Култура
Бедна ни фантазията
Фантазията на човека винаги е била повод за подигравки, не знам защо. Ако някой си представя, че може да си намери добре платена работа в тази криза и при тази безработица, все ще се намери някой от близките му, който да го приземи с хладното “Фантазии!”.
Ако едно дете на средностатистическо българско семейство, на което току-що са купили колело и джиесем, си поиска и лаптоп, веднага ще го отрежат с леко прекалителен тон: “Фантазии на колелета!”. Бъдете сигурни, че това дете никога, ама никога не би написало стихче като това на Джани Родари:
Ако имах едно, магазинче с две полички,
бих продавал, познайте какво,
надежда, надежда за всички.
Това дете завинаги ще си остане в света на възрастните, където е нормално да се продава зарзават, вестници или дрънкулки, но срещу левчета. А мама и тате по-често ругаят министрите, вместо да четат приказки вечер.
Ако по време на избори някой излезе пред избирателите и каже – обещавам да бъда честен, да работя в полза роду, да съм прозрачен за всички вас, пак ще има подхвърляния от сорта “фантазьор!” или пък “политическа фантастика”. “На тия вече сме изсърбали кашата, няма такова животно”, ще си каже човекът, лишен от каквато и да е фантазия. У нас думата фантазия е изгубила красивия си и магнетичен ореол и означава нещо, което е синоним на излъган, обезверен, дори глуповат, а защо не и антисоциален.
Като се замисля, на децата още в училище им се “оперира” желанието да фантазират. Първокласникът бързо научава, че колкото повече се придържа към поведението на възрастните, толкова повече ще го сочат за добро дете. Госпожите в училище учат децата да говорят като тях, а те самите не се учат да говорят и да се чувстват като деца. (Много просто, Министерството на образованието не им плаща за това.)
Образователният процес е еднопосочен и тъкмо в това е големият му кусур – липсва творческа среда, липсва свобода… Ако пък някое учениче започне да говори като героя на Малкия принц или като Мечо Пух (но извън познатия ни литературен текст), най-много да извикат родителите му и да им препоръчат да го заведат на психолог.
Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак? Това е като че ли немислимо упражнение за фантазията на деца от първи или втори клас. А защо не и от гимназиалния. Не дай си, Боже, да зададеш този въпрос на един кмет или депутат. Те ще гледат опулени известно време, а после ще направят онзи специфичен жест, който казва “поредната откачалка!”. Всъщност това е заглавието на статия от Джани Родари, публикувана през 1969 година във “Вестник на родителите”. В неговата “Граматика на фантазиите” има поучителна история по темата.
“Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките – пише Джани Родари. – Казано – сторено, отива на площад “Аржентина” (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона – царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветстван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв – като котарак е център на вниманието в къщи… В този момент питам децата: “Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?” Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото. Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да “накаже” тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: “Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.” Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото. Питам най-напред всички деца: “Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?” Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: “Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.” Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата“.
Днешните политици могат много да научат от Родари. Но много повече могат да научат хората, които на всеки четири години са принудени без грам фантазия да изберат, уж, подходящия спасител, а всъщност – поредния заграбител. На 23 октомври политиците пак ще минават през бариерата.
Но сега ще задам въпроса по друг начин. Какво ще стане, ако един от 240-те депутати се превърне в котарак. Мога само да фантазирам дали депутатът ще е гербер, син, червен или независим. Дори за миг си представих един Марио Тагарински, който бавно върти опашка върху плота на депутатското кафене и се облизва, надвесен над сандвичите с шунка, луканка и синьо сирене. Конституцията не казва какво правим в случай, че един от депутатите се превърне в котарак. Дали на негово място влиза следващия или просто Цецка Цачева ще бъде задължена да остави този котарак в пленарната зала, без да е нужно квесторите да го гонят с “псът, псът, мамицата ти…”. Няма яснота нито какво става със субсидията на партията (ще се редуцира ли), нито с онези 2/3 представителни пари за депутата. Все пак не върви да дадеш на един котарак 1500 лева. С тях той нищо не може да направи, макар че мнозина от неговите колеги ще си предложат услугите да му купуват по един сандвич на ден и чаша мляко, ако приберат цялата сума.
Но има и по-шантав въпрос. Какво ще стане, ако всички независими депутати в парламента се превърнат в помияри. Ако изведнъж, по някакви неведоми причини, всеки, който си напусне групата в Народното събрание, се превръща в помияр. Тогава как ще реагира достолепната Цачева. Ами премиерът? Той сега не може да гледа депутатите, а представяте ли си да идва и да дава обяснения от трибуната пред помияри, които джафкат, а може и да разкъсат крачола на някой достопочтен министър-костюмар. Освен това ще могат ли да гласуват помиярите. От дясната им лапа ще се вземат биометрични данни – това не е проблем. Понеже трябва да са три отпечатъците – ще им вземат от дясната, от лявата лапа и от опашката. Но по-големият въпрос е ще разбират ли помиярите кога за кого трябва да гласуват. Герберите имаха ветеринарен лекар в редиците си, който би могъл да поназнайва езика на животните, но сега го пращат да се бори за кмет на Севлиево и ще се наложи самата Искра Фидосова да скимти и да джафка, докато обясни на помиярите кой точно техен проект да подкрепят.
Понеже и аз съм от децата, които не са учени да фантазират, защото фантазиите са израз на безкрайна свобода и освободеност (а нашето МВР не обича чак такава освободеност на мисълта), веднага си цензурирам фантазията.
Представяте ли си, ако вместо в помияри, 17-те независими депутати, идвайки тази есен на работа, изведнъж се превърнат в стъклени човечета (пак по Джани Родари). В неговия разказ “Кристалният Джакомо” тези човечета са описани много добре. Джакомо просто се родил като прозрачно дете, през него можело да се вижда като през въздуха и водата. Нашите депутати нямат тази история от детството си, но нали фантазията е низ от чудеса. Веднъж Джакомо по погрешка казал една лъжа и веднага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава-нататък през целия си живот Джакомо не казал нито една лъжа. Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гърдите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Продължавам – когато независимите депутати се погледнали и установили колко са прозрачни в първия ден след лятната им ваканция, те мигновено се втурнали да си търсят шапки. “Нещастен ден ще е денят, в който в страната на стъклените люде бъде въведена модата да се носят шапки. Това ще означава, че влиза в мода да се скриват мислите”, казва Джани Родари. Но тъй като в парламента няма налични 17 шапки, докато стигнат до шапкаря, всички хора ще видят колко тайни и скрити мисли има в главата на независимите депутати. Дори Европейската комисия и Бойко Борисов вкупом ще се изненадат от някои от тях. Въпросът е – след като са разконспирирани, ще поискат ли независимите отново да минат обратно под бариерата, за да върнат предишния си вид. Така или иначе те вече няма да могат да подкрепят ГЕРБ, защото всички вече ще са узнали тайната им. Но може по навик да се върнат към старата си природа. В държавата на МВР-то е по-лесно и безопасно да си с шапка, да криеш мислите и намеренията си. (Докато армия от хиляди полицаи те следи, подслушва и разследва и така заработват заплатите си.)
Има и друг вариант – независимите да решат да останат “стъклени”, за да накажат Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Искра Фидосова за техни стари, неизпълнени обещания.
Трябва да се фантазира!
източник:Argumetni BG
автор: Вероника Георгиева
Култура
„Алцхаймер България“ се опитва да „разчупи тишината“

