Една от най-големите заслуги на Людмила Живкова за Габрово и Дома на Хумора и сатирата е, че открива Първото международно бианале. По-това време никой не се наема на това, защото се очаква тежка политическа критика. Но зад Живкова застава майсторът на хумуристичната рисунка Хелмуд Бидструп, както и другият голям – Жан Ефел, който освен карикатурист е и журналист, политически коментатор и автор на илюстрациите на Жан дьо Лафонтен. По това време тя оглавява Комитета за култура и изкуство. С нейния параф се взема решение за изготвяне и приемане на „Комплексна програма за развитие на ДХС като уникален национален културен институт за периода 1978-1985 г.” Докато Людмила Живкова е на председателския пост, подкрепя Дома на хумора и сатирата за издигането му като уникална институция.

За Людмила Живкова е трудно да се пише, когато не я познаваш лично. Но си я спомням през детските си очи на телевизора… С тюрбан, лек синкав грим и семпла рокля. Застанала на трибуната на асамлея „Знаме на мира”. Не помня вече гласа й. Но в мен живеят гласовете на камбаните от цял свят, символ на моето детство… Спомням си, че когато ги видях за първи път на живо, бях впечатлена – нови камбани, отлети специално за Асамбеята, камбани свалени от древни храмове, камбани с които са обявявани въстания… Помня и школския звънец, подарен от някоя непозната за мен държава. Те изведнъж звъннаха в хор и детският ми свят се преобърна…

След много години си мислих, че ще мине още време докато историята и ние българите осмислим делото на Людмила Живкова за българската култура.

Блага и добросърдечна. Тази финна и топла жена, е спокойна и волева. С бледо лице и неизчерпателна енергия. Откровен поглед, спокойна и овладяна. Сдържана и с безпогрешна интуиция. Приветлива и вглъбена. Обича красивото. Непосредствена в общуването си с хората. Вечно търсеща и целеустремена с интереси във философията, историята, изкуствознанието, социалното управление и въпроси на естествените науки. Озарена е от духовна светлина. Цени дълбоко талантливите хора. За нея културата и изкуството е съдба, стремеж тя да се покаже на нашия и чуждите народи. В Людмила Живкова владее стремеж за цялостно развитие на духовното в човека. Тя е необикновена… Така я рисуват нейните съвременници.

С нейното име се свързват сбирки на чуждестранното изкуство с произведения на живописта, скулптурата и графиката, детската асамблея „Знаме на мира” и камбаните в София. Издирването и документирането, обработването и съхраняването на духовната ни култура. Неин е научноизследователският труд „Казанлъшката гробница”, излязъл от печат през 1974 г., тогава е избрана за старши научен сътрудник. Основните етапи на честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава поема тя. Тя е тази, която прави най-големите исторически, културни и духовни реализации на българската нация да станат достояние на света и ние българите да общуваме със световната култура. Нейните идеи звучат дръзко за времето. Посвещава живота си на големи цели в културния живот на България.

Една от заслугите й като председател на Комитета за изкуство и култура е създаването на Дома на хумора и сатирата в Габрово, със задача „да издирва, събира, съхранява, издава, проучва и показва художествени, веществени и документални паметници, свързани с хумора и сатирата на народите в различните родове и жанрове изкуства: хумористична и сатирична, графика, живопис, гротескна пластика, сатирична култова живопис, маски, литература, фолклор, етнография, театър, кино, клоунада, музика, да създава специализирана библиотека от изданията в различните страни, свързани с хумора и сатирата, парк на хумора и сатирата с открита експозиция и атракции и др.

Към Дома на хумора и сатирата се организира научно изследователска група, а от 1979 г. Тримесечно издание „Алманах за хумор и сатира” и експериментален сатиричен вариететен театър”. Под това решение стои лично подписът на Людмила Живкова.

За първи път тя вероятно идва /няма документ, който да сочи точно/ в Габрово на 22 май 1973 г. Няколко часа преди откриването на карнавалното шествие улиците на централната част на града, прозорците и терасите на жилищните сгради, покривите и всички удобни места са изпълнени от хиляди граждани. В осемнадесет часа фанфаристи-херолди възвестяват началото – започва деветият фестивал на хумора и сатирата. Пристига нейно величество габровската котка, седнала на разкошен трон, приближена от своя кортеж – прабългарска конница и боси габровски балканджии преметнали обувки на рамо. Почетният председател на Фестивала на Хумора и сатирата е народният артист Георги Калоянчев, който символично реже опашката на котката. Кортежът спира пред трибуната с официалните лица, сред които са освен Людмила Живкова е министърът на народното здраве д-р Ангел Тодоров, първият секретар на Окръжния комитет на партията Трифон Пашов, председателят на ИК на Окръжния народен съвет инж. Трифон Пангелов, първият секретар на ГК на партията Иван Стоянов, председателят на ИК на градския народен съвет и председател на Организационния комитет на Фестивала на хумора и сатирата арх. Карл Кандулков, партийни и държавни ръководители от окръга и града, дейци на изкуството и културата, гости от чуждестранни хумористични вестници и списания, участници в международното Бианале на карикатурата.

