В  САЩ, където пенсионните вноски винаги са били по-големи от нашите и са се трупали по-дълго време, един пенсионер получава спестеното от самия него за по-малко от 4 години. За България този срок е още по-къс – 2,5 г. След това пенсионерът ляга на плещите на държавата, тоест върху онези, които работят в момента.

Работещите днес плащат данъци, от които се издържат работилите довчера. Напоследък пенсионните фондове (особено в българския вариант) не проявяват тенденция към натрупване. Когато  се пенсионират, те ще започнат да се издържат от вноските на децата си. Ясно е, че при подобна система печели само първото поколение – хората, които не са плащали почти нищо като млади, но в напреднала възраст получават облаги за сметка на следващото поколение. Където има печеливши обаче, има и губещи. Губещите са хората от последното поколение – това, което ще изплаща пенсионни вноски, но няма да получава пенсии. Такова поколение ще бъде именно  на  родените след 1948 година. Макар системата да не изглежда справедлива, положението не би било толкова лошо, ако не се намесваха някои утежняващи фактори. Един такъв фактор е демографският срив.  Днес  16,2 % от българите са над 65-години. Тъй като пенсионната възраст бавно пълзи към тази граница, но все още е далеч от нея, става ясно, че по този показател сме доста по-напред от американците, които гръмко се окайват за своите 13%. През 2010 г. ставаме свидетели на рязкото нарастване на демографското натоварване в съотношението между хората над 65 г. и тези на възраст между 15 и 64г. Положението започва да изглежда още по-лошо и когато отчетем факта на емигриралите българи (повечето между 45 и 55 годишни), малцина от които ще се завърнат в страната. Така че, запазването на системата на трансфер между поколенията ще означава родените след 1963-а да се нагърбят с издръжката на едно по-многочислено от тях поколение – нещо, което не е нито справедливо, нито реално осъществимо.