Свържи се с нас

Култура

Мъката е господар на този свят

Published

on

© Copyright 2014 — Gabrovo News. All Rights Reserved

© Copyright 2014 — Gabrovo News. All Rights Reserved

„Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори, когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно.“

С тези думи на 16-ти октомври, в зала „Възраждане” в Габрово, започна спектакълът „Сънят на смешния човек“ по Фьодор Михайлов Достоевски на актьора Мариус Куркински. Гениалният Мариус Куркински, който този път ни направи съпричастни към творчеството на друг гений. Драматизацията и самият моноспектакъл са на Мариус и както обикновено той игра сам на сцената.

Спектакълът представя човешката драма и болка, отчуждението от света и другите, това какви биха могли да бъдат отношенията ни в един идеален свят, в който не се е случило грехопадението на човека. Гледаш и се питаш, безкрайно добрият човек дали е същият идиот като на Достоевски? А изобщо има ли безкрайно добър човек днес? За това и други екзистенциални въпроси си говорихме с Куркински минути след спектакъла му, който изправи габровци на крака.

Питах се, докато гледах представлението, не бихте ли изиграли Сартър и Камю…?

– Аз съм мислил за това, но се чувствам още не подготвен. Може би това ще се случи… За сега съм повече в нашето слово. Там искам да търся моноспектаклите си. В българското слово, в руското слово, в нашата азбука, която е писана за славословие, за възхваляване на Бога. Това нейно качество и тази нейна същност, тази нейна мисия, е много забравена и занемарена в нашата историческа действителност. Важно ми е да звучи словото. Ако щете то да звучи религиозно. Считам, че до колкото души достигне и докосне поне една идея там, самата мисълта на Достоевски, това е добре. Него намирам за изключително постижение на съвременното театрално изкуство. Както виждате аз съм дистанцирал всичко. Съществува само играещият актьор и публиката. Няма нищо друго в случката. Освен свише спуснатият текст. Не разчитам на никакви допълнителни визуални въздействия, а само на срещата. Изключително е преживяването да обикаляш градове в страната с този текст, при който веднага тръгва неговата трагичност. Още първата минута, аз не спестявам нищо на публиката, не я въвеждам в други врати на някакъв по-лек жанр, да я разсмея, за да ми повярва по-лесно. Аз я пускам директно в дълбокото. Това за мен беше голямото изпитание на публиката. Обикалям страната и с всяко следващо представление усещам душевното пространство на хората. Получавайки този текст, се отключва в тях способността да слушат, да дадат тишина, в която ти да изкажеш, определена мисъл и едно послание, което е много трудно в последно време, защото никой не слуша никого…

– „Обичайте другите както себе си“ беше реплика от вашия спектакъл…Но нали „адът това са другите”…?

– Точно това е разликата… За това казвам, че сега предпочитам посланието от евангелията, а не от литературата. Съвсем съзнателно се обръщам към Достоевски именно с това си желание. Новият завет, вярата, Христовите думи, източноправославното християнство. Това е посланието и в спектакъла, като естествено съм спокоен, защото зад мен, в мен, стои един гений като Достоевски и неговите послания са пророчества.

– Героите на Достоевски приличат ли на днешния човек? Или са по жестоки?

– Не са по-жестоки… Хората според мен винаги са били еднакво жестоки и към себе си, и към другите. Във всяка една историческа епоха… От обозримата цивилизация, от историята, която знаем. Аз не знам толерантен свят. Не знам такъв свят на несъгрешилите хора и това, за което говори Достоевски. Винаги светът е бил война и кошмар. Винаги е бил кошмарно място. Даже днес във съвременността с напредването на технологиите като че ли насилието и ужасът малко понамаляват. С наблюдение и с цялата тази информация. Според мен преди е било много по-зловещо всичко – като изтребление. Не, че сега изтреблението е по-малко… Хората са си еднакви – нищо ново под слънцето. Но в спектакъла е нова дълбочината и способността на автора да разгърне даден характер и да го опише. Да опише един хаос. Да опише една болка, да опише как се създава един престъпник, да опише как се създава един светец. Това е майсторството на писателя. Ние си мислим колко е черен и мрачен Достоевски. Не! Той просто е добър писател и много точно отразява какво в същност се случва, каква борба се случва в човешката същност.

