Свържи се с нас

Култура

Бедна ни фантазията

Published

on

Фантазията на човека винаги е била повод за подигравки, не знам защо. Ако някой си представя, че може да си намери добре платена работа в тази криза и при тази безработица, все ще се намери някой от близките му, който да го приземи с хладното “Фантазии!”.

Ако едно дете на средностатистическо българско семейство, на което току-що са купили колело и джиесем, си поиска и лаптоп, веднага ще го отрежат с леко прекалителен тон: “Фантазии на колелета!”. Бъдете сигурни, че това дете никога, ама никога не би написало стихче като това на Джани Родари:

Ако имах едно, магазинче с две полички,

бих продавал, познайте какво,

надежда, надежда за всички.

Това дете завинаги ще си остане в света на възрастните, където е нормално да се продава зарзават, вестници или дрънкулки, но срещу левчета. А мама и тате по-често ругаят министрите, вместо да четат приказки вечер.

Ако по време на избори някой излезе пред избирателите и каже – обещавам да бъда честен, да работя в полза роду, да съм прозрачен за всички вас, пак ще има подхвърляния от сорта “фантазьор!” или пък “политическа фантастика”. “На тия вече сме изсърбали кашата, няма такова животно”, ще си каже човекът, лишен от каквато и да е фантазия. У нас думата фантазия е изгубила красивия си и магнетичен ореол и означава нещо, което е синоним на излъган, обезверен, дори глуповат, а защо не и антисоциален.

Като се замисля, на децата още в училище им се “оперира” желанието да фантазират. Първокласникът бързо научава, че колкото повече се придържа към поведението на възрастните, толкова повече ще го сочат за добро дете. Госпожите в училище учат децата да говорят като тях, а те самите не се учат да говорят и да се чувстват като деца. (Много просто, Министерството на образованието не им плаща за това.)

Образователният процес е еднопосочен и тъкмо в това е големият му кусур – липсва творческа среда, липсва свобода… Ако пък някое учениче започне да говори като героя на Малкия принц или като Мечо Пух (но извън познатия ни литературен текст), най-много да извикат родителите му и да им препоръчат да го заведат на психолог.

Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак? Това е като че ли немислимо упражнение за фантазията на деца от първи или втори клас. А защо не и от гимназиалния. Не дай си, Боже, да зададеш този въпрос на един кмет или депутат. Те ще гледат опулени известно време, а после ще направят онзи специфичен жест, който казва “поредната откачалка!”. Всъщност това е заглавието на статия от Джани Родари, публикувана през 1969 година във “Вестник на родителите”. В неговата “Граматика на фантазиите” има поучителна история по темата.
Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките – пише Джани Родари. – Казано – сторено, отива на площад “Аржентина” (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона – царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветстван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв – като котарак е център на вниманието в къщи… В този момент питам децата: “Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?” Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото. Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да “накаже” тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: “Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.” Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото. Питам най-напред всички деца: “Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?” Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: “Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.” Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата“.

Днешните политици могат много да научат от Родари. Но много повече могат да научат хората, които на всеки четири години са принудени без грам фантазия да изберат, уж, подходящия спасител, а всъщност – поредния заграбител. На 23 октомври политиците пак ще минават през бариерата.

Но сега ще задам въпроса по друг начин. Какво ще стане, ако един от 240-те депутати се превърне в котарак. Мога само да фантазирам дали депутатът ще е гербер, син, червен или независим. Дори за миг си представих един Марио Тагарински, който бавно върти опашка върху плота на депутатското кафене и се облизва, надвесен над сандвичите с шунка, луканка и синьо сирене. Конституцията не казва какво правим в случай, че един от депутатите се превърне в котарак. Дали на негово място влиза следващия или просто Цецка Цачева ще бъде задължена да остави този котарак в пленарната зала, без да е нужно квесторите да го гонят с “псът, псът, мамицата ти…”. Няма яснота нито какво става със субсидията на партията (ще се редуцира ли), нито с онези 2/3 представителни пари за депутата. Все пак не върви да дадеш на един котарак 1500 лева. С тях той нищо не може да направи, макар че мнозина от неговите колеги ще си предложат услугите да му купуват по един сандвич на ден и чаша мляко, ако приберат цялата сума.

