снимка: Личен архив

„Кажете, този път води ли към храма?”
/из филма „Покаяние”, 1984 г./

На 7-ми юни бе осветена ремонтираната основно и с изцяло доброволни дарения черква „Свети Николай Мирликийски Чудотворец” в село Борики, близо до град Габрово.

Дни преди това, на тържествена сесия на Общинския съвет в града, беше избран на конвейер поредният „Почетен гражданин на град Габрово” – агентът на ДС Недко Солаков. Автор на инсталации, най-известната от които/ненадмината по самодоволния цинизъм/ е „Строго секретно” – неговите доноси.

Кое свързва двете събития?

Преди всичко фактът, че ги има, че се случват на едно и също място. Достойнството и падението са край нас и по парадоксален начин често ги дели една ограда. Нямаме право да си затваряме очите, напротив, трябва да ги сочим с пръст – достойнството с възхищение, падението със срам. Не само заради децата си и тези, които не знаят, да запомнят и не забравят. Но и заради онези, които не искат да забележат поради умствена тъпота, корист или престъпно съучастие.

Другата връзка между двете събития е да се знае кой кой е. Трудно се пише за положителните герои, но е време да се научим да почитаме благодетелите. Да споменем и сега хората, безкористно дарили усилия, време и средства, за да превърнат буренясалите и пълни със змии руини в нов храм за успокоение на душите ни. Разговарях с някои от тях, долових огорчението им от негативната реакция на местните скептици, родна извадка на изконния български негативизъм. Дано поне децата ни разберат веднъж завинаги – не само имената на глупците висят по стените, не само лошата новина е новина. Добре е по-често да си спомняме тези прости неща.

Не бива също така да премълчаваме или шепнем страхливо името на нечестивите, тровили живота на другите. При това не за да спасят себе си или близките си от комунистическа заплаха, не за да помогнат на някого, не за да не умрат от глад, не дори, за да се „реализират по-успешно”/този израз е пълен потрес!/. Не – те си имаха и продължават да имат всичко, и преди, и сега. Просто понякога предателите са такива по рождение. Особено когато егото им е ненаситно и ги тика към болезнена алчност и лакомия. Когато им липсва съчувствие към другите. Когато са бездушни. Просто има такива хора. На село Борики ги наричат „лоши хора”. Навсякъде ги наричат така. Дори и да са „почетни граждани”. Най-лошото обаче е, че падението на тези хора е обществена тайна, при това години наред. Но това не им пречи, напротив, подсилва амбицията им. Те безочливо иронизират, присмиват се на моралните укори и ги подминават, нещо повече, правят от тях „изкуство”, „инсталации”.

Възползват се от благородството, страха или апатията на другите и вървят напред, мачкат околните като валяци, фиксирани и обладани от ирационалната вяра, че какъвто и да е ефимерен успех може да изтрие позора им. Това разбира се не може да стане по една проста причина. Позорът се изтрива със смирение и покаяние. Интересна е обаче и другата гледна точка – на хората край тях, които не ги разобличават и дори им отстъпват, нещо повече, помагат им, стават техни защитници. Впрочем обяснението тук е социално-психологическо, понякога и медицинско.

Поэтом можешь ты не быть.
Но гражданином быть обязан.

”Можеш да не си поет, но гражданин трябва да си” – без съмнение христоматийният стих на Некрасов е вдъхновен от подобни случаи.

По-горе загатнах, че двете събития стават на едно и също място. В село Борики „Почетният гражданин на град Габрово” Недко Солаков понякога пребивава в семейната на фамилия Солакови просторна вила.

Докато присъствах на освещаването на новата черква и се наслаждавах на множеството хора, които щастливи се поздравяваха с „Честит празник!”, докато се радвах на грейналата сграда и разглеждах иконостаса, иконите, дочух следния разговор между местни жители:

– Черквата стана чудна, да ти се прииска да живееш в нея – рече единият.

– Слава богу, че се намериха хора, да се захванат и да я направят – допълни вторият.

– Ако си спомняте, сградата на тази над сто годишна черква беше основно ремонтирана преди близо половин век – намеси се третият, – но в нашето село тогава построиха вили видни комунисти, те прецакаха работата, не искаха наоколо попове. И така, после кой каквото можа отмъкна – покрив, дограма, камъни, докато остана скелетът.

– Той, новият ни почетен гражданин, нали и той е от техните. И за какво му дадоха това звание, да ги питаш? – попита първият.

– Бил световно известен, правел някакви инсталации – опита се да направи уточнение вторият.

– Че да бяха го направили тогава „почетен инсталатор” – потрети първият. – Щото не съм чувал нещо да е направил за града.

– Преди време го повикаха тук, в Борики, за тази същата черква, и той да помогне – отново се обади третият.

– Не съм чувал – отвърна му вторият, първият поклати глава и присви очи, за него това не беше новост. – И какво?

– ”Ако е за пари , няма да дам.” Казал това вместо Добър ден. Ега ти…”почетния гражданин”!

Подмяната

Подобни герои копнеят не просто да са известни по света, където никой не ги познава и носят маската на благочестие и експертност. Където тяхното присъствие не носи емоционални и времеви отпечатъци. Там може и да ги знаят, днес. Едва ли ще ги помнят утре, защото те имат сивита и досиета, нямат биографии. Биографии имаш там, където си се родил и си пуснал корени.

Затова са готови на всичко, да бъдат ръкоположени при корените си. Сдружават се по подобие и се възпроизвеждат, оглавяват тайни и явни общества, университети, медии, институти, опитват се да бъдат ментори на публичните и най-вече на невидимите процеси, да управляват общественото мнение. Потискат под различни форми инакомислещите, особено в провинцията. Един пример – скорошният избор на нов ректор на Университета във Велико Търново. По мнение на преподаватели и студенти, той продължава традицията/от дълги години това учебно заведение се управлява от агенти на ДС/ на манипулиране на изборите, съкращават се щатовете на неудобните, в университета цари атмосфера на унижение, страх и разруха.

Особено активно нашите герои се домогват до паметта на онези, които все още я имат, за да разположат в нея своите холограмни изображения, в тях няма негатив, само позитив. Полагат изобретателност и упоритост, целенасочено да промият съзнанието на новите поколения, да бъдат запомнени такива, каквито навярно понякога се виждат в собствените си героични мечти и неспокойни сънища.

Техният терен, тяхната битка, обикновено е полето на духовното, историческото, естетическото. Там нашите герои са радетели на ретроградното, старомодното, независимо под какви форми го прикриват, дори и да го наричат инсталации, дори и да е с марката на модерното. Защото модерен, на първо място означава съвременен, автентичен, искрен. Това при тях не съществува. Те са фиксирани от миналото, от лоното на своя позор,от прикриването му, от технологията на собствената си подмяна. Същността на техния творчески бяс е именно бесът на подмяната. Оръжията им – създаване на кухи и фалшиви скрижали на подмяната. Краен етап – подмяна на историята. Крайна цел – да станат новите светци, да се превърнат в новите икони.

Лично аз съм иконоборец.

Кои са другите?

Автор: Калин Илиев.