Най-новият спектакъл на Габровския драматичен театър – „Любовни истории“, ще гастролира този месец с две представления в Чирпан и едно в Ловеч. Създадена по едноименната пиеса на Иво Сиромахов, постановката е комедия от шест малки истории за любовта. Режисьор е Златомир Молдовански.

Представленията в Чирпан ще бъдат на 13 и 21 април от 18.30 часа на сцената на Военния клуб, а в Ловеч – на 22 април от 19.00 часа на сцената на Драматичен театър – Ловеч.

Участват младите актьори от габровската трупа Поля Йорданова, Таня Йоргова, Найден Банчевски и Анатолий Ставрев. Освен режисьор, Златомир Молдовански участва в постановката като гост-актьор. Той получава академично актьорско образование в САЩ, играл е на сцените на театри в Ню Йорк, Колорадо, Чикаго, Онтарио, Флорида и Мичиган. Основава и ръководи театър „Розова Долина“ в Чикаго (Rose Valley Theatre Group).

Акцент в спектакъла е темата за любовта като отражение на различни социални отношения. Драматургичната тъкан използва похватите на сатирата и гротеската, за да обрисува личностните черти на героите, липсата на разбирателство между двойките, които са различни в любовта и идентични в нещастието си. Хиперболизирани на преден план изпъкват националните особености на шест народности, проблематични взаимоотношения, обществени възприятия и нагласи. Зрителите се срещат с италианска, американска, френска, руска, арменска и българска двойка. Комичните ситуации между тях, произведените от нищо нещо скандали, ни помагат да опознаем самите себе си и хората до нас. Както често сатирата ни показва – смеем се над другите, защото разпознаваме себе си – волно или неволно. Случващото се на сцената е част от самия живот – пъстро, комично, остроумно и забавно.

В постановъчния екип влизат помощник-режисьорите Гинка Дичева и Валери Радев, Сам Клап – звуков дизайнер, Джулия Тони Стоянова – художник и автор на мултимедията, Гергана Змийчарова – автор на плаката. Специално участие има и оперната певица Гергана Николаева като музикален педагог. Под нейното майсторско ръководство актьорите Поля Йорданова и Анатолий Ставрев изненадват публиката с вокални заложби, ключови за една от историите. Фотограф на спектакъла е Росина Пенчева.

Премиерата на спектакъла „Любовни истории“ се състоя на габровска сцена на 28 февруари т.г. Той е осъществен в партньорство между ДТ „Рачо Стоянов“ и театър „Розова Долина“ в Чикаго.

В края на месец април мащабната продукция „Под игото – 1894-та“ на габровския театър също ще гостува по театралните сцени из страната.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/

През април Художествена галерия „Христо Цокев” представя като акцент на месеца живописната творба на Стефка Аройо „Ива и Ева”.

Стефка Аройо е родена през 1951 г. в град Приморско. В периода 1972 – 1977 г. учи живопис в Художествената академия при проф. Добри Добрев. През 1978 – 1982 г. е член на Ателие на младият художник. От 1982 г. е член на Съюза на българските художници.

Творческият път на талантливата художничка започва в края на 70-те години на миналия век. Това е един много интересен период в българското изобразително изкуство, който се характеризира с по-широки и по-смели творчески търсения, както и със стремеж към създаване на нов, пластичен изобразителен език със засилен интерес към изследване на вътрешната психологическа сюжетност.

Картината „Ива и Ева” е създадена през 1980 година и участва в колективна изложба в София през 1981 г., откъдето е откупена.

Сюжетът на произведението представя един безмълвен, и в същото време, напрегнат диалог между две жени. Те внимателно се вглеждат една в друга, сякаш гледат своето собствено отражение в огледалото. Едната жена поднася картина, а другата я спира със знак с ръка. Можем да направим предположение, че този „диалог” звучи като размисъл на художничката за творчеството като цяло, както и за свободата на себеизразяване.

В творчеството на Стефка Аройо се забелязва стремеж към синтез между личностно и „свръхличностно”, между директния контакт с натурата и асоциативното обобщение.

В периода от края на 70-те до средата на 80-те години художничката успява да вземе участие в повече от тридесет общи изложби.

От средата на 80-те години и до края на 90-те Стефка Аройо работи като уредник в Художествената галерия за чуждестранно изкуство ”Св.Св. Кирил и Методий” в София.

Много голямо значение в творческото ѝ развитие изиграват нейните гостувания в Германия, Франция (1984 – Париж, 1992-1993, Гренобъл) и Испания (1995-1996 Билбао; 1999-2006, Гетчо-Алгорта). Творческата атмосфера и художествените традиции на тези три страни оказват въздействие както върху светоусещането на художничката, така и върху нейния творчески стил. Особенно голямо значение има продължителното й пребиваване в Северна Испания. Поетизираната природа в цялата си пълнота намира своето място в сюжетите на картините на Стефка Аройо.

През последните години художничката има няколко големи самостоятелни изложби : 2000 г.- галерия ”Ла броча” – гр. Билбао, Испания; 2011 г. – галерия “Сирак Скитник”, Сливен – ретроспективна изложба; 2013 г. – галерия “Шипка 6”, СБХ – София; 2014 г. – галерия „Арте” на “Раковски” 183 А – София.

Националната художествена галерия в София, както и повечето от градските галерии в страната притежават живописни творби и рисунки на Стефка Аройо. Много нейни картини се намират в частни колекции в Германия, Испания, Франция, Япония, Великобритания и България.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/

По повод 70-годишнината от създаването на българските държавни архиви, Държавен архив – Габрово подготвя поредица от публикации, посветени на тяхното минало, настояще и бъдеще. Днес публикуваме спомените на г-жа Донка Ботева, която работи в Габровския архив повече от 20 години, като в периода 1997-1999 е негов директор.

СПОМЕНИ ЗА РАБОТАТА МИ В ГАБРОВСКИЯ АРХИВ

На 1 януари 1975 г. постъпих на работа в Държавен архив – Габрово. Вече бяха изминали 16 години откакто беше обособен, отделил се от Великотърновския архив -майка през 1959г., със създаването на окръзите в България. Заварих колегите: Цанка Митева, Тодорка Цвяткова, Петър и Ваня Тоцеви, Марин Маринов, Цанка Стефанова, Славка Маринова, Нено Тотев и Веска Кънева, начело с директора Младен Радков, бивш мой учител по история в 5 клас на училището в кв. Смирненски. Общо 10 човека, от които шест историци, един литератор и трима среднисти. Бяха се нагърбили с нелеката работа по оказване методическа помощ на всички държавни предприятия и учреждения в окръга по работата им с документите, по комплектуването и по популяризирането им.

Насочиха ме в сектор „Информация“, като помагах в обслужването на читателите и с малки изключения трудовия ми стаж премина в това направление. В началото си мислех, че ще е скучна работа да се разкрива съдържанието на документите, но се оказа, че не само не е скучно , но е и много приятна задача, особено за реликвите от възрожденския период и от епохата преди 9 септември 1944 г.

С помощта на Славка Маринова и Веска Кънева, които с много жар и ентусиазъм ми помагаха да навляза по-бързо и да усвоя архивните процеси и от ден на ден чувствах как се пристрастявам и ходех с желание и хъс на работа. Обичам разнообразието, а там то изобилстваше: изготвянето на картотечни фишове за съдържанието на документи и снимки във фондовете, комплектуване и обработка на такива от изтъкнати личности, съставяне на научно-справочен апарат, както и тяхното отпечатване за широката публика, писане на статии за вестници и списания и радио-материали, изчитани в Окръжния радио-център, правене на изложби и пропагандни табла и всекидневни разговори с читатели, времето минаваше неусетно и не усетих как натрупах цели 23 години трудов стаж само в архива.

През това време напускаха някои колеги, други ги заменяха…едно непрекъснато движение на хора, което също носи разнообразие. Да насочиш, да помогнеш на нов колега беше една приятна и занимателна дейност, която вършех с удоволствие. Но най-много ми допадаха срещите с личности в града и страната, които агитирах да си предоставят личните и служебни документи за обособяване на личен фонд на тяхно име или на хора, изявени в обществения и културен живот на града ни, които те съхраняваха.

Спомням си с умиление за тези срещи- приятни разговори сред спокойна и уютна обстановка на чашка чай, кафе или коняче с домашен сладкиш, как неусетно минаваше времето, колко бяха доволни хората, че има на кого да разкажат и покажат дълго скътани реликви за техния живот. И сега се сещам за семейство Несторови от София, които посетих няколко пъти докато ги убедя да дарят съхраненото за тяхната родственица д-р Тота Венкова- първата дипломирана българска лекарка в България.

Винаги съм имала предпочитание към хората на изкуството и от такива личности съм събирала най-много документи. За целта редовно посещавах Клуба на културните дейци и Дружеството на писателите в нашия град. Там установявах връзка с писатели, поети, журналисти, художници, артисти, архитекти и др.

Не по-малка радост ми носеха и посещенията в други архиви из страната. Тогава имаше такава практика „обмяна на опит“. Дългогодишният ни директор Младен Радков – историк, специализирал архивистика, много оправен, енергичен и ерудиран човек, винаги водеше целия ни колектив на такива срещи и после искаше от всеки от нас доклад за новостите – видени и научени в другите градове и на общ разговор обсъждахме кое можем да приложим и при нас. Той беше посетил преди това Германски архив и от там въведе при нас лични отчети за всекидневната ни работа.

От Централното управление на архивната система ни спускаха планове, които трябваше в срок да изпълняваме… Но много често идваха от там и допълнителни заявки, все спешни и неотложни, които пък пречеха на нашите задачи. Така и досега си спомням за неосъществени, но планирани идеи… Колко сборници с документи останаха непубликувани, а беше започнала работата по тях.

Но имаше и тъжни моменти, като голямото наводнение в града на 6 юли 1991 г., когато сградата на архива ни беше залята с вода до 80 см на първия етаж и тогава много ценни документи от възрожденския и от по-късния период се бяха безвъзвратно повредили и не успяхме да ги спасим. Но затова имат и вина местните ръководители, които дълги години не ни предоставяха ново помещение, а не до реката в най-ниската част на града, където се намираше архива ни до тогава.

Почти всички други архиви в окръжните градове се намираха винаги в центъра на градовете, за да са удобни и достъпни за гражданите, а хранилищата им бяха в сгради на сигурни места. Точно тогава, веднага след наводнението набързо взеха решение да се „подслоним“ в Пионерския дом на върха на Петкова нива, до която се ходеше много трудно, а самата сграда беше влажна и документите отново се навлажниха.

Въобще беше едно ходене по мъките за издирване и осигуряване на подходящо място за тях. Все пак съм благодарна на Съдбата, че трудовия ми стаж мина в Габровския архив. Много приятни емоции преживяхме, много срещи с интересни личности, които ме обогатиха и издигнаха духовното ми ниво. Защото, както казваше Радков, „архивист не се става за една-две години, а трябва дълги години човек да се посвети на тази изключително благодатна, разнообразна и полезна за бъдещите поколения дейност“.

Донка Ботева.

Следете ни и във Фейсбук на:
https://www.facebook.com/gabrovonews/