Култура
Бедна ни фантазията
Фантазията на човека винаги е била повод за подигравки, не знам защо. Ако някой си представя, че може да си намери добре платена работа в тази криза и при тази безработица, все ще се намери някой от близките му, който да го приземи с хладното “Фантазии!”.
Ако едно дете на средностатистическо българско семейство, на което току-що са купили колело и джиесем, си поиска и лаптоп, веднага ще го отрежат с леко прекалителен тон: “Фантазии на колелета!”. Бъдете сигурни, че това дете никога, ама никога не би написало стихче като това на Джани Родари:
Ако имах едно, магазинче с две полички,
бих продавал, познайте какво,
надежда, надежда за всички.
Това дете завинаги ще си остане в света на възрастните, където е нормално да се продава зарзават, вестници или дрънкулки, но срещу левчета. А мама и тате по-често ругаят министрите, вместо да четат приказки вечер.
Ако по време на избори някой излезе пред избирателите и каже – обещавам да бъда честен, да работя в полза роду, да съм прозрачен за всички вас, пак ще има подхвърляния от сорта “фантазьор!” или пък “политическа фантастика”. “На тия вече сме изсърбали кашата, няма такова животно”, ще си каже човекът, лишен от каквато и да е фантазия. У нас думата фантазия е изгубила красивия си и магнетичен ореол и означава нещо, което е синоним на излъган, обезверен, дори глуповат, а защо не и антисоциален.
Като се замисля, на децата още в училище им се “оперира” желанието да фантазират. Първокласникът бързо научава, че колкото повече се придържа към поведението на възрастните, толкова повече ще го сочат за добро дете. Госпожите в училище учат децата да говорят като тях, а те самите не се учат да говорят и да се чувстват като деца. (Много просто, Министерството на образованието не им плаща за това.)
Образователният процес е еднопосочен и тъкмо в това е големият му кусур – липсва творческа среда, липсва свобода… Ако пък някое учениче започне да говори като героя на Малкия принц или като Мечо Пух (но извън познатия ни литературен текст), най-много да извикат родителите му и да им препоръчат да го заведат на психолог.
Какво ще стане, ако дядо се превърне в котарак? Това е като че ли немислимо упражнение за фантазията на деца от първи или втори клас. А защо не и от гимназиалния. Не дай си, Боже, да зададеш този въпрос на един кмет или депутат. Те ще гледат опулени известно време, а после ще направят онзи специфичен жест, който казва “поредната откачалка!”. Всъщност това е заглавието на статия от Джани Родари, публикувана през 1969 година във “Вестник на родителите”. В неговата “Граматика на фантазиите” има поучителна история по темата.
“Много пъти на различни групи деца, на различни места, в Италия и чужбина, предлагах незавършената история за един стар пенсионер, който, като се чувствувал безполезен в къщи, където всички, големи и малки, са твърде много заети, за да му обърнат внимание, решава да отиде да живее с котките – пише Джани Родари. – Казано – сторено, отива на площад “Аржентина” (нали сме в Рим), преминава през желязната бариера, отделяща улицата от археологическата зона – царство на изоставени котки от всякакъв вид, и ето го превърнат в хубав сив котарак. В края на една прилягаща за случая серия от приключения той се завръща в дома си. Като котарак обаче. И като такъв е приет и приветстван. За него хубаво кресло, ласки, мляко и месце. Като дядо не беше никакъв – като котарак е център на вниманието в къщи… В този момент питам децата: “Искате ли сега дядото да остане котарак или отново да се превърне в предишния дядо?” Деветдесет и девет пъти от стоте децата предпочитат котаракът да се превърне отново в дядото. По съображения за справедливост и обич или за да се освободят може би от едно неприятно безпокойство, което може да крие чувство за вина. Искат дядото възстановен, интегриран отново в неговите човешки права, обезщетен. Това е правилото. Регистрирах досега единствено две изключения. Едно дете веднъж поддържаше енергично, че дядото би направил добре да остане котарак завинаги, за да “накаже” тези, които са го наскърбявали. А едно момиченце на пет години каза малко песимистично: “Трябва да остане котарак, иначе всичко ще започне, както преди, и няма повече да се грижат за него.” Ясен е смисълът на двете изключения. И те са също продиктувани от симпатия към дядото. Питам най-напред всички деца: “Но какво ще направи котаракът, за да стане отново дядото?” Децата независимо от географската ширина и височината над морското равнище не се колебаят да посочат разрешението: “Трябва да мине отново под бариерата, но в обратната посока.” Бариерата: ето магическия инструмент на метаморфозата“.
