Свържи се с нас

Култура

Бедна ни фантазията

Published

on

Фантазията на човека винаги е била повод за подигравки, не знам защо. Ако някой си представя, че може да си намери добре платена работа в тази криза и при тази безработица, все ще се намери някой от близките му, който да го приземи с хладното “Фантазии!”.

Ако едно дете на средностатистическо българско семейство, на което току-що са купили колело и джиесем, си поиска и лаптоп, веднага ще го отрежат с леко прекалителен тон: “Фантазии на колелета!”. Бъдете сигурни, че това дете никога, ама никога не би написало стихче като това на Джани Родари:

Ако имах едно, магазинче с две полички,

бих продавал, познайте какво,

надежда, надежда за всички.

Това дете завинаги ще си остане в света на възрастните, където е нормално да се продава зарзават, вестници или дрънкулки, но срещу левчета. А мама и тате по-често ругаят министрите, вместо да четат приказки вечер.

Ако по време на избори някой излезе пред избирателите и каже – обещавам да бъда честен, да работя в полза роду, да съм прозрачен за всички вас, пак ще има подхвърляния от сорта “фантазьор!” или пък “политическа фантастика”. “На тия вече сме изсърбали кашата, няма такова животно”, ще си каже човекът, лишен от каквато и да е фантазия. У нас думата фантазия е изгубила красивия си и магнетичен ореол и означава нещо, което е синоним на излъган, обезверен, дори глуповат, а защо не и антисоциален.

Като се замисля, на децата още в училище им се “оперира” желанието да фантазират. Първокласникът бързо научава, че колкото повече се придържа към поведението на възрастните, толкова повече ще го сочат за добро дете. Госпожите в училище учат децата да говорят като тях, а те самите не се учат да говорят и да се чувстват като деца. (Много просто, Министерството на образованието не им плаща за това.)

Образователният процес е еднопосочен и тъкмо в това е големият му кусур – липсва творческа среда, липсва свобода… Ако пък някое учениче започне да говори като героя на Малкия принц или като Мечо Пух (но извън познатия ни литературен текст), най-много да извикат родителите му и да им препоръчат да го заведат на психолог.

Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак? Това е като че ли немислимо упражнение за фантазията на деца от първи или втори клас. А защо не и от гимназиалния. Не дай си, Боже, да зададеш този въпрос на един кмет или депутат. Те ще гледат опулени известно време, а после ще направят онзи специфичен жест, който казва “поредната откачалка!”. Всъщност това е заглавието на статия от Джани Родари, публикувана през 1969 година във “Вестник на родителите”. В неговата “Граматика на фантазиите” има поучителна история по темата.
Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките – пише Джани Родари. – Казано – сторено, отива на площад “Аржентина” (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона – царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветстван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв – като котарак е център на вниманието в къщи… В този момент питам децата: “Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?” Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото. Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да “накаже” тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: “Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.” Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото. Питам най-напред всички деца: “Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?” Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: “Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.” Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата“.

Днешните политици могат много да научат от Родари. Но много повече могат да научат хората, които на всеки четири години са принудени без грам фантазия да изберат, уж, подходящия спасител, а всъщност – поредния заграбител. На 23 октомври политиците пак ще минават през бариерата.

Но сега ще задам въпроса по друг начин. Какво ще стане, ако един от 240-те депутати се превърне в котарак. Мога само да фантазирам дали депутатът ще е гербер, син, червен или независим. Дори за миг си представих един Марио Тагарински, който бавно върти опашка върху плота на депутатското кафене и се облизва, надвесен над сандвичите с шунка, луканка и синьо сирене. Конституцията не казва какво правим в случай, че един от депутатите се превърне в котарак. Дали на негово място влиза следващия или просто Цецка Цачева ще бъде задължена да остави този котарак в пленарната зала, без да е нужно квесторите да го гонят с “псът, псът, мамицата ти…”. Няма яснота нито какво става със субсидията на партията (ще се редуцира ли), нито с онези 2/3 представителни пари за депутата. Все пак не върви да дадеш на един котарак 1500 лева. С тях той нищо не може да направи, макар че мнозина от неговите колеги ще си предложат услугите да му купуват по един сандвич на ден и чаша мляко, ако приберат цялата сума.