Но има и по-шантав въпрос. Какво ще стане, ако всички независими депутати в парламента се превърнат в помияри. Ако изведнъж, по някакви неведоми причини, всеки, който си напусне групата в Народното събрание, се превръща в помияр. Тогава как ще реагира достолепната Цачева. Ами премиерът? Той сега не може да гледа депутатите, а представяте ли си да идва и да дава обяснения от трибуната пред помияри, които джафкат, а може и да разкъсат крачола на някой достопочтен министър-костюмар. Освен това ще могат ли да гласуват помиярите. От дясната им лапа ще се вземат биометрични данни – това не е проблем. Понеже трябва да са три отпечатъците – ще им вземат от дясната, от лявата лапа и от опашката. Но по-големият въпрос е ще разбират ли помиярите кога за кого трябва да гласуват. Герберите имаха ветеринарен лекар в редиците си, който би могъл да поназнайва езика на животните, но сега го пращат да се бори за кмет на Севлиево и ще се наложи самата Искра Фидосова да скимти и да джафка, докато обясни на помиярите кой точно техен проект да подкрепят.

Понеже и аз съм от децата, които не са учени да фантазират, защото фантазиите са израз на безкрайна свобода и освободеност (а нашето МВР не обича чак такава освободеност на мисълта), веднага си цензурирам фантазията.

Представяте ли си, ако вместо в помияри, 17-те независими депутати, идвайки тази есен на работа, изведнъж се превърнат в стъклени човечета (пак по Джани Родари). В неговия разказ “Кристалният Джакомо” тези човечета са описани много добре. Джакомо просто се родил като прозрачно дете, през него можело да се вижда като през въздуха и водата. Нашите депутати нямат тази история от детството си, но нали фантазията е низ от чудеса. Веднъж Джакомо по погрешка казал една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава-нататък през целия си живот Джакомо не казал нито една лъжа. Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.

Продължавам – когато независимите депутати се погледнали и установили колко са прозрачни в първия ден след лятната им ваканция, те мигновено се втурнали да си търсят шапки. “Нещастен ден ще е денят, в който в страната на стъклените люде бъде въведена модата да се носят шапки. Това ще означава, че влиза в мода да се скриват мислите”, казва Джани Родари. Но тъй като в парламента няма налични 17 шапки, докато стигнат до шапкаря, всички хора ще видят колко тайни и скрити мисли има в главата на независимите депутати. Дори Европейската комисия и Бойко Борисов вкупом ще се изненадат от някои от тях. Въпросът е – след като са разконспирирани, ще поискат ли независимите отново да минат обратно под бариерата, за да върнат предишния си вид. Така или иначе те вече няма да могат да подкрепят ГЕРБ, защото всички вече ще са узнали тайната им. Но може по навик да се върнат към старата си природа. В държавата на МВР-то е по-лесно и безопасно да си с шапка, да криеш мислите и намеренията си. (Докато армия от хиляди полицаи те следи, подслушва и разследва и така заработват заплатите си.)

Има и друг вариант – независимите да решат да останат “стъклени”, за да накажат Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Искра Фидосова за техни стари, неизпълнени обещания.

Трябва да се фантазира!

източник:Argumetni BG

автор: Вероника Георгиева

Култура

В музей „Етър“ бе открита изложба „Жените носят света“

Published

on

В музей „Етър“ беше открита впечатляващата изложба „Жените носят света“ – 42 фотографии на американската визуална художничка Лекха Сингх, посветени на силата, устойчивостта и тихия героизъм на жените по целия свят.