Ето Словото на Людмила Живкова при откриване на Бианалето:
В продължение на девет години в Габрово се провежда Фестивалът на хумора и сатирата. Започнал като местна обществена изява на регионалния габровски хумор, фестивалът се превърна в масова организирана проява на народния творчески гений в областта на изкуството на смеха. Сътворените от безименни автори многобройни габровски шеги и анекдоти представляват едно рядко ценно национално фолклорно богатство. Роден непосредствено от живота и пресъздаден от оригинално и самобитно народно изкуство, днес хумористичният образ на габровеца, прочут със своята тънка пресметливост и чувство за хумор, има вече широка международна известност, получил е признание в много страни от всички краища на планетата.
Затова съвсем естествено и закономерно е именно тук да се роди идеята за създаване на уникален Дом на хумора и сатирата, където да бъде събрано и експонирано най-хубавото от хумора на народите, създадено в различните сатирико-хумористични жанрове. Първото международно Бианале на карикатурата и сатиричната пластика в Габрово е една от най-значителните прояви в това отношение.
Тук си дават среща редица световно известни майстори на „острото перо”, откликнали в своето творчество на темата „Светът е оцелял, защото се е смял”. Между тях са Жан Ефел, Кукриникси, Бидструп, Ерик Липински, Ферух Доган, Семи Балчиоглу, Адолф Борн, Алберт Пох, Хенри Бютнер, Алберто Фремура, Данте Перини, Данило, Александър Клас, Карл Шрьодер и др. Със свои работи участвуват и известните български карикатуристи Стоян Венев, Асен Грозев, Теньо Пиндарев, Георги Анастасов, Карандаш и др.
Общо 472 автори от 22 страни изпратиха за изложбата и за Дома на хумора и сатирата около 1300 художествени произведения, карикатури и сатирична пластика. Това масово участие на чуждестранни карикатуристи по най-ярък начин доказва жизнеността и перспективността на тази форма за общуване чрез средствата на хумора и сатирата. То е и голяма авторска морална подкрепа на идеята да се създаде една бъдеща експозиция „Хуморът на народите” към Дома на Хумора и сатирата, и аз искам да изразя нашата сърдечна благодарност и признателност към всички творци, които подариха свои творби за организирането на тази изложба и за създаване на фонд за постоянната експозиция.
От друга страна изграждането на Дома на хумора и сатирата със своите постоянни изложби от произведения на български и чуждестранни майстори в областта на изкуството на смеха е още една проява на грижите, които се полагат у нас за развитието на хумора и сатирата, още едно доказателство за вниманието, с което се отнасяме към творческите проблеми в тези жанрове. Безспорно този дом ще има съществено значение за нашите карикатуристи и хумористи, особено за по-младите, тъй като тук те ще могат да се запознаят с творчеството на своите колеги от други страни, да анализират отделните идейно-художествени търсения. Това естествено ще стимулира художествения процес и може да се надяваме, че нашите творци в областта на хумора и сатирата в бъдеще ще ни зарадват с нови творчески успехи.
Участието на голям брой автори от различни страни, богатото разнообразие на идеи и теми, наличието на редица творчески постижения, които се налагат със своята неповторима индивидуалност, подчертан хуманизъм и философско-сатирично третиране на значими общочовешки проблеми, общото високо професионално ниво – всичко това превръща Бианалето в една голяма международна проява в областта на хумора и сатирата, в една своеобразна илюстрация на марксовата мисъл:”Смеейки се, човечеството се прощава със своето минало”.
Откривайки първото международно Бианале на карикатурата и сатиричната пластика пожелавам то още по-успешно да се укрепва и утвърждава, да се превърне в един от най-авторитетните международни форуми, където ще си дават среща най-талантливите творци на карикатурата и сатиричната пластика. А Габрово да бъде истинско, желано средище на най-хубавото от хумора на народите, създадено през различни времена и епохи.
Нека е честита Първата международна изложба на карикатурата и сатиричната пластика!

Няколко години по-късно, на 21 май 1977 г. Людмила Живкова отново е в Габрово. Във фоайето на Дома на хумора и сатирата, тя открива веселите габровски празници. По-късно и редица международни, национални и местни изяви в града.