Но има и по-шантав въпрос. Какво ще стане, ако всички независими депутати в парламента се превърнат в помияри. Ако изведнъж, по някакви неведоми причини, всеки, който си напусне групата в Народното събрание, се превръща в помияр. Тогава как ще реагира достолепната Цачева. Ами премиерът? Той сега не може да гледа депутатите, а представяте ли си да идва и да дава обяснения от трибуната пред помияри, които джафкат, а може и да разкъсат крачола на някой достопочтен министър-костюмар. Освен това ще могат ли да гласуват помиярите. От дясната им лапа ще се вземат биометрични данни – това не е проблем. Понеже трябва да са три отпечатъците – ще им вземат от дясната, от лявата лапа и от опашката. Но по-големият въпрос е ще разбират ли помиярите кога за кого трябва да гласуват. Герберите имаха ветеринарен лекар в редиците си, който би могъл да поназнайва езика на животните, но сега го пращат да се бори за кмет на Севлиево и ще се наложи самата Искра Фидосова да скимти и да джафка, докато обясни на помиярите кой точно техен проект да подкрепят.

Понеже и аз съм от децата, които не са учени да фантазират, защото фантазиите са израз на безкрайна свобода и освободеност (а нашето МВР не обича чак такава освободеност на мисълта), веднага си цензурирам фантазията.

Представяте ли си, ако вместо в помияри, 17-те независими депутати, идвайки тази есен на работа, изведнъж се превърнат в стъклени човечета (пак по Джани Родари). В неговия разказ “Кристалният Джакомо” тези човечета са описани много добре. Джакомо просто се родил като прозрачно дете, през него можело да се вижда като през въздуха и водата. Нашите депутати нямат тази история от детството си, но нали фантазията е низ от чудеса. Веднъж Джакомо по погрешка казал една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава-нататък през целия си живот Джакомо не казал нито една лъжа. Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.

Продължавам – когато независимите депутати се погледнали и установили колко са прозрачни в първия ден след лятната им ваканция, те мигновено се втурнали да си търсят шапки. “Нещастен ден ще е денят, в който в страната на стъклените люде бъде въведена модата да се носят шапки. Това ще означава, че влиза в мода да се скриват мислите”, казва Джани Родари. Но тъй като в парламента няма налични 17 шапки, докато стигнат до шапкаря, всички хора ще видят колко тайни и скрити мисли има в главата на независимите депутати. Дори Европейската комисия и Бойко Борисов вкупом ще се изненадат от някои от тях. Въпросът е – след като са разконспирирани, ще поискат ли независимите отново да минат обратно под бариерата, за да върнат предишния си вид. Така или иначе те вече няма да могат да подкрепят ГЕРБ, защото всички вече ще са узнали тайната им. Но може по навик да се върнат към старата си природа. В държавата на МВР-то е по-лесно и безопасно да си с шапка, да криеш мислите и намеренията си. (Докато армия от хиляди полицаи те следи, подслушва и разследва и така заработват заплатите си.)

Има и друг вариант – независимите да решат да останат “стъклени”, за да накажат Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Искра Фидосова за техни стари, неизпълнени обещания.

Трябва да се фантазира!

източник:Argumetni BG

автор: Вероника Георгиева

Култура

Първи „Вечери на изпятата поезия“ в Габрово – разговор с Виктор Макаров

Published

on

Спомням си първия път преди почти 10 години, когато Виктор Макаров заедно с куп талантливи музиканти пристигна в Габрово, за да представи албума си „Шарена черга“. Този концерт остави дълбок отпечатък в мен – музиката, посланията, поезията, чарът, талантът и сърцето на тези хора ме омагьосаха.

Толкова време по-късно, този магьосник с китара и „леко дрезгав глас“ – отново водейки в града банда музикални съмишленици, пристига в столицата на хумора и сатирата като съорганизатор на първото издание на фестивала „Вечери на изпятата поезия“.

Е, първо габровско издание, защото Виктор Макаров стои зад едноименния фестивал, който вече има своята дългогодишна история в столицата. Той е част и от екипа на международния „Sofia Singer Songwriter Fest“, организира и много подобни инициативи и концерти.

И, ако заключите, че Виктор е музикант, ще сте прави, но едновременно с това ще сгрешите – той е много повече.

Виктор Макаров е българският преводач на мюзикълите „Чикаго“ и „Фантома на операта“. Освен това е богослов, актьор и „поет по душа“, съпруг и баща. Малка част от авторското му творчество е събрано в книгата „Етюди в проза и стих“. Той е изключително увлекателен събеседник и човек, с голямо сърце, пълен с вдъхновение и творческа енергия.

Подробно за фестивала „Вечери на изпятата поезия“ вече писахме, а днес разговаряме лично с Виктор, за да ни разкаже повече за това как се организира подобна инициатива и какво да очакваме.