Всяка снимка разказва история – за ежедневието, борбите, красотата и непоклатимата вътрешна сила на жените от различни култури и континенти. На откриването присъства Карли Блакмен – представител на екипа на Лекха Сингх. Това е първата международна изложба, показвана в новия Музеен център на „Етър“ – важен момент за развитието на музея и за културния живот на Габрово.

Домакини на събитието бяха Таня Христова – кмет на Габрово и проф. д-р Светла Димитрова – директор на музей „Етър“.

Сред гостите, уважили откриването, бе Мария Башева-Венкова – Областен управител на област с административен център Габрово.

Зареди още

Култура

Мобилната изложба „Грехът“ беше открита в Икономовата къща

Published

on

В Икономовата къща към Исторически музей – Дряново се състоя откриването на мобилната изложба „ГРЕХЪТ“ – ключов етап от новия изследователски и експозиционен проект на Музея на хумора и сатирата. Тя представя съвременен поглед към 50 стенописни копия, създадени през 70-те години, чрез които се изследва темата за греха и нейните визуални проявления в българската църковна традиция.

Изложбата е организирана в 28 табла, проследяващи създаването на колекцията, пътя на образите през времето и мястото им в днешното визуално въображение. Заместник-директорът на Музея на хумора и сатирата Нела Рачевиц откри събитието и подчерта, че мобилната изложба е замислена като междинна „платформа за размисъл“, която прави видими резултатите от продължаващите проучвания и подготвя основата за обновяването на постоянната експозиция „Грехът“.

Тя акцентира върху задачата на музея да интерпретира наследството не буквално, а през съвременните културни, социални и психологически контексти.

Сава Христов – управител на Галерия „Видима“ и ръководител на проекта „Грехът – изследователски и изложбен проект“, открои интензивната и ползотворна работа по него, значимостта на изготвените изследователски и интерпретативни анализи и добавената стойност на професионалните контакти, изградени в хода на изпълнението.

Официален гост беше заместник-кметът на Община Дряново Диляна Джеджева. Подчертано бе значението на партньорството между институциите и споделения стремеж към съвременна интерпретация на културното наследство. Директорът на Исторически музей – Дряново Иван Христов приветства гостите и отбеляза, че за институцията е чест дряновската публика първа да види тази работна фаза от бъдещата експозиционна трансформация.

Проектът обединява експерти от различни области: проф. Райна Гаврилова (история на културата, СУ); гл. ас. Владимир Димитров (история и теория на изкуството, НБУ); д-р Слава Янакиева (НБУ); организационният психолог Светослав Стоев; карикатуристът Чавдар Николов („Прас Прес“); Татяна Цанкова – бивш директор на музея. Теренните изследвания, осъществени от Илина Пенева и Иво Делийски, обхващат църкви и манастири в Ябланица, Бачково, Чурилово, Курило, Лозно, Лешко, Рилския и Троянския манастир и др.

Събраната документация разкрива картина на съхранени и загубени стенописи – свидетелства за традиция, памет и забрава. Централният акцент на изложбата е многопластовият прочит на образите.

„Грехът“ ги представя не като назидателни символи, а като живи културни форми, чиито значения се променят във времето. Архивни кадри, полеви фотографии, документи и експертни анализи се преплитат, за да покажат как грехът се пренася от морална категория към културен въпрос – и как може да бъде представен в музейна среда днес.

Материалите и изводите от проекта ще бъдат в основата на обновената постоянна изложба „Грехът“, чието разработване предстои. Паралелно се подготвят уебсайт и монография, които ще обединят научната и визуална документация.

Проектът „Грехът – изследователски и изложбен проект“ се реализира с подкрепата на Министерството на културата, в партньорство с Исторически музей – Дряново и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Зареди още

Култура

„Алцхаймер България“ се опитва да „разчупи тишината“

Published

on

За тишината ще разговаряме сега. Тя има много измерения. Може да е благословия, но и наказание. Ирина Илиева е секретар на организация, която успешно, макар и с малки стъпки, разчупва тишината. От двадесет години гражданско сдружение „Алцхаймер България“ разказва какво е деменцията и защо е необходимо хората с този проблем да не бъдат игнорирани, а приети.

