В училищните истории винаги присъства – понякога лаконично, по-често с имена – едно изречение: „Назначените учители заминали на фронта…“

Някои от тях остават по-неизвестни за голямата история на войните – като Георги Разсолков от Белица, Петър Белев от Калипетрово, Михаил Сапунов от Стара Загора, Димитър Рохов от Сливен… Други – като Луи Айер, Йордан Йовков, Теодор Траянов – записват имената си като пионери в спорта, класици на словото или последователни символисти, но рядко ги свързваме с офицерските им звания или с кръст „За храброст“.

6 май – Денят на храбростта и празник на Българската армия, е повод да разкажем за един обикновен учител от тракийското село Ениджия, посветил 36 години на математиката, а най-активната си възраст – на Балканската война, от която се завръща с кръст „За храброст“ за щурма на Одринската крепост.

Националният музей на образованието съхранява над 30 документа, ордени, медали, снимки и лични вещи на Алекси Стойков (1873 – 1955). Особено ценни сред тях са неговата автобиография – 30 ръкописни страници от тетрадка, и част от личния му военен дневник.

В него редник Стойков от 52-ри пехотен полк описва с математическа точност по дни и часове събитията от началото на мобилизацията – 17 септември 1912 г., до края на военната му служба.

Ето част от неговите спомени, които пресъздават жива картината на военните действия:

„5 октомври 1912 година: „… Между Лозен и Белица срещнахме за първи път ранени войници – наши от 10-ти Родопски полк, който полк се удари най-напред на границата с турците. Това зрелище подейства доста върху нашите войници, някои се доста изплашиха, побледняха, измениха си съвсем физиономията, даже на някои стана зле, а пък други се озъбиха доста много против врага. В това число бях и аз, в мен кипна отмъщението за раните, нанесени на нашите братя. Ранените войници се занасяха в болницата, намираща се в Белица. При минаването на Суха река забелязахме няколко автомобила. Те бяха на Царя, военния министър и някои от главната квартира. Царят със свитата си беше се изкачил на една височина, наляво от пътя, по който се движехме, и наблюдаваше хода на боя. Малко по-нагоре от автомобилите – по реката, се забелязваха няколко купчинки от убити войници, които очакваха погребение. Това много малко от войниците го забравиха. При много усилен маршрут стигнахме в Мустафа паша (Свиленград) без да срещнем турчин. Стигнахме до гарата и там се установихме на бивак да нощуваме – югозападно от града. Пристигането ни беше много тържествено: с песни, гайди, цигулки, гъдулки, ура и прочие. Мястото, където се установихме на бивак, беше съвсем голо – една пръст, през нощта беше много студено – не се спа от студ; войниците се принуждаваха да събарят здания и да кладат огън, за да се топлят. Но началствата не позволява да се правят такива повреди и наказваха мнозина от пакостниците… Така прекарахме нощта.

Дойде 6 октомври. Даде се заповед за приготвяне за път, но след няколко минути се каза, че се отменя. Сутринта към 8.30 – 9 часа на гарата пристигна първият български влак, окичен с български флагове и много народ. Този трен беше посрещнат от нас с гръмогласно „Ура“ и тутакси се разпоредиха да сложат наместо турския надпис „Мустафа паша“ български, който нарекоха „Свилен“ град. Докато бяхме на бивака, минаваха каруци с ранени войници от бойната линия и от самия бой, който сега се водеше на северозапад – на запад от града, оттатък Марица (на нас се пада североизточно).

По това време се пусна слух, че Лозенград е превзет от нашите, но мнозина не дадохме вяра на това, както и излезе. В 10.30 – 11 часа започна да вали слаб дъжд, благодарение на който се изкъпахме. Дойде обяд, обядвахме и потеглихме към Одрин. След усилни ходове стигнахме доста късно в Чермен. В това село намерихме само българи, ни едно турско семейство. Войската беше избягала предния ден…

На 9 октомври след обяд се захвана ожесточено сражение, но турците бяха отблъснати. Нашата кавалерия, която сутринта рано потегли за десния фланг, срещу левия турски, силно атакува неприятеля. Ние, резервата, заехме за момента боен порядък. Боят продължава три часа – пълно поражение на турците. Грамадни жертви от тяхна страна. Късно стигнахме последната позиция над Одрин – западно срещу Папаз тепе. Тази позиция бе заета от 10-ти Родопски полк, който от началото на войната гони турците и ги смъкна чак до Одрин, и сега трябваше да бъде сменен от нашия 52-ри полк.

При отиването на позицията срещнахме войниците, които се връщаха с весели лица, бодри и с такова настроение, като че не са воювали и викаха: „…. мама им…. и читаци, не бойте се, ако ни бяха ни оставили, чак в Одрин щяхме да отидем!“

На 26 юни 1914 г. Фердинанд I, Цар на българите, награждава младши подофицер от 52-ри пехотен полк Алекси Стойков с „Войнишки кръст IV степен от нашия Военен орден за храброст“.

В грамотата към ордена пише: „За показаната храброст и отличие в Освободителната война през 1912/13 година“.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/