Свържи се с нас

Култура

Бедна ни фантазията

Published

on

Фантазията на човека винаги е била повод за подигравки, не знам защо. Ако някой си представя, че може да си намери добре платена работа в тази криза и при тази безработица, все ще се намери някой от близките му, който да го приземи с хладното “Фантазии!”.

Ако едно дете на средностатистическо българско семейство, на което току-що са купили колело и джиесем, си поиска и лаптоп, веднага ще го отрежат с леко прекалителен тон: “Фантазии на колелета!”. Бъдете сигурни, че това дете никога, ама никога не би написало стихче като това на Джани Родари:

Ако имах едно, магазинче с две полички,

бих продавал, познайте какво,

надежда, надежда за всички.

Това дете завинаги ще си остане в света на възрастните, където е нормално да се продава зарзават, вестници или дрънкулки, но срещу левчета. А мама и тате по-често ругаят министрите, вместо да четат приказки вечер.

Ако по време на избори някой излезе пред избирателите и каже – обещавам да бъда честен, да работя в полза роду, да съм прозрачен за всички вас, пак ще има подхвърляния от сорта “фантазьор!” или пък “политическа фантастика”. “На тия вече сме изсърбали кашата, няма такова животно”, ще си каже човекът, лишен от каквато и да е фантазия. У нас думата фантазия е изгубила красивия си и магнетичен ореол и означава нещо, което е синоним на излъган, обезверен, дори глуповат, а защо не и антисоциален.

Като се замисля, на децата още в училище им се “оперира” желанието да фантазират. Първокласникът бързо научава, че колкото повече се придържа към поведението на възрастните, толкова повече ще го сочат за добро дете. Госпожите в училище учат децата да говорят като тях, а те самите не се учат да говорят и да се чувстват като деца. (Много просто, Министерството на образованието не им плаща за това.)

Образователният процес е еднопосочен и тъкмо в това е големият му кусур – липсва творческа среда, липсва свобода… Ако пък някое учениче започне да говори като героя на Малкия принц или като Мечо Пух (но извън познатия ни литературен текст), най-много да извикат родителите му и да им препоръчат да го заведат на психолог.

Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак? Това е като че ли немислимо упражнение за фантазията на деца от първи или втори клас. А защо не и от гимназиалния. Не дай си, Боже, да зададеш този въпрос на един кмет или депутат. Те ще гледат опулени известно време, а после ще направят онзи специфичен жест, който казва “поредната откачалка!”. Всъщност това е заглавието на статия от Джани Родари, публикувана през 1969 година във “Вестник на родителите”. В неговата “Граматика на фантазиите” има поучителна история по темата.
Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките – пише Джани Родари. – Казано – сторено, отива на площад “Аржентина” (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона – царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветстван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв – като котарак е център на вниманието в къщи… В този момент питам децата: “Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?” Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото. Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да “накаже” тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: “Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.” Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото. Питам най-напред всички деца: “Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?” Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: “Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.” Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата“.

Днешните политици могат много да научат от Родари. Но много повече могат да научат хората, които на всеки четири години са принудени без грам фантазия да изберат, уж, подходящия спасител, а всъщност – поредния заграбител. На 23 октомври политиците пак ще минават през бариерата.

Но сега ще задам въпроса по друг начин. Какво ще стане, ако един от 240-те депутати се превърне в котарак. Мога само да фантазирам дали депутатът ще е гербер, син, червен или независим. Дори за миг си представих един Марио Тагарински, който бавно върти опашка върху плота на депутатското кафене и се облизва, надвесен над сандвичите с шунка, луканка и синьо сирене. Конституцията не казва какво правим в случай, че един от депутатите се превърне в котарак. Дали на негово място влиза следващия или просто Цецка Цачева ще бъде задължена да остави този котарак в пленарната зала, без да е нужно квесторите да го гонят с “псът, псът, мамицата ти…”. Няма яснота нито какво става със субсидията на партията (ще се редуцира ли), нито с онези 2/3 представителни пари за депутата. Все пак не върви да дадеш на един котарак 1500 лева. С тях той нищо не може да направи, макар че мнозина от неговите колеги ще си предложат услугите да му купуват по един сандвич на ден и чаша мляко, ако приберат цялата сума.