Днешните политици могат много да научат от Родари. Но много повече могат да научат хората, които на всеки четири години са принудени без грам фантазия да изберат, уж, подходящия спасител, а всъщност – поредния заграбител. На 23 октомври политиците пак ще минават през бариерата.
Но сега ще задам въпроса по друг начин. Какво ще стане, ако един от 240-те депутати се превърне в котарак. Мога само да фантазирам дали депутатът ще е гербер, син, червен или независим. Дори за миг си представих един Марио Тагарински, който бавно върти опашка върху плота на депутатското кафене и се облизва, надвесен над сандвичите с шунка, луканка и синьо сирене. Конституцията не казва какво правим в случай, че един от депутатите се превърне в котарак. Дали на негово място влиза следващия или просто Цецка Цачева ще бъде задължена да остави този котарак в пленарната зала, без да е нужно квесторите да го гонят с “псът, псът, мамицата ти…”. Няма яснота нито какво става със субсидията на партията (ще се редуцира ли), нито с онези 2/3 представителни пари за депутата. Все пак не върви да дадеш на един котарак 1500 лева. С тях той нищо не може да направи, макар че мнозина от неговите колеги ще си предложат услугите да му купуват по един сандвич на ден и чаша мляко, ако приберат цялата сума.
Но има и по-шантав въпрос. Какво ще стане, ако всички независими депутати в парламента се превърнат в помияри. Ако изведнъж, по някакви неведоми причини, всеки, който си напусне групата в Народното събрание, се превръща в помияр. Тогава как ще реагира достолепната Цачева. Ами премиерът? Той сега не може да гледа депутатите, а представяте ли си да идва и да дава обяснения от трибуната пред помияри, които джафкат, а може и да разкъсат крачола на някой достопочтен министър-костюмар. Освен това ще могат ли да гласуват помиярите. От дясната им лапа ще се вземат биометрични данни – това не е проблем. Понеже трябва да са три отпечатъците – ще им вземат от дясната, от лявата лапа и от опашката. Но по-големият въпрос е ще разбират ли помиярите кога за кого трябва да гласуват. Герберите имаха ветеринарен лекар в редиците си, който би могъл да поназнайва езика на животните, но сега го пращат да се бори за кмет на Севлиево и ще се наложи самата Искра Фидосова да скимти и да джафка, докато обясни на помиярите кой точно техен проект да подкрепят.
Понеже и аз съм от децата, които не са учени да фантазират, защото фантазиите са израз на безкрайна свобода и освободеност (а нашето МВР не обича чак такава освободеност на мисълта), веднага си цензурирам фантазията.
Представяте ли си, ако вместо в помияри, 17-те независими депутати, идвайки тази есен на работа, изведнъж се превърнат в стъклени човечета (пак по Джани Родари). В неговия разказ “Кристалният Джакомо” тези човечета са описани много добре. Джакомо просто се родил като прозрачно дете, през него можело да се вижда като през въздуха и водата. Нашите депутати нямат тази история от детството си, но нали фантазията е низ от чудеса. Веднъж Джакомо по погрешка казал една лъжа и веднага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава-нататък през целия си живот Джакомо не казал нито една лъжа. Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гърдите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Продължавам – когато независимите депутати се погледнали и установили колко са прозрачни в първия ден след лятната им ваканция, те мигновено се втурнали да си търсят шапки. “Нещастен ден ще е денят, в който в страната на стъклените люде бъде въведена модата да се носят шапки. Това ще означава, че влиза в мода да се скриват мислите”, казва Джани Родари. Но тъй като в парламента няма налични 17 шапки, докато стигнат до шапкаря, всички хора ще видят колко тайни и скрити мисли има в главата на независимите депутати. Дори Европейската комисия и Бойко Борисов вкупом ще се изненадат от някои от тях. Въпросът е – след като са разконспирирани, ще поискат ли независимите отново да минат обратно под бариерата, за да върнат предишния си вид. Така или иначе те вече няма да могат да подкрепят ГЕРБ, защото всички вече ще са узнали тайната им. Но може по навик да се върнат към старата си природа. В държавата на МВР-то е по-лесно и безопасно да си с шапка, да криеш мислите и намеренията си. (Докато армия от хиляди полицаи те следи, подслушва и разследва и така заработват заплатите си.)
Има и друг вариант – независимите да решат да останат “стъклени”, за да накажат Цветан Цветанов, Симеон Дянков и Искра Фидосова за техни стари, неизпълнени обещания.
Трябва да се фантазира!
източник:Argumetni BG
автор: Вероника Георгиева
Култура
Невидимата грижа за автентичността: Как се поддържа калдъръмът в музей „Етър“?