В словото си при откриването на единадесетия национален фестивал Людмила Живкова от името на комитета за култура, приветства домакините и гостите и подчертава, че фестивалът се открива часове след завършването на третия конгрес на българската култура.

„Радостни сме и горди – споделя тя – че Фестивалът на хумора и сатирата в Габрово, започнал като скромен опит за преосмисляне и влагане на съвременно звучене в съществуващите весели празници на нашия народ, бързо прерасна от регионално в национално културно събитие, което получи широка международна известност и отглас”.

Организаторите на изложбите, в Дома, запознават Людмила Живкова и официалните гости с отделни експозиции – Международната изложба на карикатурата и малката сатирична пластика. Международната изложба „Фото-смях”, Хуморът и сатирата в световната литература, изложбата „Маски”, изложбата на кича, самостоятелната изложба на Георги Чапкънов.

След изложбите тя споделя и впечатленията си, а в книгата за почетни гости на Дома, която и днес е запазена в архива тя е написала: „Нека хуморът и сатирата – това мощно оръжие за изменение на човешкото съзнание – воюва с всичко старо, грозно, недостойно. Да прави място за раждане на красивото и възвишеното отношение към живота. От сърце пожелавам тази високо-хуманна инициатива да се утвърждава в живота на новото социалистическо общество.“

Към всички габровци и българи отправя пожелание винаги да бъдат весели и жизнерадостни, и активно да участват в строителството на социалистическото общество.

Официалните гости, много творци и самата Живкова разглеждат Четиринадесетата изложба на българската карикатура и самостоятелните изложби на художника от Съветския съюз Иван Семьонов и заслужилия художник Асен Грозев.

По-късно е карнавалното шествие, заснето от осем телевизионни екипа от различни страни. Тук е оркестърът на Българското радио под диригентството на Вили Казасян. На вечерния официален коктейл Людмила Живкова не присъства. Известно е, че тя не предпочита такива места и ако се появи то не е за дълго. Вместо нея гостите приветства Милен Маринов, заместник – председател на комитета за култура.

Същата година Комитета за култура и Людмила Живкова, Съюза на българските писатели, Окръжния съвет за изкуство и култура и Дома на хумора и сатирата учреждават литературната награда „Хитър Петър” – за най-добро хумористично и сатирично произведение на световната литература.

Комитета, под председателството на писателя Камен Калчев, определя първия носител. Турският писател-сатирик Азис Несин. Поставя се и началото на издателската поредица „Хуморът на народите”, реализирана от издателство „Народна култура”.

Трудно е да се изброят всички онези събития, които се случват в културния живот на Габрово през май 1977 г., но всички те са с благословията на Людмила.

През 1978 г. в България по нейна покана идва руският художник Светослав Рьорих, който със съпругата си Елена създават философско-нравствено учение „Жива Етика”. За времето той е един от учителите по съвременно мислене чрез своята живопис, философски и научни трудове. Една от основните му идеи е хармонията между човека и природата, мъдростта на Азия…

От него тя почерпва идеята си за движението „Единство, творчество, красота”. А тя се занимава отдавна с философията на будизма, с кармата и прераждането, с духовното усъвършенстване. Това негово идване съвсем не е случайно…

В салоните на „Шипка” 6 в София е открита негова изложба – най-голямата по брой на негови картини. Издадена е негова монография с албум от репродукции. Излизат от печат стиховете му в превод от Богомил Райнов.

Двамата посещават Габрово и Дома на Хумора и сатирата. Поднасят цветя на връх Шипка. В архивите на града, единственото свидетелство за тяхната визита са снимките.

Но двадесет и пет години по-късно, през октомври 2003 г. в зала 6 на Дома на хумора и сатирата гостува Клуб „Приятели на Рьорих в България” с колекция от 35 копия на живописни платна на хуманиста.

При посещението си в Габрово с Рьорих, Людмила Живкова вече е близка с големия поет от Габрово Радко Радков, който е единствен в България носител на престижната френска литературна награда „Солензара”, а негова пиеса е била показана пред папата по време на процеса на Сергей Антонов.

Радко Радков знаел над 1000 санскритски думи. Със Светослав Рьорих, сина на Николай Рьорих, също художник и основоположник на своя школа, си говорят на санскрит. Людмила Живкова, увлечена по онова време от духовните учения, индийската философия и поклонничка на Рьорих /баща/, ги слуша с възторг.