– След дни започва първото издание на габровския фестивал „Вечери на изпятата поезия“. Какво е „изпята поезия“ и има ли тя почва у нас?
– Названието „изпята поезия“ в някакъв смисъл само обяснява себе си. Участниците във фестивала са хора на различни възрасти и с различни стилистични предпочитания (кънтри, етно, рок, шансон, джаз, пънк, блус…), но обединени от отношението към текста, написан на хубав български език. Повечето освен музиканти са или поети, или почитатели на изящната словесност, и това личи от текстовете на песните им. Другите имена на подобни автори изпълнители са „бардове“ и „поети с китара“.

– Досега фестивалът се е провеждал единствено в София, защо избрахте точно Габрово за първо издание извън столицата?
– Има причини романтични и прозаични. Сред романтичните е фактът, че Габрово е сред значимите културни средища на страната. За нас беше важно изпятата поезия да бъде представена тук наравно с другите изкуства, още повече че Габрово си има много собствени бардове. Тук стигаме и до прозаичната причина: в Габрово се намериха достатъчно помощници, за да се сформира отбор юнаци, които да задвижат фестивала. Анна Верховска, която е съорганизатор на „Вечерите“, е актриса от Кукления театър в Габрово. От екипа на същия театър е и художникът Светозар Колев „Питкин“, а Виолина Доцева е от Драматичния театър. И тримата са интересни автори, и тримата са познати на габровската публика, и тримата имат контакти в културните среди на града и са високо мотивирани да помагат фестивалът да протече успешно. Анна Верховска ни свърза и с директора на Кукления театър Алфидин Ахмедов – много инициативен деец на изкуството, който посрещна идеята за фестивал с голям интерес.

– Както спомена, фестивалът е в партньорство с Кукления театър. Като организатор на много подобни концерти и фестивали – трудно ли се намират съмишленици и партньори? Как се организира един такъв независим фестивал?
– Държавният куклен театър в Габрово е един от най-активните партньори, с които съм работил до момента, за което съм безкрайно благодарен на г-н Ахмедов, а също на Анна Верховска, която в най-невероятни моменти от денонощието намираше време да работи по дизайна и рекламата. Светльо Колев също много помогна и тепърва предстои да се насладим не само на песните му, но и на майсторлъка му като озвучител. Що се отнася до трудностите… Това е първото издание на фестивала в Габрово, никой още не знае за нас – що за чудо е това „изпятата поезия“ – яде ли се, пие ли се, за какво изобщо се ползва… Затова се наложи да се организираме „на мускули“ и с много компромиси и добра воля от страна на участниците, за което и на тях благодарим.

Истината е, че Община Габрово много помогна с реклама, с включването ни в културния календар по повод 165 години Габрово и т.н. (затова благодарим и на общината), но дали ще има и финансова подкрепа за тази година още не е сигурно. Надяваме се обаче догодина да е по-лесно в това отношение – тогава вече всички ще знаят колко ценно нещо са бардовете и колко необходими са за културния живот в града.

– Можем да кажем, че бардовете са част от алтернативната ъндърграунд сцена – намира ли се публика за тях в по-малките населени места?
– Ето това предстои да видим на 18, 19 и 20 септември в салона на Кукления театър. Шегата настрана, опитът на колеги, които организират подобни фестивали в Панагюрище, Харманли и т.н. показва, че в по-малките населени места има глад за качествено изкуство и поетите с китара винаги намират благодарна публика. Специално в Габрово обаче културният живот, както казах по-рано е доста наситен, тъй че тук по-скоро разчитаме не на глад, а на любопитство към жанр, който рядко е представян в града.

– Как изобщо се зароди идеята за „Вечери на изпятата поезия“?
– Преди 15 години бях поканен на фестивал в Литва. Последва покана за Румъния. После още две посещения в Литва (последното през 2024 г.) Направи ми впечатление огромната ценени са бардовете в чужбина. Литовският фестивал продължава повече от седмица и последните две вечери са в зала с размерите на софийската зала „България“, претъпкана догоре! Това ме накара да осъзная колко незаслужено пренебрегнат е този жанр в родината ни и буквално да заревнувам. Оттогава една от житейските ми каузи е популяризирането на творчеството на колегите-бардове у нас.

