Свържи се с нас

Култура

Бедна ни фантазията

Published

on

Фантазията на човека винаги е била повод за подигравки, не знам защо. Ако някой си представя, че може да си намери добре платена работа в тази криза и при тази безработица, все ще се намери някой от близките му, който да го приземи с хладното “Фантазии!”.

Ако едно дете на средностатистическо българско семейство, на което току-що са купили колело и джиесем, си поиска и лаптоп, веднага ще го отрежат с леко прекалителен тон: “Фантазии на колелета!”. Бъдете сигурни, че това дете никога, ама никога не би написало стихче като това на Джани Родари:

Ако имах едно, магазинче с две полички,

бих продавал, познайте какво,

надежда, надежда за всички.

Това дете завинаги ще си остане в света на възрастните, където е нормално да се продава зарзават, вестници или дрънкулки, но срещу левчета. А мама и тате по-често ругаят министрите, вместо да четат приказки вечер.

Ако по време на избори някой излезе пред избирателите и каже – обещавам да бъда честен, да работя в полза роду, да съм прозрачен за всички вас, пак ще има подхвърляния от сорта “фантазьор!” или пък “политическа фантастика”. “На тия вече сме изсърбали кашата, няма такова животно”, ще си каже човекът, лишен от каквато и да е фантазия. У нас думата фантазия е изгубила красивия си и магнетичен ореол и означава нещо, което е синоним на излъган, обезверен, дори глуповат, а защо не и антисоциален.

Като се замисля, на децата още в училище им се “оперира” желанието да фантазират. Първокласникът бързо научава, че колкото повече се придържа към поведението на възрастните, толкова повече ще го сочат за добро дете. Госпожите в училище учат децата да говорят като тях, а те самите не се учат да говорят и да се чувстват като деца. (Много просто, Министерството на образованието не им плаща за това.)

Образователният процес е еднопосочен и тъкмо в това е големият му кусур – липсва творческа среда, липсва свобода… Ако пък някое учениче започне да говори като героя на Малкия принц или като Мечо Пух (но извън познатия ни литературен текст), най-много да извикат родителите му и да им препоръчат да го заведат на психолог.

Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак? Това е като че ли немислимо упражнение за фантазията на деца от първи или втори клас. А защо не и от гимназиалния. Не дай си, Боже, да зададеш този въпрос на един кмет или депутат. Те ще гледат опулени известно време, а после ще направят онзи специфичен жест, който казва “поредната откачалка!”. Всъщност това е заглавието на статия от Джани Родари, публикувана през 1969 година във “Вестник на родителите”. В неговата “Граматика на фантазиите” има поучителна история по темата.
Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките – пише Джани Родари. – Казано – сторено, отива на площад “Аржентина” (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона – царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветстван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв – като котарак е център на вниманието в къщи… В този момент питам децата: “Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?” Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото. Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да “накаже” тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: “Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.” Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото. Питам най-напред всички деца: “Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?” Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: “Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.” Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата“.

Днешните политици могат много да научат от Родари. Но много повече могат да научат хората, които на всеки четири години са принудени без грам фантазия да изберат, уж, подходящия спасител, а всъщност – поредния заграбител. На 23 октомври политиците пак ще минават през бариерата.

Но сега ще задам въпроса по друг начин. Какво ще стане, ако един от 240-те депутати се превърне в котарак. Мога само да фантазирам дали депутатът ще е гербер, син, червен или независим. Дори за миг си представих един Марио Тагарински, който бавно върти опашка върху плота на депутатското кафене и се облизва, надвесен над сандвичите с шунка, луканка и синьо сирене. Конституцията не казва какво правим в случай, че един от депутатите се превърне в котарак. Дали на негово място влиза следващия или просто Цецка Цачева ще бъде задължена да остави този котарак в пленарната зала, без да е нужно квесторите да го гонят с “псът, псът, мамицата ти…”. Няма яснота нито какво става със субсидията на партията (ще се редуцира ли), нито с онези 2/3 представителни пари за депутата. Все пак не върви да дадеш на един котарак 1500 лева. С тях той нищо не може да направи, макар че мнозина от неговите колеги ще си предложат услугите да му купуват по един сандвич на ден и чаша мляко, ако приберат цялата сума.

Но има и по-шантав въпрос. Какво ще стане, ако всички независими депутати в парламента се превърнат в помияри. Ако изведнъж, по някакви неведоми причини, всеки, който си напусне групата в Народното събрание, се превръща в помияр. Тогава как ще реагира достолепната Цачева. Ами премиерът? Той сега не може да гледа депутатите, а представяте ли си да идва и да дава обяснения от трибуната пред помияри, които джафкат, а може и да разкъсат крачола на някой достопочтен министър-костюмар. Освен това ще могат ли да гласуват помиярите. От дясната им лапа ще се вземат биометрични данни – това не е проблем. Понеже трябва да са три отпечатъците – ще им вземат от дясната, от лявата лапа и от опашката. Но по-големият въпрос е ще разбират ли помиярите кога за кого трябва да гласуват. Герберите имаха ветеринарен лекар в редиците си, който би могъл да поназнайва езика на животните, но сега го пращат да се бори за кмет на Севлиево и ще се наложи самата Искра Фидосова да скимти и да джафка, докато обясни на помиярите кой точно техен проект да подкрепят.

Понеже и аз съм от децата, които не са учени да фантазират, защото фантазиите са израз на безкрайна свобода и освободеност (а нашето МВР не обича чак такава освободеност на мисълта), веднага си цензурирам фантазията.

