Тази година по повод 1 ноември престижните отличия на министерството получават общо 50 изтъкнати творци, артисти, читалищни и научни дейци, хора на словото и културни организации от различни области на изкуствата, за техния принос в развитието на българската култура и духовност.

-
Културапреди 3 дниМузеят на хумора и сатирата предписва „Виц-терапия“ за Деня на четенето
-
Кримипреди 4 дниСанкционираха шофьор на бус, влязъл в насрещното на кръговото на Шивара
-
Културапреди 2 дниКметица меси питка за Валентин Велчев
-
Кримипреди 2 дниЗакопчаха 46-годишен заради марихуана и незаконен боен пистолет (Снимки)
-
Кримипреди 3 дни18-годишна пострада при катастрофа на пътя между Габрово и Трявна
-
Културапреди 2 дниКарнавалът в Габрово през 2027 година ще се проведе на 22 май
-
Културапреди 2 дниИван Христов получи най-голямата ни награда за култура „Златен век“
-
Икономикапреди 18 часаБългарски фермерски пазар в Габрово