Но има и по-шантав въпрос. Какво ще стане, ако всички независими депутати в парламента се превърнат в помияри. Ако изведнъж, по някакви неведоми причини, всеки, който си напусне групата в Народното събрание, се превръща в помияр. Тогава как ще реагира достолепната Цачева. Ами премиерът? Той сега не може да гледа депутатите, а представяте ли си да идва и да дава обяснения от трибуната пред помияри, които джафкат, а може и да разкъсат крачола на някой достопочтен министър-костюмар. Освен това ще могат ли да гласуват помиярите. От дясната им лапа ще се вземат биометрични данни – това не е проблем. Понеже трябва да са три отпечатъците – ще им вземат от дясната, от лявата лапа и от опашката. Но по-големият въпрос е ще разбират ли помиярите кога за кого трябва да гласуват. Герберите имаха ветеринарен лекар в редиците си, който би могъл да поназнайва езика на животните, но сега го пращат да се бори за кмет на Севлиево и ще се наложи самата Искра Фидосова да скимти и да джафка, докато обясни на помиярите кой точно техен проект да подкрепят.

Понеже и аз съм от децата, които не са учени да фантазират, защото фантазиите са израз на безкрайна свобода и освободеност (а нашето МВР не обича чак такава освободеност на мисълта), веднага си цензурирам фантазията.

Представяте ли си, ако вместо в помияри, 17-те независими депутати, идвайки тази есен на работа, изведнъж се превърнат в стъклени човечета (пак по Джани Родари). В неговия разказ “Кристалният Джакомо” тези човечета са описани много добре. Джакомо просто се родил като прозрачно дете, през него можело да се вижда като през въздуха и водата. Нашите депутати нямат тази история от детството си, но нали фантазията е низ от чудеса. Веднъж Джакомо по погрешка казал една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава-нататък през целия си живот Джакомо не казал нито една лъжа. Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.

Продължавам – когато независимите депутати се погледнали и установили колко са прозрачни в първия ден след лятната им ваканция, те мигновено се втурнали да си търсят шапки. “Нещастен ден ще е денят, в който в страната на стъклените люде бъде въведена модата да се носят шапки. Това ще означава, че влиза в мода да се скриват мислите”, казва Джани Родари. Но тъй като в парламента няма налични 17 шапки, докато стигнат до шапкаря, всички хора ще видят колко тайни и скрити мисли има в главата на независимите депутати. Дори Европейската комисия и Бойко Борисов вкупом ще се изненадат от някои от тях. Въпросът е – след като са разконспирирани, ще поискат ли независимите отново да минат обратно под бариерата, за да върнат предишния си вид. Така или иначе те вече няма да могат да подкрепят ГЕРБ, защото всички вече ще са узнали тайната им. Но може по навик да се върнат към старата си природа. В държавата на МВР-то е по-лесно и безопасно да си с шапка, да криеш мислите и намеренията си. (Докато армия от хиляди полицаи те следи, подслушва и разследва и така заработват заплатите си.)

Има и друг вариант – независимите да решат да останат “стъклени”, за да накажат Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Искра Фидосова за техни стари, неизпълнени обещания.

Трябва да се фантазира!

източник:Argumetni BG

автор: Вероника Георгиева

Култура

Габрово е кандидат за европейска столица на културата през 2032 г

Published

on

Кметът на Габрово Таня Христова и кметът на Велико Търново Даниел Панов избраха построения мост от майстор Колю Фичето в Дряново, за да обявят кандидатурата на Габрово за европейска столица на културата през 2032 година.

Събитието се проведе днес, 5 август. Двамата градоначалници сложиха подписите си под меморандум за стратегическо партньорство по съвместната подготовка на кандидатурата. Габрово е кандидатът, а Велико Търново е стратегическият му партньор.

Изборът на Дряновския мост – този архитектурен шедьовър на възрожденското ни строителство и майсторство, вечен символ на Дряново, носи дълбоко послание. Мястото, където документът бе подписан, символизира свързаността, сътрудничеството и общото бъдеще, подчерта кметът Таня Христова.

