Депутатът от БСП Кирил Добрев напусна 44-ото Народно събрание след реформата на Корнелия Нинова за разграничаване на парламентарната от оперативната партийна работа. Той е заместник-председател по организационната дейност. Роден е на 18 април 1972 г. в София. Син е на покойния вътрешен министър Николай Добрев. Завър­шил е специалността „Хид­рогеология“ в Минно-геоложкия университет и „Финанси“ в УНСС.

 – Кой сте вие, г-н Добрев – синът на Николай Добрев, вторият човек в БСП на Корнелия Нинова, личен приятел и бизнес партньор на президента Георги Първанов, какво не знаем за вас?

– Всичко, което изброихте, е вярно без това, че сме бизнес партньори с Първанов. По простата причина, че той не е проявявал, поне пред мен, бизнес наклонности. Да, аз съм синът на Кольо Добрев, зам.-председателят по партийни въпроси на Нинова и в лично качество – приятел на Първанов. Не мисля, че има нещо, което да не се знае за мен. От много години съм публична личност, а и не съм от хората, които се крият. Откровен и прям съм. По-скоро това, което се знае, невинаги е точно, а „дяволът е в детайлите”. През годините често съм представян в лоша светлина от врагове и партийни „приятели“, но не съм обръщал внимание, защото съм знаел каква е истината. Сега обаче, от дистанцията на времето, разбирам, че съм подценявал тези публикации, но какво да се прави.

– Как се заразихте от левите идеи и социализма, генетично-родова ли е връзката, или осъзнаването в тази идентичност има друг характер и подбуди?

– Никой в семейството ми не искаше да се занимавам с политика. Станах член на БСП през март 1997 г. Направих го в знак на подкрепа към действията на баща ми. Усетих за първи път в живота си, че той има нужда от моето рамо, та дори и само морално. После, след смъртта му, останах с идеята не да развивам политическа кариера, а да пазя името на баща ми, това, че посвети живота си на партията, и да не позволявам различни хора според интересите си и ситуацията да омаловажават направеното от него. Болката беше голяма и не исках да бъде просто забравен или по-лошото – да бъде омаскарен. Разбира се, личният мотив никога не е достатъчен. Винаги съм вярвал, че трябва да има справедливост, че ако не друго – на човек трябва да му се даде шанс и равен старт, без значение с какви финансови възможности разполага и къде е роден. С времето се привързах към хората в нашата партията, към това да се бориш за кауза, да си част от нещо по-голямо, което обединява стотици хиляди. За мен политиката никога не е била лозунги и призиви, а реални действия. Може би затова осъзнах истински лявото, когато станах депутат. Знаеш, че зад гърба си имаш хора, които разчитат на теб и те подкрепят. Няма нищо по-мотивиращо от това, както и по-съсипващо обаче, когато не можеш да помогнеш или поредната битка е загубена. Често изпитвам и двете.

Като войник в поделението в Гривица

– Разкажете за детството си, ученическите години, лудориите, бригадите, казармата? Помага или пречи рогатата ви зодия Овен?

– Не знам дали е от зодията, но така и не се научих да говоря като политик. И си патя често от това, че казвам директно какво мисля за хора и процеси. В политиката това не се цени много, а и по-скоро създава проблеми. Давам си сметка, че понякога изглеждам като човек, който е „наопаки” само и само за спорта, но не е така, просто съм емоционален. Иначе съм минал всичко по конспект: бригади, обучения, пионерски лагери и казарма. Не съм се възползвал никога, нито за миг не съм си и помислял, че може да ми бъде спестено нещо от ангажимента към обществото по онова време. Чистил съм автобуси, товарил съм вагони с лютеница, „пластил“ съм сено и съм бил десетки пъти непоряд в казармата.

– От дистанцията на времето мнозина говорят за Жан Виденов като за единствения честен български управник след т.нар. демократични промени. Нямате ли обаче личното си усещане, че именно неговото поведение прати на барикадите баща ви и Първанов?

– Не мисля, че в БСП има човек, който би направил нещо срещу страната и съгражданите си. В този смисъл идеите и вижданията на Жан Виденов най-вероятно са били чисти. Фактите обаче са, че той и неговият екип не се справиха. А както знаете, отговорността не се носи от екипа, а от ръководителя. Как да ви го кажа – и какво като е бил честен, когато народът беше ограбен… Както каза баща ми на онзи партиен форум в лицето на Виденов – на такова управление никой не ръкопляска … Нека никога не забравяме, че барикадите бяха в резултат на фалита на държавата благодарение на управлението на Виденов.

– Имате излъчването на плейбой и на инакомислещ на всяка цена. Това, че сте реално вторият човек в партията след Корнелия Нинова, означава ли, че се случва идеята ви за МОЛ?