За тишината ще разговаряме сега. Тя има много измерения. Може да е благословия, но и наказание. Ирина Илиева е секретар на организация, която успешно, макар и с малки стъпки, разчупва тишината. От двадесет години гражданско сдружение „Алцхаймер България“ разказва какво е деменцията и защо е необходимо хората с този проблем да не бъдат игнорирани, а приети.
Алцхаймер не е естествен процес при стареенето. Това е „епидемията на XXI век“. Около 60 000 са случаи на болестта у нас. Алцхаймер се влошава с времето и е най- често срещаната форма на деменция, между 60% и 80% от всички случаи, науката непрестанно влага усилия и средства за откриване на лек и категорична превенция срещу заболяването.
„Нашата организация, в която са включени близки на засегнати от заболяването, е създадена именно да разчупи тишината. Ние говорим, викаме, караме се, за да бъдем чути. Успехите ни са малки, но вярваме, че в бъдеще ще стават все повече.“
На 19 ноември в РЕМО „Етър“ се проведе обучение на музейни специалисти – служители и ръководители. В началото на това събитие участниците назоваха по една дума, с която свързват деменцията. Чуха се „страх“, „тъга“, „безнадеждност“. Но също така „приемане“. Според Ирина Илиева нормално е да преобладават отрицателните емоции. Въпреки това организацията дава и друга гледна точка.
„Опитваме се да покажем, че с подходящото отношение и обкръжаваща среда има шанс болните да останат по-дълго с нас, че е възможно забавяне на болестта.“
Ирина Илиева споделя, че всяка година членовете на организацията в София се събират на коледно парти. Миналата един от участващите в групата за ранна деменция споделя с нея – „Ирина, следващата година искам да има и танци“. И тя отговаря – „Да, следващата година непременно ще танцуваме“.