По думите ѝ мостът, построен от Първомайстора през 1861 г. свързва двата града, обединени от общи ценности, доверие и желание да градят заедно. „Днес показваме модел, който дава шанс на истинското партньорство. Във време, когато сякаш е модерно да се разделяме, ние показваме, че два значими за културата, индустрията и обществените инициативи български града могат да вървят заедно“, коментира тя.

„Това не е партньорство, което ще разпределя ресурси. То ще предостави възможност на Централна България да демонстрира своя потенциал и да превърне културата в двигател за развитие, привличане на хора и инвестиции“, допълни още Христова.

Кметът на старата столица Даниел Панов припомни, че партньорството между Габрово и Велико Търново има своите здрави основи, изграждани през годините чрез съвместни проекти и инициативи в различни сфери.

Той отбеляза и подкрепата, която Габрово оказа на Велико Търново при предишната му кандидатура за Европейска столица на културата през 2019 г. По думите му подготовката на новата кандидатура ще бъде резултат от работата на общ екип с равнопоставено участие на двете общини.

Предстои изработването на обща стратегия, културна програма и поредица от съвместни инициативи, които да обединят потенциала на двата града. Подписаният меморандум поставя основите на бъдещото сътрудничество между институциите, културните организации и местните общности в региона.

През идните месеци към подготовката на кандидатурата ще бъдат привлечени представители на културния сектор, образованието, бизнеса и граждански организации.

В края на церемонията по подписване на меморандума, в знак на уважение и съпричастност, кметовете на Габрово и Велико Търново получиха плакети от Община Дряново, посветени на 225-годишнина от рождението на Колю Фичето, които чествания белязаха миналата 2025 година. Връчи им ги заместник – кметът Диляна Джеджева.

Зареди още

Култура

Венцислав Симеонов: Градският часовник е символ на просперитета

Published

on

Градският часовник на едно населено място е символ на неговия духовен и стопански просперитет. Това заяви Венцислав Симеонов от екипа на Исторически музей – Дряново, гост в новия епизод на първия музеен подкаст у нас „Музеят говори“. Именно с неговото участие стартира и новата рубрика на предаването „Непознатите дряновци“.

В разговор с водещата Мая Денчева Симеонов, който навива градския часовник от 2021 година насам, разказа увлекателната история на часовниковия механизъм и на часовниковата кула в града, от появата им през Възраждането, през годините на социализма, чак до днешния ден.

По думите му историческите данни сочат, че първата часовникова кула в Дряново е построена през 1778 година, което я нарежда сред първите десет подобни съоръжения по българските земи. Симеонов представи и една от версиите за нейното изграждане: макар в края на XVIII век Дряново да е част от Османската империя, градът е бил икономически развит, а часовниковата кула се явява логичен резултат от този подем. Тя е издигната с финансовата подкрепа на местни занаятчийски сдружения (еснафи), за които е била необходима, за да регламентират производствният процес. „Часовниковата кула има изключително силно влияние на целия обществен живот. Чрез нея се регулира времето. Тя е и форма на справедливост и именно тя прави едно населено място град“, коментира Симеонов.

Сто и пет години след построяването на първата часовникова кула, механизмът ѝ е заменен с нов, дело на двама тревненски майстори – Генчо Колев и Христо Василев, през 1883 година. Той работи до 1945 година, когато самата кула е съборена. Нейното „тиктакащо сърце“ обаче е спасено от местните жители, съхранено и предадено по-късно на дряновския музей.

Години след разрушаването на кулата се заражда инициатива за нейното възстановяване, обединила местни културни дейци – сред тях творецът Иван Койчев и етнографът Бонка Тихова. Усилията им се увенчават с успех и на 8 септември 1984 година часовниковата кула, с работещия век по-рано механизъм, е официално открита наново. Самият механизъм е възстановен година по-рано, през 1983 г., от майстор Илия Ковачев, който изковава липсващите му части. Днес неговият син, Иван Ковачев, продължава делото на баща си, като се грижи за техническата поддръжка на механизма и отстранява евентуални повреди.