Близо 25 метра от калдъръма при главния вход на музей „Етър“ бяха укрепени със сипица – естествен минерал, който се използва за заздравяване на каменната настилка. Намесата е част от регулярната поддръжка на една от най-натоварените зони в музея – мястото, през което преминава основният поток от посетители, както и обслужващият транспорт за занаятчийските работилници.

Работата започва преди около седмица и половина и се извършва под ръководството на специалисти по реставрация. Един от тях е Павел Кунчев – помощник на главния реставратор, който ежедневно се грижи за съхраняването на каменните елементи в музея.

„Това е най-добрият начин да се стабилизира калдъръмът. Натоварването тук е сериозно и е напълно естествено подобни дейности да се извършват периодично“, обяснява Кунчев. По думите му сипицата постепенно прониква между камъните, като укрепва основата, но част от нея с времето се отмива и трябва да бъде подновявана.

Подобни намеси се извършват и в други части на музей „Етър“, където автентичната каменна настилка е ключов елемент от възрожденската атмосфера. Макар често да остават незабелязани от посетителите, тези дейности са от съществено значение за запазването на облика на музея.
Павел Кунчев е сред малкото професионално подготвени специалисти в България за работа с камък. Той е и първият майстор в страната, получил свидетелство за „Покривни работи (каменни плочи)“ – признание за високото ниво на неговите умения и познания в традиционните строителни техники.
Именно благодарение на такива майстори музей „Етър“ успява да съхрани не само видимата красота на възрожденската архитектура, но и нейната автентичност. Калдъръмът, каменните стълби и покривите от каменни плочи не са просто декоративни елементи – те са носители на памет, занаятчийска традиция и жива връзка с миналото.
Днес грижата за тези детайли продължава с внимание и професионализъм, за да може всяка разходка в „Етър“ да бъде истинско пътуване назад във времето.