– В спектакъла съзрях нещо, което ме впечатли… Идеята за планетата с неопорочените от греха хора… Нещо ми асоциира и идеята на Платон за „идеалната държава”? Не е ли тя утопия?

– Разбира се, че е утопия… Не случайно героят ми казва, че като каца на планетата се намира някъде, където са островите на гръцкия архипелаг… Да, такава връзка съществува… Но е и утопия в абсолютно религиозен смисъл поради съгрешаването…  Вярата в Бога, прави възможно съществуването на такова място…

– Има ли днес справедливост? Ние българите стигнахме до мястото, на което сме, именно защото тя отсъства.

– Справедливостта в обществен план би трябвало да е закона. Но той се е превърнал във функция на злото. Надявам се, че има сили сред хората с власт, които са тайни сили, да правят нещо възможно, за да запазят човешкото и нашия свят от абсолютното самоизяждане и изтребление. Надявам се да съществуват такива организации и механизми – техни вътрешни. Надявам се. И мисля че ги има, защото злото е много в нас, омразата, греховността, зверщината също. Аз не знам дори в една подредена и прекрасна държава дали хората ще бъдат добри…

Дали пък това не е края на цивилизацията, както в Рим, който си отива в греховност?

– Не, защото римската цивилизация си е отишла, но тя се е пренесла…Вижте архитектурата в Америка те имитират, с кой акъл, сградите и дворците на древния Рим. А като идея и като функция всичко е почти същото. Така, че римската цивилизация не е загинала. Цивилизацията на управляващите, на няколкото кръга, които се възползват от информацията и властта, която имат, за да владеят и разпределят света, ние живеем във всичко това. Земята вече е едно разпределено, разграфено и несвободно място, където абсолютно всичко се следи. И не може да има според мен никаква реална, революционна ситуация и може би е за добро…

– А ако сме злокачествена посявка на друга цивилизация?

– Не мога да мисля така. Не сме такова нещо. Ние сме сътворени от Бог с друга цел… И човечеството го е доказало с безкрайни свои проявления.

– А човешкият живот има ли смисъл въобще?

– Всеки човешки живот има смисъл не зависимо в какво време живее. Както се казва и космите на главата са преброени на всеки от нас… Божият промисъл изключва това съмнение. Ето, аз днес видях тази публика, която се среща директно с един висок текст. Видях, че с едно леко вглеждане и малко по-трудно тръгване, постепенно започнаха много да приемат словата и по някакъв начин да ги пропускат в себе си. Това означава, че всеки един от тези хора, които бяха днес е един смислен човек.

– Но сам по себе си дали е смислен?

– За мен е смислен, защото аз усещам публиката като едно цяло и разбирам, че това бяха смислени хора. И това не е малко. Разбира се в обществен план ние сме в голямо падение. Но аз не обвинявам никого. Освен тези, които го извършват и правят всичките тези преходи и съзнателно държат хората в бедност и мизерия. Осъждам тези хора. Те знаят, че го правят. И това е непростимо. Хората не искат да се занимават с политика, те искат да водят своя вътрешен живот в своята общност, в своето семейство, със своите любими хора. Те не искат да виждат политици и да ги знаят. А тук се налага ние да им знаем имената и да се занимаваме с тях. И те са ни натрапени. И най-обидното е, че не се дава малко възможност на този народ да поживее. Хората не искат много. На всичкото отгоре те са мачкани, трепани, газени с кални ботуши, а това е смазващо. Хората, обаче са умни. Въпреки, че се прави всичко възможно те да са бедни и необразовани, голяма част от хората, които са тук и са останали, са си създали свои общности и всяка закриля себе си. Аз харесвам това. Индивидуалното, близките ти… Просто времето е за това. И в интелектуалните среди, театралните пространства това си личи.