– За да им дадеш поле за изява, ти си основен двигател на тази и много други инициативи с подобна цел. Даваш много от личното си време, финанси и нерви – струва ли си всичко накрая?
– Вече използвах шегата, че „предстои да видим“, нали? Обикновено в края на всяка такава вечер се чувствам безкрайно удовлетворен от цялата палитра разнообразни емоции, които се изписват по лицата на слушателите – усмивки, сълзи, възторг, умиление… Радвам се, когато мога да споделя насладата от творчеството на тези автори с нова публика.

– Връщайки те отново към габровските „Вечери“, ти самият ще излезеш на сцената със собственото си творчество – кого друг ще имаме възможност да чуем? Как избра участниците, които да поканиш?
– Част от участниците избрах аз, част – Анна Верховска. Първоначалният избор беше лесен: поканихме само автори, свързани с Габрово, а те са толкова много, че бяха достатъчни за цял фестивал. Но след като те един по един се оказваха заети, започнахме да се оглеждаме за колеги, които могат да реагират в по-кратък срок. В момента свързани с града са самата Аня, Виолина Доцева, Светльо Колев, Зора Колева (в дует с Косьо Кучев), а косвено и Краси Кирчев, понеже негова постановка се играе в тукашния куклен театър. Рок-група Rejected M (в акустичен вариант) и дуетът „Манджа с грозде“ покани Аня. Аз пък поканих двама представители на по-улегналото поколение бардове – Пламен Сивов и Коста Шотев. Поканихме и една от най-новите звезди на бардовата сцена Ники Димитров от група X-r@y. Според слуховете възможно е в събота да се появи и един от доайените сред поетите с китара – Иван Ненков (авторът на „Ах, морето“, „Миг от приказка“ и т.н.), но слуховете, както знаем, са несигурно нещо…

– Част от дейността ти е свързана именно с откриването на нови и млади таланти. Как и по какво се разпознава добрият поет с китара? И има ли изобщо такова нещо като добър и лош поет?
– Отговорът на този въпрос е много сложен и изисква цикъл от лекции. Именно в цикъл от лекции (издадени после като книга – „Поетическото изкуство“) се опитва да отговори Любомир Левчев. Ако се опитаме да оставим настрана субективизма (а той играе централна роля в цялата работа) формулата е „качествен и от сърце написан текст + музикантски майсторлък + сценично присъствие (затова има толкова театрали сред бардовете)“. Но тази кратка формула май нищо не казва. Например, отново, що е то качествен текст? Вълнуващите се могат да четат Левчев (наистина!); някъде из дебрите на ютуб циркулира наша с Радо Михов двучасова и доста практична лекция по „текстописане“, съществуват и куп други ресурси, а и винаги я има опцията „помощ от другарче“ – разбирай: от по-опитен поет, когото начинаещият такъв познава и признава (аз постоянно ползвам такава помощ)…

– След изданието в Габрово, какво предстои?
– Почивка! Още почивка! И още малко почивка! Почивка заедно със съпругата ми! А иначе – още много концерти и фестивали, организирани заедно с невероятните ми колеги, в София и (надявам се) из цялата страна!

*Автор: Мария Матева.

Зареди още

Култура

Исторически музей – Дряново даде заявка за нови проучвания за Колю Фичето

Published

on

Исторически музей – Дряново проучва възможността да бъдат направени нови изследвания в османските архиви, които да осветлят още повече делото и живота на майстор Колю Фичето. Новината съобщи Иван Христов, директор на ИМ – Дряново, по време на представянето в Съюза на архитектите в България на най-новата книга, посветена на Строителния колос на българското Възраждане „(Не)Познатият Колю Фичето (1800 – 1881)“. Автор на изданието е д-р Венелин Бараков, главен уредник в ИМ – Дряново.

Събитието се проведе на 16 септември в сградата на Централния дом на архитекта и събра много гости, сред които проф. Вера Бонева и арх. Белин Моллов. В представянето на книгата участва също Константин Фичев, родственик на Първомайстора.

„Вероятно има още документи за Колю Фичето в османските архиви. Не е възможно да не са съхранени такива. Най-малкото биха излезли кореспонденции между него и властта. А да не говорим за сметки или договори. Надявам се това проучване да се случи, за да имаме възможност да надградим това, което са постигнали изследователите на Фичето – Никола Мавродинов, Георги Козаров и Николай Тулешков“, заяви директорът Иван Христов.

В своето слово той отбеляза, че тази година е по-специална, тъй като се честват 225 години от рождението на Колю Фичето, а програмата за тях обхваща различни инициативи през година, част от които вече бяха реализирани. На 23 септември в Дряново предстои Родова среща с потомци на възрожденския майстор строител, като за нея се очакват в града на Колю Фичето да пристигнат над 40 негови наследници.

