Мирела Костадинова, снимка: Личен Архив

Съвсем скоро от печат излезе най-новата книга на габровската писателка, доктор по философия, Мирела Костадинова. Книжното издание, предназначено за не толкова големи и не толкова малки деца, носи заглавието „Червените мишки“. Книгата съдържа приказки за справедливостта, честността, приятелството, гордостта и други нравствени ценности. Мирела Костадинова е пресъздала един приказен и вълшебен свят, нашарен с различни невиждани и виждани същества. Тя ги е събрала в двора на своята книжка, за да научите от техните добри и лоши постъпки какво трябва и не трябва да правите в дома си, на улицата, в училище, и да си извадите поука по какъв начин да се отнасяте към себе си, близките и към всички останали хора. Повече за „Червените мишки“ може да научите от разговора ни с автора Мирела Костадинова.

– За първи път излизате пред читателите с детска книга? Защо приказки?
– Приказките имат способността да утешават човека, да му вдъхнат вяра, за да му олекне от катадневните несгоди и несправедливост. Те красиво лъжат, облажават човешката душа, намират упование… Дават на човека онова, което няма достатъчно в живота си. Отварят едно мъничко прозорче, където блести малка светулка в тъмното и нещата се случват по волята на сърцето. Приказките учат, че трябва да се служи на човека, да се щади, да бъдем милостиви към него… Да му даваме, а не да му отнемаме надеждата. Те са мехлем за човешката душа, наранена от злото… Разказват се или се четат на децата, за да моделират в бъдеще по-добрия човешки свят. Приказките са живот, който облива в светлина и мекота. Слагат водораздел между злото и доброто, справедливото и несправедливото, истинското и фалшивото.

– Как се роди идеята за книгата?
– Една вечер отидох на гости на моя приятелка. Тя тъкмо беше взела четири годишната си дъщеричка от детска градина. Майката се ядосваше. През деня момиченцето й рисувала червени мишки в забавачницата. Щом отишла да го вземе, учителката троснато рекла:“ Кажете на детето си, че червени мишки няма…“ Аз се разсмях искрено. „Коя е учителката, за да казва има ли или няма червени мишки?“ – попитах аз. Успокоих приятелката си, че повечето от съвременните учители са лишени от въображение и творчество. Тогава още работех в образователната система. После дълго мислих как се убива детското въображение в градини и училища, а това е пагубно за малкия човек. Нали в крайна сметка всичко, което ще прави то, когато порасне, е свързано с въображението.

– И после какво се случи?
– По същото време преподавах философия в едно габровско училище. Известно е, че българският учител е повече чиновник, отколкото преподавател. Трябваше да присъствам на едни безкрайно скучни и безсмислени съвещания и педагогически съвети, които пък убиваха моето въображение и време. Всяко убийство на творчеството в човека е престъпление. По време на тези съвети и съвещания, хващах химикалката и мислите ми литваха в приказни светове. Могат да задължат тялото ми или да го вържат за стол, но не могат да пленят и задържат мисълта ми там, където не искам да бъде тя. Мисълта ни прави свободни, тя е най-интимният акт. В голямата учителска стая, с много тъжни, изморени и отегчени лица, се явяваха героите ми – кокошката тиранин, страшният заек, суетната сврака, лакомата оса, пияното прасе, досадната муха и останалите герои. Пишех в тефтера си или на гърба на стари контролни. Така се забавлявах и не позволявах сивото и безличното на делника да ме обладае. Приказките се нижеха една по една. Тогава литературния историк Румяна Пенчева, с която направихме две книги, ме насърчи да ги подготвя за печат. С нея тъкмо бяхме издали „Приказник“ и още ми стоеше пред очите детският свят, в който се чувствам по-добре, отколкото в този на възрастните.

– Знаем, че те са дописвани в Германия?
– Да, заминах за Германия и всяка вечер изпращах на Руми Пенчева приказка за лека нощ. Тя си я прочиташе и редактираше. На нея съм посветила „Семка в корема“, тя знае защо… Много от приказките отпаднаха. Други се родиха там. Когато „Червените мишки“ бяха готови, реших да ги погледне и писателят Янислав Янков. Той също ми помогна те да бъдат сладки и разбираеми за децата. Той е вторият им редактор.

– За какво се разказва в тях?
– В тях има български народни мотиви, няколко от тях съм преразказала. Държах да носят в себе си нашенското и старината. И нищо от грозния безнравствен съвременен свят. Детето не бива да знае за него. Негативното трябва да умре в детската душа, за да расте чист човек. Разбира се всяка приказка носи своята поука и вечните човешки ценности. Дълго съм преподавала етика и нямаше как да не засегна доброто и злото, пороците и добродетелите. Искаше ми се да вкарам съвременното дете в истинския човешки свят, а не в оголелия и обосял днешен…

– Книгата има чудесни илюстрации. Кой е техният автор?
– Те са дело на големия български художник Калин Николов, който ценя изключително като човек и рисувач. Изцяло му се доверих. Това е огромен негов труд. На него също съм посветила една от приказките „Тайната на цветята“. И Руми, и Калин обичам много, работим заедно, срещаме се, разговаряме, пием кафе. Нещо ме караше да им подаря късче детство. Нищо, че са прехвърлили 50-те години… Не са пораснали и двамата още…

– Струва ми се, че Вие също не сте пораснала?
– Да, душата не остарява докато човек си отиде от света. Остарява само, когато в нея са се наместили завистта, алчността, неблагодарността, подлостта, суетата и другите човешки пороци.

– Има ли други хора, които Ви помогнаха?
– Тази книга е направена само с приятели. Финансирана е от приятели. Иван Христов от „Тетрадката“ първи реагира. Николай Дачев, който винаги е до мен, когато издавам нова книга. Слънчевата Галя Банковска, също не се поколеба да застане до мен. Старият приятел от младостта Иван Ивайлов и Кристина Сидорова, която ми е на помощ във всяка човешка ситуация също ми подадоха ръка.

– Коя Ви е любимата приказка от „Червените мишки“?
– Порът вдовец и хитруша Лисана.

– Какво дете сте била?
– Разказвали са ми, че съм била кротко, ящно и познавателно дете, но трудно в общуването с другите деца. Обичах да слушам разговорите на възрастните. И до днес е така. Не играех на двора. Не се научих да карам колело, детските игри ми бяха чужди. Никога не съм имала белези от рани по колената. Имах една кукла подарък от баба, за която се грижех. Пазя я и до днес. Не обичах детската градина, защото там се спеше следобед. Рано се научих да чета. Бях самотно дете. Нещо не ми харесваше света…

– Четете ли приказки?
– Разбира се, дори събирам стари издания на книги с приказки и стихотворения. Те са с уникални илюстрации, които мога да разглеждам с часове. Скоро дори си купих книга със стихотворения на Цанко Церковски.

– Какво ще кажете на малките си читатели?
– Може би онези думи на Ханс Кристиан Андерсен: „Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце“… И още нещо: всяко дете трябва да запази в душата си своята невинност… Вярвам, че в огрубелия наш съвременен свят могат да се родят и създадат човеци…

*Автор на интервюто е Христо Петров, Гл.редактор на „Габрово Нюз“.*

Следете ни и във Фейсбук на:
http://www.facebook.com/#!/pages/Gabrovonewsbg/140586109338730