– Майка ми се опита да възпита у мен кавалер и джентълмен. Това е нещо, което не е много типично за мъжа, роден в нашия македонски край. Дано да е успяла. Никога не съм се възприемал като плейбой, още повече тази дума дори не фигурира в речника ми. Идеята за МОЛ-а беше просто една игра на думи и ставаше въпрос за млади, образовани лидери. По-консервативните видяха в нея заплаха и се хванаха само за думата „МОЛ“, което също е теза, сякаш техните деца и внуци не ходят на такива места. По-важното обаче е, че идеята за ново поколение политици в БСП събра много подкрепа и това е видно от състава на парламентарната ни група. Целта е този процес да продължи и в страната, по места.

– Заподозряха ви в апаратни игри с оттеглянето от депутатската банка, в опит да си оставите възможност за реализация в следващ парламентарен цикъл, но пък ваши колеги казват, че с организационната си работа ще капитализирате възхода на БСП. Как става това? Къде е истината?

– Тези, които твърдят подобни небивалици, най-вероятно съдят от собствената си камбанария и от собствените си желания. Напуснах парламента, защото вярвам, че на БСП й трябва обновление и аз трябва да бъда част от него. Останах да се занимавам с партията, защото вярвам, че е необходимо вдъхване на самочувствие и подкрепа за местните организации и мога да им го дам. Горд съм, че бях част от двете последни кампании в БСП, защото върнахме партията в Шампионска лига. Но както знаем, в нашата партия победата е на всички, а загубата – само на ръководството.

Със съпругата си Антония и синът им Николай

– Съпругата ви твърди, че не сте битов мъж – не ровичкате в гаража или в градината, но ще умрете за дни без социалните си контакти. Нямате ли все пак хоби, домашни любимци?

– Е, с изгорелите крушки се справям, мога и да изхвърлям боклука, когато ми напомнят поне три пъти, а за хоби просто не ми остава време. Единственото ми лично занимание е плуването. Докато плувам, мисля спокойно, кроя планове, без да ме прекъсва някой. Предпочитам свободното си време да прекарам с децата, докато още ме искат за компания и приятели.

– Казвате, че сте „плашилото“ вкъщи. Как и от какво се плаши порасналият ви син Николай? Басейнът ли е мястото за примиряване, след като са ви привикали в училище за лудориите му?

– Мисля, че единственото, което го плаши, е да не изгуби уважението ми. Гледам на него вече като на пораснал и той знае, че това е свързано с отговорности и поведение, които очаквам от него. Истински се старае да не ме разочарова и аз него – също. Имаме силна връзка, изградена на уважение и респект. Училищните екшъни дори са били елемент от укрепването на тази силна връзка.

– Изяснихте ли си какъв герой е Андрешко?

– Това една интересна история. Като ученик, който изучава Андрешко в час, синът ми Николай попита президента Първанов в прав текст: „Според теб тоя Андрешко сега положителен или отрицателен герой е?“. Настъпи пълна тишина. Сигурен съм, че един отговорен държавен ръководител би се затруднил да отговори. Първанов, като истински политик, каза: „Не знам, Ники, но със сигурност авторът е писал със симпатия за него“.

Бележникът на отличничката

– Бащите са влюбени в дъщерите си – как устоявате на чара на вашата Ема?

– Много лесно. Просто не й устоявам. Тя знае как да изкара най-доброто от мен.

– Милионер ли сте, както се твърди, какъв е бизнесът ви?

– Ще ви отговоря така. Ако продам всички активи, които имам, разделя парите с партньорите и си платя данъците – не. Няма да съм милионер.

– Не е ли тясно на „Позитано“ 20 за доста твърде заможни по българските стандарти хора, не е ли това драма за избирателите ви?

– Ще ви кажа нещо. Никой няма съмнение, че Димитър Благоев е социалист. Той е създател на нашата партия. Носил е в сърцето си идеите. Тогава, в началото на 20. век, Дядото е ходел с елегантен костюм, возел се е на файтон. По същото време моята рода са били бежанци. Единственото, което са имали, са били дрехите на гърба си, живели са в една съборена плевня. Но това не е пречело на Благоев и на дядо ми да вярват в една и съща идея. Знам, че идеите на социализма не се носят в портфейла, а в сърцето.

– Зад мачото се крие и сантиментален лирик. Пишете ли? Каква литература четете? Коя е музиката ви?

– Обичам българска музика, най-много Лили Иванова. Знам наизуст „Осъдени души” на Лили и „Тежък характер” на Йорданка Христова. Пея пред отбрана публика. Обожавам стиховете на Евтим Евтимов. Рецитирам прекрасно. Винаги съм бил най-добрият в училищните рецитали. В поезията, рецитирането и в политиката нещата си приличат. За да запалиш някого, просто трябва да гориш. Най-близките ми познават един друг Киро.

– Виждали сме ви да плачете, когато си спомняте за баща си. Говорите ли си с него? Какво ви казва той?

– Много ми е трудно да говоря за родителите си. Баща ми се стопи пред очите ми, а майка ми си отиде за миг… И двамата ми липсват до болка. Знам обаче, че ме гледат и бдят над мен. Единственото, което искам, е, ако ме гледат, да се гордеят с мен.

Като казак на Шипка

Интервю, публикувано в Ретро.бг.

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730