Ирина вярва, че има светлина в тунела. При едно посещение в Англия получава подарък – книга, разказваща как се смеят хората с деменция. Самата тя е открит човек, усмихва се често, но уверява, че управляващите на национално ниво са виждали и другото ѝ лице.
„Понякога имам сблъсъци с тях и съм много гневна. Но нашата общност стана наистина силна и започват да ни чуват. Ако не го правят, отиваме в съда. Живеем в страна от Европейския съюз и това трябва да си личи по отношение на хората с деменция.“
Благодарение на дългогодишната работа на организацията, се стига до промяна в Наредба на Министерство на здравеопазването и лекарствата за намаляване развитието на заболяването се реинбурсират. Ирина определя това като много голям успех. Втората крачка е, че за първи път се създават групи за ранна деменция, както и групи за близките на хора с това заболяване. Тази нормална практика в европейските страни постепенно се налага и у нас. България има представител в групата „Алцхаймер Европа“, която концентрира усилията си към хора с ранна деменция.
„По този начин участваме в изработването на европейските политики. Имаме още път да извървим. Най-голямата ни цел е да имаме национален план, тъй като това е обществен проблем, а не само на засегнатите семейства. Неслучайно провеждаме обучение в музей „Етър“ на специалисти от областта на културата, защото е необходимо да се познава проблема и да се осигуряват условия за посещения на хора с деменция. Физическото движение помага за умствена активност, което е превенция от една страна, а от друга при болните води до по-бавно развитие.“
Българското общество, когато опознае проблема, е склонно да приема хората с деменция, това е впечатлението на Ирина Илиева. Тя обаче акцентира върху липсата на достатъчно подготвени кадри, които да подкрепят семействата и обученията, като реализираното в музей „Етър“, са правилна стъпка в решаването на този проблем.
Ирина Илиева се среща с деменцията преди десет години. През 2015 нейната майка е диагностицирана с този проблем. Стадият е ранен и положената адекватна грижа дава резултат. През целия този период тя съумява да се обслужва с минимална помощ от друг. Развитието на заболяването не спира, но е забавено в значителна степен и чак сега се налага някой да поеме пълните грижи.


Култура
Валидират пощенска марка за 225 години от рождението на Колю Фичето

По повод 225 години от рождението на Колю Фичето и проведения конкурс за пощенско-филателно издание от Министерството на транспорта и съобщенията (МТС), на 25 ноември от 13.00 часа в Исторически музей – Дряново ще бъде валидирана пощенската марка, посветена на възрожденския майстор.
През 2025 година се навършват 225 години от рождението на родения в Дряново възрожденски строител, а годишнината беше отбелязана с Национална програма, организирана от Община Дряново и Исторически музей – Дряново, под патронажа на Министерството на културата.
В тази връзка, дряновският музей ще бъде домакин на събитието по валидиране на пощенско-филателното издание, победител в конкурса за пощенска марка, на тема „225 години от рождението на Колю Фичето“, чийто автор е Стоян Дечев. Заедно с него на церемонията ще присъстват и представители на МТС.
След валидирането пощенската марка може да бъде закупена в деня на събитието в ИМ – Дряново.