Култура
„Истории зад фасадите“ ще бъдат разказани в Исторически музей – Дряново

Този четвъртък, 16 април 2026 г., от 17.30 часа Исторически музей – Дряново ще посрещне едно пътуване назад във времето чрез гостуващата изложба „Истории зад фасадите“ на Регионален исторически музей – София. Експозицията ще бъде представена в залата за временни изложби и обещава да разкрие неподозирани човешки съдби, скрити зад красивите лица на столични сгради.
„Истории зад фасадите“ разказва личните истории на единадесет емблематични софийски къщи. Места, които и днес пазят спомена за събитията и хората, вдъхнали им живот. Това не са просто архитектурни обекти, а живи свидетели на времето, съхранили духа на своите обитатели, техните мечти, срещи и съдби. Зад всяка фасада се крие човешка история.
Гостите на ИМ – Дряново ще се срещнат с малко познати, но значими личности като предприемача Самуел Патак, инженер Георги Савов, фамилии като Хаджикоцеви и Хаджиласкови, както и с домове, свързани с културния живот на столицата, например къщата на Павел Бончев, където Евгения Марс се е срещала с Иван Вазов.
Това са истории за хора, оставили следа, често незабелязана, но дълбоко вплетена в паметта на града. Особената стойност на изложбата е в това, че голяма част от разказите са събрани от наследниците на тези личности. Чрез техните спомени оживяват не само фактите, но и емоцията на отминалото време. Допълнени с проучвания от архиви и библиотеки, тези истории изграждат пъстър и достъпен разказ за миналото на София.
Изложбата е резултат от задълбочена изследователска работа върху историческите сгради в центъра на столицата, водена от екип от специалисти: Йордана Николова, д-р Даниел Иванов, Валентин Витанов, д-р Карина Симеонова, Бианка Василева и д-р Марио Филипов. Визуалното оформление е дело на дизайнера Ивона Николова.
„Истории зад фасадите“ е покана към всеки, който иска да надникне отвъд видимото и да открие човешките съдби, които превръщат сградите в памет. Защото историята не е само дати и събития. Тя е разказ, който трябва да бъде споделен, за да бъде запомнен!
Исторически музей – Дряново кани всички жители и гости на града да станат част от това вълнуващо преживяване и да открият историите, които продължават да живеят зад фасадите.

Култура
Премиера Свежа Дачева представя свой бестселър в Габрово

След поредицата премиери на своята най-нова белетристична книга „Ритуал по отваряне на сърцето” в София, Стара Загора и Русе живялата в Швеция българска писателка ще представи нашумелия си бестселър на 14 април т.г. от 17.30 ч. в галерия „Христо Цокев” . Авторката и книгата ще бъдат представени от Савина Цонева, директор на Регионална библиотека „Априлов – Палаузов“ – Габрово.
В книгата са включени над 70 автобиографични миниатюри, които трудно могат да бъдат определени като жанр. Чрез тях авторката надниква в най-съкровените кътчета на своето сложно и интересно житие-битие. Литературната критика определя тези малки белетристични фрагменти като „биографични следи” и „памет за местообитанията” и „синтез на духовен опит”.
Свежа Дачева е автор на няколко книги с поезия, между които „Черни диаманти” (1996), „Писмо от птичи стъпки” (1998), „Сенки от друго измерение” (1999), „В очакване на чужденеца” (2002), „Уча се да бъда Никой”(2016) и др. Превежда художествена литература от шведски на български: „Скандинавски приказки”, „Приказки” на Стриндберг, „Антология на шведската поезия”. През 2006 г. излиза нейният „Шведско- български и българо-шведски речник”, претърпял няколко издания. Интересна е биографията на писателката. Родена е в гр. Нови пазар. Завършва българска филология във Великотърновския университет.От 1983 г. пребивава в Турция, Италия и накрая в Швеция. От 1994 г. е аспирантка в Института за славянски езицици в Гьотеборг. От 2003 г. – общински съветник и съдебен заседател. Член е на Съюза на шведските писатели, Съюза на шведските преводачи и съюза на преводачите в България. В момента живее във варненското село Шкорпиловци. Срещата с нея ще се състои след откриването на изложбата „Бяла стая” на Илия Пашов.
Входът е свободен.

-
Новинипреди 7 дниОтбелязваме Велика събота!
-
Новинипреди 6 дниВеликден е! Христос Воскресе!
-
Новинипреди 5 дниОтбелязваме Светли понеделник!
-
Кримипреди 4 дниЧетирима се „лашнаха“ с пико по Празниците в Габрово, сред тях и жени
-
Икономикапреди 4 дниГаброво оптимизира светофарите: Осем кръстовища под лупата на урбанистите
-
Културапреди 4 дни„Истории зад фасадите“ ще бъдат разказани в Исторически музей – Дряново
-
Кримипреди 4 дниДоживотен затвор за тревненеца, заклал майка на 3 деца
-
Икономикапреди 3 дниБлизо 9 милиона евро за нов живот на крайречната до ДХС и зала Орловец