– Вярвате ли, че доброто, както твърди Дж. Мур, е интуитивно?

– Да, вярвам, че го разбираме по интуиция…Всеки един от нас.

– Как да оцелее тъжния човек днес?

– Всички хора са тъжни… Мъката е господар на този свят. Никой не се е отървал от мрежите й, както казва Оскар Уайлд. И бедни, и богати, и всякакви… Първото трябва да се тръгне към покаяние, към изповядване на греховете си в себе си и да се прави всичко добро към близките които човек има. Така може да се оцелее. Да се помага на близките с каквото може, колкото може. И упование в Бог.

Автор: Мирела Костадинова – доктор по философия.

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730

Култура

Концерт в Габрово на Мартина Табакова, Стоимен Пеев и Атанас Кръстев

Published

on

На 24-ти април в Художествена галерия „Христо Цокев“ в Габрово от 18.30 часа предстои концерт на Мартина Табакова, Стоимен Пеев и Атанас Кръстев.

През тази година се навършват 125 години от рождението на големия български композитор Панчо Владигеров и 200 години от рождението на емблематичния чешки композитор – Бедржих Сметана.

По този повод тримата талантливи изпълнители се събират, за да направят турне в България, със знакови творби на двамата велики композитори. Датите на концертите са с начален час 18.30 часа, а входът за тя е свободен.

Концертите включват рядко изпълняваното Клавирно трио оп.4 на Владигеров, което той е написал едва на 17 години! То е и Първото българско трио за пиано, цигулка и виолончело. В програмата е включено още емблематичното Клавирно трио оп.15 от Бедржих Сметана.

Изключително респектираща и рядко изпълнявана програма. Тримата изпълнители Стоимен Пеев/цигулка, Атанас Кръстев/виолончело и Мартина Табакова/пиано, са добре познати на българската публика, изявени артисти, носители на престижни награди като „Кристална лира“ на СБМТД, „Музикант на годината“ на БНР за „Ансамбъл на годината“, „Златен век” на Министерството на културата, „Златно перо“ на агенция Кантус Фирмус за постижения в областта на културата.

Зареди още

Култура

„Моята саможертва е нищо пред дълга към Родината“

80 години от героичната смърт на Иван Сомлев.

Published

on

„Моята саможертва е нищо пред дълга към Родината“ – 80 години от героичната смърт на Иван Сомлев.

Иван Минчев Сомлев е роден на 1 февр. 1922 г. в Габрово. Завършва средно образование в Априловската гимназия. Тук той се проявява като отличен спортист и талантлив футболист, при което е включен и в отбора на Спортен клуб „Чардафон“. Продължава образованието се във Военно-въздушното училище в Казанлък, а по-късно в училището (днес Висше военновъздушно училище „Георги Бенковски“) в Долна Митрополия. Следва обучение на летище Телиш край Плевен. Зачислен е 6-ти изтребителен полк, разположен на летище Карлово.

Бойното му кръщение е на 10 ян. 1944 г. Това е денят на една от най-разрушителните бомбардировки над София, извършена от англо-американските въздушни сили. В нея англичаните атакуват през нощта, а американските самолета през деня.

Бомбардировката е извършена към 13:00 часа когато атакуват бомбардировачите, т. нар. „Летящи крепости“. Срещу тях от Божурище, Враждебна и Марно поле при Карлово излитат общо 73 самолета. Заедно с още трима летци-изтребители, в четворка, Иван Сомлев е изпратен в подкрепа на 39-тимата български летци-изтребители, които водили неравен бой с многочисления враг над София. В боя Сомлев показал изключителни качества и за награда е прехвърлен в елитния 3/6 орляк. По време на своята служба той пише следните редове до своята майка „..„Ако се случи някога да ми измени моят стоманен другар, ти, няма да плачеш, майчице, но ти ще бъдеш горда, че си дала син за Родината!“ и до своята сестра „..„Готов съм за народа си да дам всичко, що зависи от мен, за един мирен свят. Мойта жертва е нищо пред Дълга към Родината! …..“.

На 16 април 1944 г. – Великден, противникът подлага София на поредната безмилостна бомбардировка. Събитието остава в историята под името „Черен Великден”. Летците-изтребители са вдигнати по тревога. Иван Сомлев е в отпуск, но счита, че за него е „свещен дълг да бъда редом с цялото ято“. Качва се на самолета на Тодор Розев и излита. Среща се с врага край с. Гушанци (днес с. Замфирово, община Берковица), където се натъква на армада от т.нар. „летящи крепости“ на американските бомбардировъчни полкове и техния ескорт от изтребители „Лайтнинг”. Боят бил жесток и неравен. Хванат в смъртна схватка, Иван Сомлев на няколко пъти успява да се издигне над вражеските самолети и да ги атакува – сваля една „крепост“, която пада близо до с. Гаганци. Неговият самолет е поразен и главоломно се насочва към земята, където се разбива в местността Търньовец. Иван Сомлев загива едва на 22 години.

Героят е изпратен в последния си път от всички жители на с. Гушанци. На 20 април 1944 г. е погребан в родно Габрово с траурно шествие, на което присъстват хиляди.

Думите му „Моята саможертва е нищо пред дълга към Родината“ са красноречив израз на високи нравствени добродетели и патриотизъм. Името му е вписано в списъка на националните ни герои и всяка година на тържествената заря-проверка на 3 март името му се споменава наред с имената на най-заслужилите за Родината.

През 2004 г. Младежкият съвет на Фондация „Константин Берберов“, съвместно с Клуба на летците „Богдан Илиев“ – Монтана и други неправителствени организации, по случай 60 години от неговата гибел на 16 април, поставят паметна морена с барелеф на Иван Сомлев в градинката в центъра на Габрово, на ул. „Радецка”. През същата година на лобното място на Иван Сомлев край с. Замфирово (Гушанци), Клубът на летците „Богдан Илиев“ – Монтана поставят паметна мраморна плоча, изпълнявайки завета на своя патрон Богдан Илиев, който е бил инструктор и командир на Сомлев по време на обучението му в Изтребителната школа в Долна Митрополия.

Сведенията за краткия му и героичен живот са запазени в биографичните книги за него „Иван Минчев Сомлев“ и „Реквием за Златокосия небесен рицар“ от Милка Берберова.

Документите от личния архив на „златокосия небесен рицар“, както го нарича г-жа Берберова (1925-2014), са предадени от племенника му Иван на членовете на Младежкия съвет на Фондация „Константин Берберов“, които по-късно ги предават, заедно с документите на Фондацията в Държавен архив – Габрово. Те са обработени и са достъпни за читатели и изследователи.

Източник: Държавен архив – Габрово.

Зареди още

Култура

Концерт-спектакъл „Балетни мечтания“

Published

on

В Международния ден на балета- 29 април, Танцова школа „Лиана“, студентите от специалност „ Съвременна хореография“ с ръководител проф. д.н Анелия Янева жителите на Габрово с концерт-спектакъл “Балетни мечтания“.

За пръв път в града на Рачо Ковача ще гостуват докторанти от Китай, които също ще се включат с изпълнения.

Събитието е под егидата на Областния управител на област Габрово и ще се проведе в зала „Възраждане“ на 29 април, понеделник, от 18.30 часа. Един неповторим спектакъл с феерия от цветове, движения и звук- това обещават организаторите.

Билетите ще са в продажба в деня на събитието. Повод за концерта е 20-годишнината на Танцова школа „Лиана“ и 10- годишнината от създаването на специалност „Съвременна хореография“ в Югозападния университет.

Зареди още

Реклама

Популярни новини от последната седмица