Култура
Преди 100 години в Габрово е открит паметникът на загиналите във войните

Паметникът, край който са преминавали ежедневно поколения габровци, пред бившата Консултативна поликлиника, е открит точно преди 100 години, на 22 ноември 1925 г. (в някои източници се посочва датата 25 ноем.). Той е издигнат със средства на Дружество „Инвалид“ – Габрово. В устава на Дружеството, запазен в Държавен архив – Габрово четем:
„Дружество „Инвалид“ има за цел: да подпомага материално и морално своите членове; … да се грижи за настаняване безработните из средата на инвалидите, вдовиците, сираците и родителите членове на дружеството на подходяща работа, а децата в училища, пансиони и др. подобни;.. да участвува във всички благотворителни обществени прояви и в манифестации, които имат за цел манифестиране култа към родните герои..“
Габровското дружество отива отвъд манифестирането на култ, почит и др. подобни действия към падналите герои, като успява да финансира изграждането на един много въздействащ паметник в тяхна чест. Средствата на организацията се събират от встъпителен и ежемесечен членски внос, доброволни пожертвования, лихви от капитали и др.
На свое заседание Габровско градско общинско управление с протокол № 21 от 27 юли 1925 г. взема решение, с което уважава постъпилата молба на Дружеството и приема да му се предостави място в м. „Падало“ (днес част от Габрово) за изграждане на паметник за загиналите във войните за национално обединение през 1912-1913 и 1915-1918 г.
Паметникът е изразителен в художествено отношение и е първия паметник с барелефи, издигнат в Габрово. Изработен е от бял врачански камък. Надписът му гласи: „На скъпите другари, паднали в войните за обединението на българското племе 1912-1913 и 15-18 г.“. Барелефите представляват следните три сцени: Първата на гроба на убит войник плачат баща, майка и дете; на втората – вдовица плаче с рожбата си. В третата сцена са представени двама инвалиди с липсващи крайници. Негов автор е проф. Марин Василев. Той е един от основоположниците на скулптурното изкуство в Следосвобожденска България, заедно с Жеко Спиридонов и Борис Шатц. Той е един от първите българи след Освобождението, с академично образование, след като завършва Академия за изобразителни изкуства в Мюнхен. Автор е на паметници на редица забележителни българи. По изпълнението на паметника работи и габровския скулптор Иван Начев.
От запазените статии на краеведа Илия Габровски научаваме, че инициатор за издигане на паметника е габровския учител Христо Аврамов. Пак според Габровски, на откриването му, в присъствието на политика и бъдещ министър-председател Андрей Ляпчев, учителя Аврамов казва: „Нашият войник достойно изпълни патриотичния си дълг към родината по кървавите бранни поля, но нашите дипломати я проиграха на зелената маса“. Представените снимки и информация се съхраняват във фондове от личен и учрежденски произход в Държавен архив – Габрово.
Автор:
Цветомира Койчева – началник на отдел „Държавен архив“ – Габрово.


-
Кримипреди 2 дниДелото за тежката катастрофа с шестима загинали край Габрово започва
-
Кримипреди 4 дниЗадържаха рецидивист, обирал гаражи, мази и коли в Габрово
-
Кримипреди 22 часаПрибраха двама, подлудили с кражбите си Габрово
-
Кримипреди 5 дниГабровската пътна полиция за поредна година е №1 в страната!
-
Новинипреди 2 дниОбщината констатира дефекти по новия асфалт при ремонта на ул.“Христо Ботев“
-
Новинипреди 5 дниПГТ – Габрово представи България на международен панаир в Сърбия
-
Културапреди 5 дниРегионалната библиотека с подарък към четящите хора в Габрово
-
Новинипреди 5 дниДжудо клуб „Габрово“ с успешно представяне на международен турнир