В изказването си Христов анонсира още издаването на луксозен албум, представящ обектите на Първомайстора по българските земи, който се реализира с финансовата подкрепа на Камарата на строителите в България и вестник Строител.

Проф. Вера Бонева сподели пред присъстващите, че книгата „(Не)Познатият Колю Фичето (1800 – 1881)“ на д-р Венелин Бараков е компактна и съдържателна, подходяща както за широката публика, така и за специалистите. „Полиграфски изданието е оформено перфектно. Поздравявам д-р Бараков, че се е постарал да издири стари снимки и карти, както и част от архитектурните заснемания на първите архитекти, за да проследи в исторически план как са се развивали отделните сгради, които са останали или са се загубили във времето. Това е един много сериозен и тежък изследователски труд, за което поздравявам автора, както и издателство „Фабер“, изпълнило в перфектна форма книгата“, каза проф. Бонева. Тя не спести и суперлативите си към екипа на ИМ-Дряново, утвърдил по думите ѝ Музея в национално средище за опазване на наследството не само на Колю Фичето, но и на нашата възрожденска архитектура.

С вълнение арх. Белин Моллов коментира, че книгата е подходяща за всички, тъй като информацията в нея е поднесена по достъпен начин и също поднесе поздравления към екипа на ИМ – Дряново, седящ зад реализацията ѝ. „През тази година имах щастието да общувам много пъти с екипа на музея. Те не просто си гледат работата, те я обичат и създават много здрави връзки и приятелства. Който отиде там, след това се връща отново вече като приятел. Препоръчвам ви, когато имате възможност, посетете Дряново и историческия музей, съхраняващ великолепните макети на сътвореното от Колю Фичето“, каза арх. Моллов.

Пред присъстващите Константин Фичев говори за семейната линия, родовата връзка и за своя именит предшественик. Той отбеляза, че е шесто поколение наследник на Колю Фичето по мъжка линия. Той сподели, че разполага с богат семеен архив, съхраняващ фотографии и документи, който в голяма част е успял да дигитализира. Разказа, че родът му започва от първия син на Никола Фичев – Иван, помагал в юношеските си години при градежите на творенията на Първомайстора. По-късно се развива в друга посока, като прави дюкяни в Търново, където шие дрехи и придобива прозвището Иван „Панталонджията“. Умира млад. Негов син е бъдещият ген. Иван Фичев, който се завръща в България от Цариград след смъртта на баща си. Неговият по-малък брат – Константин, завършва Априловската гимназия в Габрово, а най-малкият от тях е третият брат, на име Георги.

Д-р Бараков представите свои изследвания и наблюдения за църкви, къщи, кули – камбанарии, мостове, обществени и търговски сгради, произлезли от гения на възрожденския майстор строител. Засегна по-малко коментираните от науката пътищата, по които строителят върви, влиянията върху работата му с различен произход: от българското средновековие, античността, западноевропейския Ренесанс и Барока.

Представянето на книгата „(Не)Познатият Колю Фичето (1800 – 1881)“ в Централния дом на архитекта в САБ се реализира като част от програмата на Националните чествания, посветени на 225 години от рождението на Колю Фичето, които се организират от ИМ – Дряново и Община Дряново, под патронажа на Министерството на културата.

Зареди още

Култура

Музеите и живото наследство – нови пътища за развитие

Published

on

Музей „Етър“ проведе практически семинар, на тема: „Музеите и живото наследство – нови пътища за развитие.

Опит и вдъхновение от Чешката република“ Лектор на семинара беше д-р Ева Куминкова, главен асистент в катедрата по Европейска Етнология в Масариковия университет в Бърно.

Чрез теоретична част, казуси и групови занимания музейните специалисти преразгледаха традиционната роля на музеите в документирането, опазването и представянето на живото наследство.

Обсъдиха идеята за музеите като културни посредници, свързващи различни публики в областта на културното наследство, и като социални пространства, отговарящи на потребностите на местните общности. Запознаха се с конкретни примери за това как живото наследство е интегрирано в дейността на музеите в Чешката република.

Освен екипа на музей „Етър“, в семинара взеха участие музейни специалисти от РИМ – Габрово, Музей „Дом на хумора и сатирата“, ИМ – Севлиево, ИМ – Дряново, Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна, ИМ – „Искра“ – Казанлък.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица