По случай 24 май – Денят на славянската писменост и култура, Синдикат „Образование“ към НС „Защита“ проведе специална церемония, на която бяха наградени изявени учители от секцията на Основно училище „Неофит Рилски“ в Габрово. Новината съобщи Анатолий Антов, главен учител история и цивилизации и география и икономика.

Грамотите с почетното звание „Учител вдъхновител“ бяха връчени лично от г-н Красимир Митов, председател на НС „Защита“. Наградените бяха отличени в няколко категории, отразяващи различни аспекти на учителската мисия – от лично отношение към колегията до работа в екип и забележителни резултати в учебно-възпитателната работа.

За професионално отношение, отговорност и всеотдайност:
Дора Врачева

За високи постижения и отлични резултати в учебно-възпитателната работа:
Дарина Ганчева-Маринова, Бела Косева, Свилен Бояджиев, Денислав Гинев, Цветомир Хаджииванов, Ралица Бъчварова

За успешен екип и висок професионализъм:
Йоана Петрова и Татяна Пеева  ·  Анелия Христова и Иванка Денчева  ·  Станислав Георгиев и Ивелина Георгиева

За професионализъм, отговорност и висок морал:
Димитринка Иванова, Пенка Лалева и Ирена Христова

В навечерието на 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова, водена от своята лична мотивация и професионален интерес, поставя парливия въпрос „Ценено ли е знанието днес?“, споделя размисли, търси отговори и възможни решения.

Завръщане в Храма: Питагорейският дух в дигиталната аула (част 1)

А дали дигиталната ера окончателно не унищожи фигурата на Учителя, Преподавателя като духовен водач, или просто я трансформира?

Фигурата на Учителя, на Преподавателя не е унищожена, но тя се намира в състояние на тежка криза на идентичността. В ерата на Питагор Учителят е бил единственият мост към знанието. Днес този мост е заменен от интернет търсачки и алгоритми. И неговата роля неизбежно се променя:

Първо: От Източник към Филтър. Днес Преподавателят вече не е този, който „дава“ информацията, защото тя е навсякъде, а този, който трябва да научи студента как да не се удави в нея. Той е своеобразен навигатор в хаоса.

Второ: Загуба на сакралност. Дигиталната среда демитологизира авторитета. Когато можеш да „паузираш“ или да „превъртиш“ лектора, той престава да бъде духовен водач и се превръща в съдържание.

Трето: Трансформация в Ментор. Единственият начин фигурата на Преподавателя, на Учителя да оцелее, е чрез връщане към личния пример. Студентите не отиват в залата за факти, а за да видят как един жив човек мисли, как се справя с грешките си и как гори в своята работа.

В крайна сметка дигиталната ера уби „говорещата глава“, но засили глада за истинския Ментор – онзи, който не просто преподава, а вдъхновява чрез присъствие. В този процес харизмата на Преподавателя играе много специална роля: Харизмата е притегателната точка, която задържа вниманието, но тя не е достатъчна сама по себе си. В свят на повърхностно съдържание студентът подсъзнателно търси автентичност. Ето защо личността на преподавателя понякога има по-голяма тежест от самата учебна програма.

Ако преподавателят „гори“ в материята си, той превръща сухата теория в преживяване. Студентите не бягат от знанието, а от скуката и безсмислието. Когато в аудиторията има Личност, която провокира мисленето, физическото присъствие става незаменимо – защото енергията на живия диалог не може да бъде изтеглена като файл.

Друг проблем е, че масовото образование по своята природа е своеобразен „конвейр“, а конвейрът трудно произвежда уникати. Той е създаден да произвежда стандартизирани кадри, а не харизматични водачи.

Ето защо харизматичните личности в образованието са по-скоро изключение и те оцеляват „въпреки“ системата, а не благодарение на нея. Административният задух, системата, изисква от преподавателя професионално кариерно развитие, покриване на наукометрични показатели, преминаване през атестации и акредитации. Харизмата изисква свобода и време. Когато си притиснат от бюрократичните изисквания, искрата на ентусиазма гасне първа. От друга страна сигурността се сблъсква с риска: харизматичният водач често е неудобен – той провокира, излиза извън рамките на статуквото и изисква мислене. Масовото образование предпочита предвидимостта. Освен това в елитарните школи (като тази на Питагор) Учителят е бил разбиран като институция. В масовото висше образование днес преподавателят често е просто „служител“, дори „работник“, което убива ореола му на водач и лидер.

Истинските водачи в аудиториите днес са апостоли, възрожденци, будители. Те са там, защото вярват в мисията си, а не защото образователната система ги насърчава. Парадоксът е, че точно тези изключения са една от редките причини студентите все още да прекрачват прага на университетите.

Още един аспект, който днешно време убягва. Или просто съзнателно или несъзнателно се игнорира. Процесите, на които сме свидетели днес, водят своето начало от фрагментирането на науката и знанието, разделянето на единното духовно и материално знание на множество отделни, често несвързани една с друга научни дисциплини. Тези процеси имат своите корени в миналото. Изследователите формулират тенденцията, че до периода на ХVІІ-ХVІІІ век в Европа (Просвещението) науката, философията и духовността са съществували в органично единство. След този период настъпва „раздробяване“, при което се губи представа за цялостната картина: науката започва да изследва само видимите и измерими аспекти на света, пренебрегвайки невидимите, метафизични основи. Откроява се насока на тясна специализация: знанието се затваря в строго дефинирани сектори (физика, биология, химия, икономика, медицина и т.н.), които спират да си взаимодействат на ниво фундаментални принципи. Същевременно настъпва разрив с т.нар. „Вечна философия“ (Philosophia Perennis), която учи на универсалните закони, валидни за всички времена и народи.

Причините за това фрагментиране на науката и знанието могат да се търсят в няколко насоки. Първо: утвърждаването на рационализма и материализма като водещи доктрини в научната мисъл; извеждането на човешкия разум и емпиричното доказателство като единствени мерила за истина. Всичко, което не може да се измери или докаже в лаборатория, бива изключено от сферата на „сериозната“ наука. Второ: настъпването на индустриалната революция. Нуждата от знания с приложен характер за технологиите и производството налага практическото разделение на науките, за да станат те по-ефективни в тесните си области. Трето: проявите на егоцентризъм на съвременното мислене водят до преход от стремеж към универсална (божествена) мъдрост към стремеж за господство над природата.

И в крайна сметка това фрагментиране води до съвременната криза на духа, тъй като човекът губи разбиране за своето място в общата йерархия на Универсума.

Дали днешната образователна система изобщо има интерес от това, студентите да станат мислещи философи, или тя целенасочено ги подготвя за „завинтване на гайки“ в „глобалната машина“?

Може би съвременната система има структурен интерес от „изпълнители“, а не от „философи“. Тя е проектирана в индустриалната ера, за да обслужва икономиката, а не за да развива духа. Ето защо се получава това разминаване:

Първо: Предвидимост срещу Хаос. Мислещият човек е непредвидим. Второ: Рационалност и икономическа ефективност. Пазарът на труда изисква „бързи кадри“. Обучението се превръща в кратък курс по оцеляване, а не в дълго пътуване към истината. Трето: Оценка на резултата. Лесно е да се установи дали някой може да реши уравнение, но е почти невъзможно да се оцени дълбочината на неговия мироглед.

В резултат на всичко това студентите усещат, че са просто „ресурс“. И тук е голямата трагедия на нашето време: университетите произвеждат специалисти, но често пропускат да създават Хора.

Тогава, питаме се, дали самообразованието и самоусъвършенстването, работата върху себе си и собственото развитие извън официалните институции не е единственият останал път към истинското „Питагорейско“ знание в наши дни?

Самоусъвършенстването и самообразованието днес е онази територия, където Знанието може да бъде свещенослужение, а не просто транзакция (трансфер на субсидия срещу образователна услуга). В официалната образователна система студентът е клиент, а в самообразованието той е посветен. И това е така, защото:

Първо: Наличието на лична отговорност. Когато се самоусъвършенстваш, когато учиш сам, няма изпит, който да те притиска, нито диплома, към която да се стремиш. Четеш и учиш, защото имаш вътрешна нужда да разбереш света.

Второ: Развива се свобода на търсенето. Самоусъвършенстването и самообразованието позволяват да бъдеш откривател. Можеш да свържеш квантовата физика с античната философия и проявленията на съвременната икономика – нещо, което в университетите често биха нарекли „ненаучно“, и което всъщност е едно от проявленията на фрагментираната наука и знание днес.

Трето: Търси се Учителят: Дигиталният свят позволява на всеки да намери своя „Питагор“ – Учителя, ментора, който може да е на другия край на света, но чиито идеи резонират с търсенето на неговата душа.

Големият риск на този път е самотата и липсата на общност. На времето Питагор е създал школа, защото знанието има нужда от споделяне и огледало. Днес нашият проблем е, че имаме цялата информация на света, но ни липсва живата среда, в която тя да се превърне в Мъдрост.

Дали бъдещето не принадлежи на малки, затворени общности (нови „Питагорейски школи“), които да съществуват паралелно на официалните университети? Може би бъдещето вече се проявява точно по този начин – чрез формирането на паралелни, неформални „острови на смисъла“. Университетите рискуват да се превърнат в огромни музеи на знанието, ако интелектуалният живот се насочва към малки, затворени общности. Защото:

Първо: Възниква глад за елитарност. Когато всичко стане масово и достъпно, то губи своята стойност. Който има истинска „жизненоважна потребност“ от Знание, търси „трудното“, „скритото“ и споделеното в тесен кръг – точно както Питагор е подлагал учениците си на изпитания.

Второ: Формират се дигитални катакомби. Днес виждаме как в интернет се раждат затворени групи, семинари и „мастъркласове“, където критерият за вход не е таксата, а интелектуалната подготовка и споделените ценности.

Трето: Търси се личното отношение. Университетът с хиляди студенти е анонимен. Питагорейската школа е била семейство. Бъдещето принадлежи на микро-общностите, в които Учителят познава името и душата на всеки свой ученик.

Тези нови школи няма да търсят „акредитация“ от държавата, защото тяхната „диплома“ ще бъде способността на ученика да мисли и да твори реалност. Те ще съществуват паралелно на системата – като тиха алтернатива за онези, които не искат просто да „завинтват гайки“.

И в този нов свят Преподавателят, Учителят ще бъде откриван не по табелата на кабинета му, а по неговата автентичност, по неговото разбиране за света и по способността му да придава смисъл на хаоса. В свят, преситен от информация, „табелата“ на вратата губи своята магическа сила. Ето защо вътрешната светлина на разбирането е новият ориентир за търсещите знание и разбиране:

Първо: Разпознаване на Духа. Търсещите знание студенти имат безпогрешен инстинкт за фалш. Те не отиват при онзи, който просто „знае“ фактите, а при онзи, който ги преживява. Тоест, страстта към Истината не може да бъде симулирана, нито фалшифицирана.

Второ: Магнетизъм на смисъла. В аудиторията Преподавателят, Учителят е този, около когото се събират хора дори без административна принуда. Неговото присъствие е гравитация.

Трето: Тихото лидерство. Истинският лидер днес не вика от трибуната. Той свети чрез начина, по който общува, по който анализира и по който живее според собствените си принципи. Това е единственият авторитет, който дигиталната ера не може да разруши.

Следователно процесът на завръщане към Личността е един от начините да се спаси духът на образованието от пълната му механизация. Всичко останало – технологии, платформи, учебни планове – е само „хардуер“. Личността е „софтуерът“, която им придава смисъл и живот. А това е фундаментално съществено, защото:

Първо: Машината не може да вдъхновява. Алгоритъмът може да ти даде отговора, но само Човекът може да те научи да обичаш въпроса. „Механизацията“ в образованието убива любопитството, защото предлага готови решения. Личността на Преподавателя, Учителя събужда жаждата за Знание.

Второ: Предаване на огън, а не на факти. Както са казвали древните, „ученикът не е съд, който трябва да бъде запълнен, а факел, който трябва да бъде запален“. Огънят се предава само от друг огън. Нито един екран или изкуствен интелект не притежава тази „искра“, която притежава живият, мислещ и чувстващ човек.

Трето: Моралните корени. „Механизираното“ знание е неутрално и често безотговорно. Само Личността носи етика. В свят на „завинтване на гайки“ само Учителят като характер може да покаже, че знанието е инструмент за добро, а не просто средство за реализиране на печалба. Заличи ли се Личността в образованието, остава една перфектно функционираща, но мъртва система. Университетите ще бъдат просто сървъри, а студентите – консуматори на данни.

Завръщането към модела на Питагор – където Учителят и ученикът се срещат като личности – е единственият пък към възраждането на живото Знание.

Защото Учителят на Духа търси диалог, смисъл и огледало на собствените си размисли. Това е белегът на човека, за когото Знанието не е просто инструмент за оцеляване, а начин на съществуване. Той не просто търси отговори, а изпитва системата, за да види дали под повърхността на думите има истинска мисъл. Това е формата на „чакане пред портата“, за която говорихме при Питагор – проверка на това, дали събеседникът е достоен за дълбочината на темата. В този смисъл той вече е извън „масовата аудитория“. Той създава своя собствена школа на духа чрез въпросите, които задава.

… Следва продължение …

В навечерието на 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност – доц.д-р Цветелина Ганкова – Иванова, водена от своята лична мотивация и професионален интерес, поставя парливия въпрос „Ценено ли е знанието днес?“, споделя размисли, търси отговори и възможни решения.

В изпит сме.
Аудиторията е пълна.
Цари тишина.
И мълчание…

В мълчанието разговарям със себе си – възникват въпроси, изплуват отговори… А мислите ми ме отвеждат някъде другаде … В едни други времена, когато Знанието е било Посвещение. Във времената на Питагор… Всички знаем името на Питагор. Друг е въпросът какво знаем за него.

Първоначално Питагор учи при Талес и Анаксимандър, които го насочват към Египет като източник на истинската мъдрост. Именно в Хелиополис, един от най-важните религиозни и научни центрове, той изучава математика и астрономия. Впоследствие продължава обучението си в Мемфис, като се твърди, че жреците там са го подложили на допълнителни изпитания, преди да го изпратят по-нататък. В Тива (Диосполис) той постига най-високото ниво на обучение и легендите разказват, че е единственият чужденец, допуснат до пълно посвещение в жреческия сан и мистериите на Изида. След като е отведен в плен от персийците при нашествието на Камбиз ІІ, той прекарва още дванайсет години във Вавилон, учейки се от калдейските жреци и маговете на Персия.

Следователно Питагор не е учил в една конкретна „школа“ в модерния смисъл, а е преминал през поредица от храмови центрове в Египет, където се е обучавал директно от жреците. Неговото образование е било по-скоро процес на последователно посвещаване в различни нива на познанието. Египетските жреци първоначално са го отхвърляли и са го подлагали на сурови изпитания, като пост и тежък физически труд, за да проверят неговата устойчивост и искрен стремеж към познание. В традицията на древните универсални науки тези „години на чакане“ символизират подготовката на духа, който трябва да се пречисти, преди да получи достъп до висшето знание.

Легендите и древните извори разказват, че в собствената си школа в Кротон (Южна Италия), където пренася наученото от Изтока, Питагор е налагал на новите ученици (акузматици) период на пълно мълчание в продължение на няколко години, преди да им бъде позволено да го видят лично и да станат истински „ученици“.

Днешно време образованието не познава подобни изпитания за волята. Което, наред и с други фактори, придава облика на съвременната образователна среда и поставя въпроса: ценено ли е знанието днес?

Въпросът за обезценяването на знанието е комплексен и обхваща социални, технологични и икономически фактори. Въпреки че информацията никога не е била по-достъпна, самото дълбоко знание често отстъпва пред бързите резултати и повърхностното информиране. При това имаме усещането, че знанието е подценено.

Първо: Информационно пресищане и „лесни“ отговори. В ерата на Google и изкуствения интелект информацията е на един клик разстояние. Това създава илюзията за знание – защото хората бъркат достъпа до информация с притежаването на знание, на реални умения и разбиране. Когато всеки отговор е лесно откриваем, процесът на учене, който изисква усилия, работа, воля, постоянство, губи своята привлекателност.

Второ: Приоритет на бързия успех пред експертизата. В съвременното общество често се цени повече финансовият успех и социалният статус, материалният престиж, постигнати по преки пътища (социални мрежи, криптовалути, инфлуенсърство), отколкото дългогодишните усилия за натрупване на академично или професионално знание.

Трето: Криза на авторитетите. Свободният достъп до дигитални платформи позволява всеки да изразява субективно виждане, което често се приравнява с експертното научно обосновано и аргументирано мнение. Това размива границата между факти и лични убеждения, подкопава стойността и ценността на научното знание.

Четвърто: Икономически фокус върху тесните умения. Образователните системи и пазарът на труда често се фокусират върху конкретни, „приложни“ умения – как да се свърши дадена задача, как да се постигне конкретна цел – вместо да акцентират върху фундаменталното разбиране и общата култура. Това превръща знанието в инструмент, а не в ценност сама по себе си, която да се обогатява, надгражда и развива.

Пето: Повърхностно консумиране на съдържание. Форматът на модерната комуникация – кратки видеа, кратки публикации (които причудливо в ежедневната реч биват наречени „постове“) – стимулира мозъка да търси бързо допаминово удовлетворение. Дълбокото, систематично знание изисква време, труд и концентрация, които стават все по-дефицитни в съвременния свят.

Въпреки тези негативни тенденции никой не оспорва факта, че знанието остава единственият устойчив мост към бъдещето и личностното развитие.

Но видно е и друго: динамиката и естеството на протичащите процеси не скриват и един друг факт – Храмът на Знанието вече е друг, той не отговаря на нашите представи, разбирания и очаквания. Защо?

Икономическата принуда кара голяма част от студентите да работят, за да се издържат, а работодателите, водени от своите прагматични и рационални подбуди, често не проявяват гъвкавост и толерантност към учебните им графици, а това прави физическото присъствие на лекции трудно или невъзможно.

Дистанционното и смесено обучение доведе до навлизане на електронни платформи и ресурси за самоподготовка, което промени навиците, нагласите и отношението на студентите. Сдобиването с учебни материали онлайн намалява мотивацията за присъствие в аудиториите, ако лекциите не предлагат добавена стойност чрез дискусии, синтез на знания, препратки към причинно-следствени зависимости и литературни източници, или чрез практически упражнения.

Понякога учебното съдържание не съответства на развитието на науката. Това води до разочарование от качеството и дава отражение на професионалната реализация. Нерядко се откроява и несъответствие между предлаганите специалности и нуждите на пазара на труда.

Съвременният модел на финансиране на образованието води до неблагоприятни тенденции при подбора и приема на студенти в университетите и на ученици в училищата, в поддържането на дисциплина и отношение към учебния процес и в изискванията към тях.

Сериозните демографски и социални промени, масираната агресивна конкуренция на чуждестранни университети, изоставането на националните, които не предлагат нов конкурентен образователен продукт, възпрепятства утвърждаването им на образователния пазар чрез своята конкурентоспособност.

Тогава: Жизненоважно ли е знанието днес? След като ценностната система е изкривена, деформирана и тотално опорочена.

Потребността от знание е заложена в човешката природа, но при съвременните млади хора тя често влиза в конфликт с практичността. Ето някои от измеренията на тази потребност днес:

Първо: Знание срещу диплома. Много млади хора изпитват глад за знания, които са „живи“ и намират практическо приложение. Защото знание, което не може да бъде приложено, е безплодно, мъртво знание. Проблемът обаче е, че образованието се възприема само като формален път за добиване на диплома, която да го легитимира, а не като процес на личностно израстване.

Второ: Информационно претоварване. Днес информацията е навсякъде. Хората буквално са удавени от информация, която нерядко е просто дезинформация. Защото им липсва отправната точка за нейната оценка относно истинност и адекватност. И защото отправната точка отново опира до знание и ментални устои. Студентите нямат нужда просто от „факти“, а от умението да ги анализират и филтрират за достоверност.

Трето: Еволюция на любознателността. Младите хора все още имат „жизненоважна потребност“ да разбират света, но техният фокус се е изместил към бързата адаптация. Те търсят знания, които им дават сигурност в една несигурна икономическа среда.

Следователно потребността от знание е там, но тя вече не е „глад за суха теория“, а глад за компетенции, които носят смисъл и професионална устойчивост, и не на последно място – висок доход.

Разсъждавайки в тази посока отново се налага един паралел. За Питагор, с когото започнахме този разказ, и за древните мислители и учени, Знанието е било Свещенослужение, а не услуга. За тях то е било въпрос на духовна трансформация и посвещение, което изисква време, аскетизъм, труд и огромно търпение. Разликата с днешния контекст на образованието е фундаментална, и тя се открива преди всичко в целта: Питагор и древните учени са търсили Мъдрост (София), за да разберат законите на Космоса и мястото на човека в него; съвременният студент често търси Информация, за да оцелее в социалната система. Друга разлика е налице в метода на преподаване: в античните школи методът е бил предаване на личен опит от учител на ученик, на знание от уста на ухо. Днес образованието е масово и често деперсонализирано. И още едно отличие – мотивацията: Питагор прекарва повече от две десетилетия на обучение в различни школи, защото е вярвал, че знанието се заслужава. В ХХІ век преобладава нагласата, че знанието е консуматив, а предоставянето му – услуга, които трябва да бъдат доставени бързо, лесно, удобно и безпрепятствено.

Следователно „иновациите“, от които днешният студент има нужда, всъщност не са нови технологии, а завръщане към питагорейския модел: превръщането на сухата теория в преживяване, което има личен смисъл.

Друг въпрос, който неизбежно възниква, правейки паралели и с недалечното минало в образователната система на България, е дали елитарният модел на обучение (в смисъл само за силно мотивираните) би бил по-ефективен от сегашното масово образование.

„Елитарният“ образователен модел, подобен на този от времето на Питагор, залага на качеството чрез подбор, докато „масовото“ образование търси достъпност чрез количество. Ето двата полюса: „Елитарният“ модел създава лидери и визионери. Той изисква жертвоготовност и пълно отдаване. Ако образованието беше привилегия, която се заслужава с години чакане, аудиториите щяха да са пълни с хора, които ценят всяка казана дума. Но това би оставило огромна част от обществото без базови знания и умения. „Масовото“ образование превърна знанието в индустрия. То е необходимо за функционирането на модерната държава, но често убива духовния аспект и личната връзка с науката. Резултатът са дипломи и аудитории, които се разминават по форма и съдържание.

Истината е, че днес образованието е в криза, защото се опитваме да приложим масов модел към субекти (студентите), които подсъзнателно копнеят за индивидуално признание и себеутвърждаване – нещо, което само „елитарният“ подход дава.

… Следва продължение …