Алцхаймер не е естествен процес при стареенето. Това е „епидемията на XXI век“. Около 60 000 са случаи на болестта у нас. Алцхаймер се влошава с времето и е най- често срещаната форма на деменция, между 60% и 80% от всички случаи, науката непрестанно влага усилия и средства за откриване на лек и категорична превенция срещу заболяването.

„Нашата организация, в която са включени близки на засегнати от заболяването, е създадена именно да разчупи тишината. Ние говорим, викаме, караме се, за да бъдем чути. Успехите ни са малки, но вярваме, че в бъдеще ще стават все повече.“

На 19 ноември в РЕМО „Етър“ се проведе обучение на музейни специалисти – служители и ръководители. В началото на това събитие участниците назоваха по една дума, с която свързват деменцията. Чуха се „страх“, „тъга“, „безнадеждност“. Но също така „приемане“. Според Ирина Илиева нормално е да преобладават отрицателните емоции. Въпреки това организацията дава и друга гледна точка.

„Опитваме се да покажем, че с подходящото отношение и обкръжаваща среда има шанс болните да останат по-дълго с нас, че е възможно забавяне на болестта.“

Ирина Илиева споделя, че всяка година членовете на организацията в София се събират на коледно парти. Миналата един от участващите в групата за ранна деменция споделя с нея – „Ирина, следващата година искам да има и танци“. И тя отговаря – „Да, следващата година непременно ще танцуваме“.

Ирина вярва, че има светлина в тунела. При едно посещение в Англия получава подарък – книга, разказваща как се смеят хората с деменция. Самата тя е открит човек, усмихва се често, но уверява, че управляващите на национално ниво са виждали и другото ѝ лице.

„Понякога имам сблъсъци с тях и съм много гневна. Но нашата общност стана наистина силна и започват да ни чуват. Ако не го правят, отиваме в съда. Живеем в страна от Европейския съюз и това трябва да си личи по отношение на хората с деменция.“

Благодарение на дългогодишната работа на организацията, се стига до промяна в Наредба на Министерство на здравеопазването и лекарствата за намаляване развитието на заболяването се реинбурсират. Ирина определя това като много голям успех. Втората крачка е, че за първи път се създават групи за ранна деменция, както и групи за близките на хора с това заболяване. Тази нормална практика в европейските страни постепенно се налага и у нас. България има представител в групата „Алцхаймер Европа“, която концентрира усилията си към хора с ранна деменция.

„По този начин участваме в изработването на европейските политики. Имаме още път да извървим. Най-голямата ни цел е да имаме национален план, тъй като това е обществен проблем, а не само на засегнатите семейства. Неслучайно провеждаме обучение в музей „Етър“ на специалисти от областта на културата, защото е необходимо да се познава проблема и да се осигуряват условия за посещения на хора с деменция. Физическото движение помага за умствена активност, което е превенция от една страна, а от друга при болните води до по-бавно развитие.“

Българското общество, когато опознае проблема, е склонно да приема хората с деменция, това е впечатлението на Ирина Илиева. Тя обаче акцентира върху липсата на достатъчно подготвени кадри, които да подкрепят семействата и обученията, като реализираното в музей „Етър“, са правилна стъпка в решаването на този проблем.

Ирина Илиева се среща с деменцията преди десет години. През 2015 нейната майка е диагностицирана с този проблем. Стадият е ранен и положената адекватна грижа дава резултат. През целия този период тя съумява да се обслужва с минимална помощ от друг. Развитието на заболяването не спира, но е забавено в значителна степен и чак сега се налага някой да поеме пълните грижи.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица