Йон Андерс, представител на Норвежкия институт за занаяти, взе участие в образователната програма „В света на старопланинската архитектура“, която се реализира от музей „Етър“ и сдружение „Мещра“. Лекциите и практическите работилници, водени от Йон, бяха посветени на средновековната дърворезба. След завръщането си в Норвегия, Йон публикува своите впечатления от преживяването си в „Пътепис от Етър, България“.

„Имах привилегията да представлявам Норвежкия институт за занаятите заедно с Айвинд Фалк на десетото издание на конференцията „В света на балканската планинска архитектура“, организирана от Музея на открито „Етър“ в сърцето на България. Тази година конференцията събра делегации от България, Чехия, Унгария, Румъния и нас двамата от Норвегия. Форматът съчетава теоретични презентации и лекции с практически работилници, екскурзии и структурирано време за неструктурирани дискусии и културен обмен. За съжаление, по време на пътуването се простудих доста сериозно, затова документацията ми от събитието е малко непълна. По същата причина спомените ми за конкретни детайли може да са неточни, така че всяка фактологична грешка в този текст е изцяло моя отговорност. Въпреки това, самият опит беше много по-силен – формиран както от наблюдението колко много различни и вълнуващи начини има да се решават много сходни технически детайли в нашата застроена среда, така и, не по-малко важно, от откриването колко много е почти идентично между езикови групи, национални граници и климатични зони.

Като пример за това, Айвинд попадна на особено вълнуващ български пример на това, което в Норвегия би се наричало „gvävtak“ или „gvåv“, „kvav“ или „kavletak“, в зависимост от диалектната област, това е техника на покриване, от която в Норвегия съществуват само няколко примера и за която – до този момент – нито един от нас не беше чувал за международен еквивалент. А тук тя се появи като „абсолютно очевидно решение“ (макар и почти изчезнала традиция) в тази планинска област на България. Може би това ще се превърне в тема за бъдещо сътрудничество и обмен? „

Хората имат нужда от къщи, а къщите имат нужда от хора.“

Оле Х. Бремнес, от стихотворението/песента „Folk i husan“

Музеят на открито „Етър“ бе както мястото, така и домакинът на събитието. Преживяването на самия обект ме накара да преосмисля напълно какво може да бъде „добър“ музей на открито. Вече е сравнително широко разпространено схващането, че „едно от най-лошите неща, които могат да се случат на стара къща, е да попадне в музей“ — Балаз Шабо от Унгария представи няколко интересни гледни точки по този проблем. Но самият музей също послужи като богата отправна точка за допълнителни размишления по темата.

Колкото разбрах по време на престоя си в музея, в „Етър“ почти няма стари, пренесени постройки в най-„материалистичния“ смисъл. Има няколко забележителни исторически сгради, които винаги са стояли на мястото си и са били внимателно реставрирани до сегашния им вид, както и други, които включват стари — „автентични“ — елементи в иначе „нови“ реконструкции. По- голямата част от сградния фонд на музея обаче, ми казаха, е бил възстановен на място по исторически проучвателни чертежи. Оригиналите са били съборени през 30-те години на XX век, но за щастие са били внимателно документирани. Това, което посетителите виждат днес, са реконструкции, които не съдържат и частица от оригинален материал, но въпреки това предават впечатляваща картина на това, което е съществувало някога.

В сравнение с примери като дървената църква Гол в Норвежкия музей на културата в Осло, това повдига някои любопитни въпроси — дали църквата наистина е „по-автентична“ само защото съдържа повече оригинален материал? Църквата в музея е получила формата, която е смятано през 1880- те, че трябва да е имала през Средновековието. Затова външната ѝ част се състои почти изцяло от материал от 19-ти век, а „след като църквата е преместена в Норвежкия музей на културата през 1907 г., е поддържана сдържана вътрешна украса, при която разказването се фокусира върху Средновековието“. Така тя не предава нито вътрешния, нито външния си вид преди преместването, а по-скоро разказва историята за това как е бил въображаван Средновековието от края на 19-ти век насам.

Сигурен съм, че има подобни елементи и в „Етър“, но моето впечатление за музея беше по-убедително. Чудя се дали тази достоверност идва от факта, че като реконструкции сградите са оставени да бъдат оформяни по-пълно от текущото им ползване? Може би дори по-интересно от самите сгради беше това, с което музеят ги е запълнил — не само статични експозиции, а доколкото е възможно, живи занаяти в действие. Това не е уникално само по себе си, но пропорцията на „обитаеми“ сгради беше далеч по-голяма, отколкото съм виждал другаде, и усещах, че обитаването органично оцветява сградите в много по-голяма степен. Това беше особено забележимо в селската църква на територията, която служеше както като музейна експозиция, така и едновременно като активно място за молитва (според моето разбиране). Атмосферата, която това създава, е нещо, което рядко (ако изобщо) съм виждал да се възпроизвежда убедително, освен чрез истинска литургична практика.

Разбира се, възможно е просто да бях омагьосан от огромното количество течаща вода и въртящи се колела и зъбни колела на територията на музея — повечето сгради използваха водна енергия по един или друг начин. Водата, която тече, е трудно да не те плени. Не по-малко вълнуващо беше посещението ни извън музея, към живите занаятчийски традиции в Трявна. Там ни направиха обиколка както на музей на дърворезбата, така и на училище по изкуство, дърворезба и дизайн, както и посетихме няколко действащи дърворезбарски ателиета. Подобни преживявания стават още по-богати благодарение на местните домакини, които отварят врати, превеждат и споделят увлекателни истории и релевантен контекст. Много благодаря отново на Айвинд Фалк и Норвежкия институт за занаятите, че ме взеха с тях на това пътуване, както и на нашите прекрасни домакини в „Етър“ за поканата. Това беше чудесно преживяване и страхотна възможност за учене – с нетърпение очаквам следващата възможност да се срещнем!“