Големият наш поет посвещава на Светослав Рьорих един чудесен сонет на руски език, който студентка от специалност руска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” рецитира пред Людмила. Тя не знаела, че ще слуша сонет на Радко Радков, но бързо го разпознала и радостно възкликнала: „Това е от Радко, нали?“

Приживе Радков разказва, че се запознават в предверието на една от тоалетните в Института по балканистика към БАН. „Тя си миеше ръцете, а аз като княз Мишкин от „Идиот” на Достоевски бях толкова развълнуван, че коленичих и й целунах ръка. Тя много се смути. Няколко дни по-късно я видях в компанията на Петър Младенов и бившия заместник-председател на Народното събрание Милко Тарабанов. Спрях я и без никаква връзка й казах:”Носете винаги тюрбан!” Людмила учудено повдигна вежди и попита:”Защо?” „Защото така се царува над дребнавото всекидневие.” Людмила ми подари книгата си „Казанлъшката гробница”, а аз после пък й посветих множество сонети. Като разбра за тези сонети, мъжът й Иван Славков – Батето винаги се смееше: „Радко посвещава на жена ми стихове, а пък аз ето на, посветих й дете““- разказва Радков приживе.

В спомените си за него, бившата му съпруга Светломира Бинева разказва, че двамата с Людмила Живкова имат много силна кармична връзка. Той често посещава културните петъци в дома на Людмила, където никой не смее да се докосне до блюдата преди нея. Радко рецитира поемите си.
При едно такова посещение декламира монолога на Патриарх Евтимий от едноименната си драма. Присъства и големия български бас Борис Христов. Тогава той се разплаква и казва:”Няма ли композитор, който да напише върху тази драма опера, за да покажем на света, че има патриарси по велики от пашите. Това трогва Людмила. Тя е още повече развълнувана, когато разбира, че Радко ще напише за нея книга със сонети. По-късно в Евксиноград, тя му поръчва да ги публикува след смъртта й. Радков й казва:”Ти си толкова млада, как можеш да умреш?” А тя отвръща, че някакъв гуро в Индия й предрекъл, че ако надживее 39-тата си годишнина и прескочи 40-те, ще бъде знаменита жена на планетата.

Когато тя отива в по-добрия свят, до четиридесетия ден, той я сънува всяка нощ. Един път тя му казала:”Ела на гроба ми утре да ти кажа как съм умряла”. Радко Радков не отишъл, защото гробът й се охранявал от Държавна сигурност. Неговият приятел Кръстьо Марков – Къци, който не знаел за близостта на поета с Людмила, му казал, че я сънувал и тя го попитала:”Защо Радко не дойде на гроба ми?”

Лично тя му помага „Теофано” да се реализира на сцена. До към 1978 г. никой не печата гениалния поет. Отнасят се към него с ирония. Пък и вродената му ексцентричност съвсем не му помага. Малкото негови творби, които се публикуват в тоталитарните години, излизат единствено с помощта на Людмила, която високо го цени. Благодарение на нея се появява книгата му „Византийски напеви” с 80 стихотворения. Заради нейното име колегите му го наричат придворен поет, галеник на миналата власт.

Но неговият гений ясно личи в творчеството му. Радков не пропуска публично да изказва възхищението си към Живкова, заради покровителството й над хората, представители на българската култура. В едно интервю във в. „Дума” той казва:”Тя беше естествен човек, а не както я представяха за фанатичка”. Посвещава й „Сонети за Казанлъшката гробница”.

След нейната смърт през 1981 г. СБП слага кръст на творчеството му. Издателствата отказват да публикуват произведенията му. Обявяват го за луд и той търси утеха в алкохола.

Тогава превръща в своя муза снахата на Живков Маруся Мирчевска, която също пише стихотворения и е изкушена от киното. Любовта им е изпепеляваща…

През всичките години на приятелство между Радко и Людмила до тях стои доверието. С него тя споделя неща, които пред други не би могла. Той никога не се възползва от поверените му тайни. До последните си дни той е убеден, че тя е убита и много страда за нея.

След смъртта на Людмила, на едно тържество в Брюксел, на българското землячество, където присъстват българи и белгийци, композиторът Александър Райчев попада на една млада жена с искрящи очи:”Кажете ми – обърна се тя към мен – какво ще стане сега с българската култура, когато Людмила я няма вече. Людмила отключи вълшебни врати за духовното извисяване на човека така, както това не е направено никъде по света. Пазете го свято, свято!”

На всеки българин е известно какво остана от културата ни. Отломки. Опити да се създаде нещо ново. И мъка… Това, което всъщност остана и от българската индустрия. Разруха. Творците умират в мизерия приживе, забравени от държавата… И НИЩОТО се е настанило в топлото пространство на културния живот на България от 70-те и 80-те години на миналия век.

Снимки: Дом на хумора и сатирата – Габрово, Архив.
Автор: Мирела Костадинова – доктор по философия.

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730