Разказаната от Симеонов история разкрива и любопитен детайл около самото местоположение на новата кула. Архитект Илия Лефтеров е трябвало да търси подходящо място за нейното изграждане, тъй като до средата на 80-те години на нейното оригинално място вече били построени сградите на Община Дряново и на полицията.

В новия епизод на „Музеят говори“ зрителите ще видят в детайли как се навива часовникът, как се извършва неговото сверяване и как изглежда кулата отвътре – до самото „сърце“, което неуморно отмерва времето на града. Часовниковата кула е висока 22 метра и разполага с над 70 стъпала. Механизмът се задвижва от два тежести от по 80 килограма, чието издигане се извършва на всеки 24 часа. Кулата има два циферблата, от северната и южната ѝ страна, а камбанен звън известява всеки половин час с един удар и всеки кръгъл час.

Целият епизод с участието на Венцислав Симеонов може да бъде изгледан в YouTube канала на Исторически музей – Дряново.

Зареди още

Култура

30 участници усвоиха майсторството на традиционните пещи и огнища в Етър-а

Published

on

Тридесет участници, четирима майстори на терен и петима лектори взеха участие в единадесетото издание на образователната програма „В света на старопланинската архитектура“, което се проведе между 31 юли и 2 август. Инициативата е организирана от музей „Етър“ и сдружение „Мещра“, с финансовата подкрепа на Камарата на архитектите в България.

Темата тази година, „Топлината в дома: От древното огнище до модерния уют“, постави акцент върху практическото изграждане на традиционна пещ и огнище. Всички преминали през тридневното обучение получиха „Уверително“ – официалният документ, който музей „Етър“ издава за придобитите знания и умения.

Практическият модул даде възможност на участниците да работят рамо до рамо с утвърдени специалисти в занаята. Павел Кунчев, един от признатите майстори реставратори в музей „Етър“, води обучението за изграждане на каменна основа за отоплителните съоръжения. Част от курсистите надградиха своите умения по каменна зидария, придобити в предишни издания на програмата.

Дървените елементи и носещата конструкция бяха във фокуса на практиката, водена от реставратора Валентин Дамянов. С отличните си комуникационни умения и задълбочени знания той демонстрира различните видове традиционни инструменти, тяхната поддръжка и правилната им употреба в целия процес.

Арх. Николай Маринов от сдружение „Мещра“ преведе участниците през майсторството за работа с глина и естествени материали, необходими за изграждането на самата пещ и огнище.

Важна част от практическата работа бе свързана с приготвянето на храната. Реставраторът Боян Генев запали пещта на занаятчийската чаршия още в 9:00 часа сутринта, показвайки тънкостите при подреждането на разпалките, поддържането на температурата и равномерното разпределяне на жарта. Точно в 14:00 часа в пещта бяха поставени тавите с вечерята, която по-късно бе споделена на открито в нощния музей.

Лекционният модул от първия ден (31 юли) предложи теоретична основа и дискусии, свързващи историческото наследство със съвременния начин на живот: Арх. Николай Маринов и д-р инж. Петя Груева от сдружение „Мещра“ откриха програмата с лекция за принципите на отоплителните системи в традиционната архитектура.

В следващ панел арх. Маринов представи и съвременни алтернативи за отопление на дърва при еднофамилни сгради.

Уредникът в музей „Етър“ Даниела Димкова разви темата за традиционната храна и нейната връзка с огнището, а д-р арх. Мирелла Кафкова (сдружение „Мещра“ / ИЕФЕМ към БАН) разгледа ритуалните и обредните практики при съграждането на домашното огнище.

Обзорна беседа в експозицията на музея с акцент върху отоплителните съоръжения проведе уредникът Георги Георгиев. Връзката между еволюцията на огнището и типологията на традиционното жилище бе представена от гл. ас. арх. Теодора Къналиева от Университета по архитектура, строителство и геодезия.

Програмата „В света на старопланинската архитектура“ за пореден път затвърди ролята си на мост между традиционните строителни техники и съвременната архитектурна практика, превръщайки автентичните знания в ценен ресурс за бъдещето.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица