Забелязвате ли, че напоследък политиците рядко си мерят рейтингите? Ако някой от тях го прави, то е за да натрие носа на основния си опонент, размерът на чийто рейтинг е още по-незавиден. Или за да внуши преди избори на колебаещите се избиратели, че е по-добре да гласуват за него, защото така или иначе ще победи. Или за да докаже на собствената си партия, че без него тя ще изчезне от политическата карта. Или за нещо друго – но винаги по уважителна причина. А само допреди няколко години политиците си мереха рейтингите всяка седмица – и почти бяха успели да внушат избирателите, че са по-добри и по-мъдри от тях.

Това време свърши. Сега почти всеки българин е на мнение, че на политиците не може да се вярва; че политиката фаворизира нечестните; и че моралните стандарти на политиците обикновено са по-ниски, отколкото тези на обществото. Заблудата обаче продължава да битува на колективно ниво. Повечето хора все още имат доверие в правителството и мислят, че то може да направи поведението на обществото по – морално.

Хората често са хипнотизирани от идеята, че правителството е вид божество: присъстващо навсякъде, знаещо всичко и можещо всичко. Хвърлете няколкостотин от най-безчестните политици в някакъв законодателен котел, подправете на вкус и вероятно ще откриете магическата формула за обществено добро… Това е политическа шизофрения – заболяване на здравия разум. Хората често демонстрират липса на връзка между това, което мислят за правителството, и това, което мислят за политиците, които го съставят. И дори съставят списък на „моралните” закони, които искат да приеме всеки кабинет. Може би по този начин признават ефективността на правителствената пропаганда, която чрез училища, медии и призиви към патриотизъм приравнява лоялността към страната с лоялност към тези, които я управляват.

Шизофрениците обаче са все пак за предпочитане пред садо-мазо избирателите. За съжаление повечето български гласоподаватели са такива. От една страна те са склонни към насилие – при това към институционализирано насилие. Това ги прави много близки до съпругите-жертва на домашно насилие, които искат да вярват в идеалния брачен партньор въпреки безкрайните му изневери и побои. Макар и малтретирани, този тип избиратели продължават да се връщат към дълга си към властимащите пред избирателната урна точно както унизената съпруга пълзи обратно към своя насилник в едно безкрайно упражнение на самобичуване.

От друга страна, садо-мазо избирателите на свой ред искат да малтретират. Когато се страхуват, когато са в нужда, или когато завиждат, те молят на колене политиците да употребят сила срещу враговете им. Под благовиден предлог, естествено – в името на знамена, национални химни, или даже заради прашaсалата мумия на човек, изтребил хиляди от сънародниците си, за да придобие контрол върху тях.

Политиците с удоволствие откликват на такива молби, защото вече не им се налага да воюват, за да ги удовлетворят. Всъщност вече е обидно лесно да дойдеш на власт. Кралете поне побеждаваха в битка: победа, която твърдяха, че са постигнали благодарение на божествена намеса. По този начин получаваха пълна власт върху живота, свободата и собствеността на всеки поданик в кралството. Сега за политиците е достатъчно да получат повече гласове. С одобрението на гласовете на мнозинството, манипулирано по всякакъв начин, дори на най-лошите измежду нас – и най-често именно на тях! – може да бъде дадено правото да убиват, да крадат, да лъжат, да желаят жената на ближния си, и да заробват безнаказано. И това право им е дадено от хора, които в личния си живот не вярват, че е редно да се убива, да се краде, да се лъже, да се желае жената на ближния, или пък да се заробва!

Здравите морални принципи не произтичат от цифри и от гласове повече, отколкото от победи в битки. Затова ценителят на свободата отхвърля божественото право на мнозинството така, както отхвърля божественото право на кралете. Иначе ще трябва да признае, че цифрите и гласовете дават толкова „права”, колкото победите в битки. И да се сърди само на лошия си късмет, ако трима бандити го спрат на улицата и го убият, защото двама от тях са гласували да му вземат живота, а пожелалият САМО парите му е останал в малцинство… Глас народен – глас Божи!

Не виждам нищо божествено в това. Виждам една Банда на демокрацията, единствената защита, срещу която е да избягаш, да се присъединиш към нея, или да се присъединиш към друга, по-многобройна банда.

Властите трудно се справят с такива банди – може би защото са установили прецедента за тях. Именно властите са създали модел за гласуване на мнозинството, с който се определя всичко относно моралността, богатството, властта и правата.„Бандата на демокрацията”, разбира се, е образ, и не трябва да се разбира буквално. Но този образ е точно обобщение на политиката на демокрацията. Демокрацията никога не е давала властта на народа. Демокрацията дава властта на мнозинството, а „мнозинство” означава повече. Никога „всички”, още по-малко „всеки”.

Тогава каква е алтернативата? Това е идеята, че са върховни индивидуалните права, а не гласовете на мнозинството. Че „всички хора са създадени равни, надарени от своя създател с определени неотменими права на живот, свобода и стремеж към щастие”, както преди 230 години написа в Декларацията на независимостта Томас Джеферсън. Че в едно свободно общество хората трябва да бъдат свободни да преследват своите цели, определени на базата на техните ценности. И да живеят както намерят за добре, докато зачитат същите права на другите.

Демокрацията не винаги гарантира такава свобода. Демокрацията е само път към свободата. Свободата определя целите на управлението, демокрацията е метод за тяхното постигане. Свободата е двигател на демокрацията. Демокрацията подпомага свободата и не поражда тирания.

Затова мнозинството няма право с гласуване да отнема правата на малцинството. Индивидуалните права не подлежат на публичен вот, защото малцинството трябва да е защитено от репресии от страна на мнозинството – а индивидът е най-малкото малцинство. Да те потиска малцинство е лошо, но още по-лошо е потисничеството от страна на мнозинството. Спомнете си Конвента или още по-добре „Народния съд” – там нямаше обжалване, нито помилване, нито спасение чрез търсене на убежище. Всичко беше държавна измяна. И се наказваше със смърт.

Сега, слава Богу, сме живи. Но дали сме истински свободни?

Статията е публикувана в Търговски вестник.
Автор: Калин Манолов

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730