Представяте ли си, ако вместо в помияри, 17-те независими депутати, идвайки тази есен на работа, изведнъж се превърнат в стъклени човечета (пак по Джани Родари). В неговия разказ “Кристалният Джакомо” тези човечета са описани много добре. Джакомо просто се родил като прозрачно дете, през него можело да се вижда като през въздуха и водата. Нашите депутати нямат тази история от детството си, но нали фантазията е низ от чудеса. Веднъж Джакомо по погрешка казал една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава-нататък през целия си живот Джакомо не казал нито една лъжа. Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.

Продължавам – когато независимите депутати се погледнали и установили колко са прозрачни в първия ден след лятната им ваканция, те мигновено се втурнали да си търсят шапки. “Нещастен ден ще е денят, в който в страната на стъклените люде бъде въведена модата да се носят шапки. Това ще означава, че влиза в мода да се скриват мислите”, казва Джани Родари. Но тъй като в парламента няма налични 17 шапки, докато стигнат до шапкаря, всички хора ще видят колко тайни и скрити мисли има в главата на независимите депутати. Дори Европейската комисия и Бойко Борисов вкупом ще се изненадат от някои от тях. Въпросът е – след като са разконспирирани, ще поискат ли независимите отново да минат обратно под бариерата, за да върнат предишния си вид. Така или иначе те вече няма да могат да подкрепят ГЕРБ, защото всички вече ще са узнали тайната им. Но може по навик да се върнат към старата си природа. В държавата на МВР-то е по-лесно и безопасно да си с шапка, да криеш мислите и намеренията си. (Докато армия от хиляди полицаи те следи, подслушва и разследва и така заработват заплатите си.)

Има и друг вариант – независимите да решат да останат “стъклени”, за да накажат Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Искра Фидосова за техни стари, неизпълнени обещания.

Трябва да се фантазира!

източник:Argumetni BG

автор: Вероника Георгиева

Култура

„Познай кой ще дойде на вечеря?“ в Габрово

Published

on

Когато Даниел (Мариан Бачев), преуспяващ адвокат, за поредна вечер се връща в малките часове на нощта при съпругата си Катрин (Диана Любенова), с оправданието, че е бил при най- добрия си приятел, който е в депресия, тя не може да приеме това извинение.

Още повече, че никога всъщност не е виждала въпросния приятел Чарли (Антоан Петров – Анди). Притиснат от Катрин, Даниел е принуден да покани Чарли на вечеря.

Но липсата на реално съществуващ приятел поставя изобретателния адвокат в безумната ситуация да прибегне до услугите на случайно срещнат клиент на един бар.

Как ще протече вечерята, какви рискове и обрати ще се стоварят върху главата на Даниел и дали Катрин ще познае кой всъщност е дошъл на вечеря? Това ще разберете, само ако гледате пиесата на Адриен Ракка “Познай кой ще дойде на вечеря?”.

Спектакълът ще се играе този петък – 26 април, в зала „Възраждане“ в Габрово, от 19.00 часа.

Зареди още

Култура

Призови места за учениците на Цветан Радков от „Фолклорни приумици”

Published

on

Ученици на преподавателя по китара и тамбура Цветан Радков се завърнаха с награди от XVIII Регионален детско-юношески конкурс за певци и инструменталисти „Фолклорни приумици”.

В конкурсната програма на форума в Червен бряг участваха над 110 талантливи деца от 14 населени места, разпределени в направленията: класическа музика, музикален фолклор, народно пеене.

Наградите присъди компетентно жури от специалисти: Елка Недялкова, Румен Тодоров и Валентин Недялков, преподаватели в НУИ „Панайот Пипков“ – Плевен. Призови места за възпитаниците на Школата по китара и тамбура при НЧ „Развитие-1870”.

Златни медали спечелиха Велизара Костова, Дамян Иванов и Китарен оркестър. Второ място заслужи Калоян Маринов. На трето място журито класира Александра Денчева и Калоян Костов.

Призови награди спечелиха и учениците на Цветан Радков от Габрово – Бетина Делуди, Вероника Бойчева и Ивана Петкова. С поощрения бяха отличени двете камерни групи.

Зареди още

Култура

Playback театър „Разкажи ми“ в Габрово на 24 април

Published

on

„Разкажи ми“ идва в Габрово вече за втори път. Домакин на събитието е НЧ „Будителите 201“, който ще предостави сцената си на 24 април от 19.00 часа.

Playback театърът е импровизационен театър, в който зрителите споделят онова, което ги вълнува – случки, преживявания, емоции, а актьорите и музикантите превръщат споделеното в пърформанс.

Разказаните истории оживяват в театрални миниатюри, като диалозите, музиката, поезията се сътворяват на сцената спонтанно. Всяко представление е ново и уникално, защото е създадено за присъстващата на него публика, но винаги съчетава в себе си и лекотата на смеха, и вглеждането в дълбоко съкровеното.

Изписването на „Playback“ на латиница цели да се избегне асоциация с разпространеното значение на „плейбек“ (ползване на готов музикален фон) – playback идва от английското „play back“ – „връщане (на споделеното от зрителите) с изиграване“ и е творческо преживяване не само за зрителите, но и за самите актьори.

Playback театър „Разкажи ми“ започва дейността си като самостоятелна трупа през 2020 година и досега има изнесени над 50 представления в София и страната. През 2022/23 година с подкрепата на Национален фонд „Култура“ реализира мащабен проект, наречен „Диалог през сърцето“, в рамките на който за първи път в България playback представления бяха интегрирани в редовната учебна програма на столични училища.

Групата играе и в центрове за зависими, пред уязвими групи, наред с това подкрепя с творчеството си и културни инициативи като представяния на книги, откривания на изложби и благотворителни инициативи. „РАЗКАЖИ МИ“ твори с мисията да създаде условия за градивен културен и социален диалог.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица